Докато тече фестивалът, все имаш чувството, че си някъде между две крайни точки. Ту си спокоен, че вършиш най-важното в момента, ту се раздираш от съмнения, че изпускаш нещо много по-важно, което трябва да се направи. Усещането от дългата и продължителна подготовка, обикновено свързана с няколко непредвидимо сграбчващи те инфарктни момента, е като да плуваш с потапяне на главата под вода. Докато си отдолу, имаш чувството, че въздухът не ти стига, не виждаш почти нищо около себе си – най-вече светлинка и се боиш, че никога няма да се покажеш отгоре. Но като се покажеш, а то става, когато съвсем останеш без дъх, се оказва, че слънцето още свети, че си направил правилното движение нагоре и най-вече, че го можеш, това правилно движение. Докато си в офиса и се щураш от стая в стая, навързваш подадените инструкции, за да се комплектова я печатен материал, я осъществяването на някакво събитие, те гложди мисълта, че някъде долу, във фестивалния център се вихри парти, на което не можеш да отидеш. Когато си на партито, танците и напитката от щедрия Джеймисън, те отвличат от служебните задачи и замъгляват крайните срокове. Крайните срокове, обаче те чакат на вратата на парти зоната и те запращат обратно пред компютъра или на телефона. Често се случва да се събудиш с ясен план за деня, да подредиш списъка със задачите в главата си и да започнеш да ги зачеркваш една по една. В следващия момент естественият ход на събитията лавинообразно ги размества с няколко телефонни позвънявания или имейли, които те повличат в други посоки, но в крайна сметка всичко става така, както трябва – фестивалът има своя логика, той е една безкрайна work in progress, която продължава да се развива далеч след премиерната си дата, въпреки крайните си рамки и ясните кредити на участниците, които потичат уж на края. Сънят е лукс, чувството за хумор – задължително и трябва да се проявява настойчиво, храната става предимно сладка и тъмнокафява в лилави опаковки, или течна, високо и слабоалкохолна, превключването на автопилот помага, но само ако си сигурен в доброто си и проверено поне в един фестивал преди това програмиране на функциите, осланянето на интуицията трябва да се комбинира с бързо изпълващите се с бележки – напомнянки листове хартия. По петите сме на съвършенството,но не сме безгрешни. Усещанията се променят с всяка следваща година и съм сигурна, че ветераните в отбора имат по-различен поглед към нещата, но може би в едно ще сме единодушни – няма нищо по-хубаво от пълната зала и доволните зрители след прожекцията и няма нищо по-обезкуражаващо от рехаво заетите редове, които викат насреща ти, че не си си свършил работата като хората. Дано тази година първите да преобладават!