Домът на киното представя трета част от новата си програма „Светът на киното“, която стартира в края на 2013 с американска няма комедия и гангстерски филми от 30-те, а в началото на март 2014 продължи с Чехословашката нова вълна и забранените филми от 1969.

От 27 март до края на юни любителите на киното ще имат възможността да видят емблематични заглавия от Италианския Неореализъм, създадени от майсторите на италианското кино Роберто Роселини, Федерико Фелини, Виторио де Сика, Виторио де Сета и Луиджи Коменчини.

Освен игралните шедьоври, към програмата са добавени и три документални филма, които проследяват развитието на Неореализма. Програмата се реализира със съдействието на Италианския културен институт, Посолството на Италия и Националния филмов център.

Програмата стартира в рамките на 18-ия София Филм Фест с „Рим – открит град” (1945, реж. Роберто Роселини), считан за първия неореалистичен филм. Въплътил всички търсения на режисьорите от тази вълна, „Рим – открит град” разкрива трудностите, пред които са изправени италианците, в годините след Втората световна война.

Вдовицата Пина и атеистът Франческо трябва да бъдат венчани от католическия свещеник дон Пиетро. Ден преди сватбата обаче при тях идва Франческо от Съпротивата и обърква плановете им в опит да намери укритие и помощ.

В главните роли са любимата актриса на Неореализма – Ана Маняни, Марсело Палиеро, Алдо Фабрици и др. Филмът печели Голямата награда на фестивала в Кан през 1946 г. и е номиран за „Оскар” за най-добър сценарий (в чието написване участва и Федерико Фелини).

„Пайза” (1946) често е определян като абсолютен шедьовър на Нереализма. Този път Роберто Роселини залага главно на непрофесионални изпълнители, натуршчици, в подкрепа на идеята да няма утвърдени филмови имена, за да се постигне максимална достоверност и да се внушат реалните проблеми на италианците.

„Пайза” се състои от шест миниатюри, разказващи за периода от лятото на 1943 г. до зимата на следващата година. Действието се развива в различни италиански градове, а в отделните новели зрителите ще видят различни ситуации, разкриващи взаимоотношенията между обикновените хора, военни, партизани и др. Филмът печели две награди на фестивала във
Венеция, както и номинация за БАФТА за чуждоезичен филм и номинация за „Оскар” за сценарий.

Неореалистичната „военна трилогия” на Роселини завършва с филма „Германия, година нула” (1948). В него отново се разглеждат проблемите на обикновените хора, но този път, както подсказва и заглавието, действието се развива в Германия. Сюжетът разказва за времето след Втората световна война и живота на момченце на име Едмунд, което се стреми по всякакъв начин да помогне на бедното си семейство. Срещата му с негов стар учител обаче, променя трагично живота му.

„Стромболи” (1950) също е част от програма „Италиански неореализъм” в тазгодишното издание на София Филм Фест. Филмът е първата съвместна работа на Роберто Роселини и актрисата Ингрид Бергман. “Стромболи” е изключително въздействащ портрет на жена, изпаднала в екзистенциална криза. Карен, героинята на Бергман, е бежанка от Литва, която се омъжва за италиански рибар (Марио Витале) и заминава с него в родното му градче Стромболи. Оказала се в изолация, Карен се предава на мрачните си емоции.

Този сюжет може да звучи встрани от постулатите на Неореализма, но всъщност “ Стромболи” е успешен по-различен опит, в който неореалистичните търсения присъстват и „работят” чрез образа на рибаря и неговия изолиран живот.

„Умберто Д.” (1952) е дело на Виторио де Сика – един от най-големите италиански актьори и режисьори , изградил над 50-годишна филмова кариера. Де Сика е деен участник във формирането и реализирането на Неореализма в италианското кино. Красноречив пример са филмите му, а киноманите у нас ще могат да гледат „Умберто Д.”. Сценарият разказва за Умберто Доменико Ферари – пенсиониран държавен служител, който е в постоянно противоречие с хазяйката си и в безкрайно безпаричие. Единствените му приятели са бременната му прислужница и кучето му Флик. Доказателства, че „Умберто Д.” е наистина впечатляващ филм са номинацията за „Оскар” за сценария на Чезаре Дзаватини и номинацията за Голямата награда на фестивала в Кан.

Филмът, с който ще бъде представен Федерико Фелини в панорамата на италианския неореализъм на 18-ия София Фим Фест, е „Мамини синчета” (1953). Това е третото заглавие във впечатляващата режисьорска кариера на Фелини и един от най-емблематичните италиански филми за всички времена. Сюжетът ни среща с петима младежи: Фаусто, Алберто, Моралдо, Леополдо и Рикардо. Всеки един от тях търси смисъла на своя живот през личните си грешки и схващания за добро и лошо. Освен от критиката в Италия, филмът получава признание и от Американската филмова академия и е номиниран за оригинален сценарий, а Федерико Фелини печели „Сребърен лъв” на фестивала във Венеция.

„Хляб, любов и фантазия” (1953) на Луиджи Коменчини не е типичният неореалистичен филм. Появата му е един от първите знаци, че социално-политическата мощ на това кинонаправление е отслабнала. Филмът е романтична комедия, в която участват звездите Джина Лолобриджида и Виторио де Сика. Персонажът на Де Сика е военен ветеран, изпратен в малък град, където моментално хлътва по две жени. Едната е на средна възраст, а другата е млада и палава. Действието в „Хляб, любов и фантазия” често разчита на фарсови ситуации – похват, който би бил недопустим в първите творби на италианския неореализъм. Комедията получава одобрението на зрителите, а режисьорът се сдобива със „Сребърен лъв” във Венеция.

„Пътуване в Италия” (1954) на Роберто Роселини се нарежда сред най-влиятелните филми от този период. Сценарият разказва за разпадането на брака между Катрин и Алекс Джойс (в ролите са Ингрид Бергман и Джордж Сандърс), случващо се по време на едно тяхно пътуване из Италия. Емоционален и психологически, филмът е обявен от най-авторитетното френско филмово издание “Cahiers du cinéma” за основополагаща модернистична творба.

„Бандити в Оргозоло” (1961) е филм на режисьора Виторио де Сета. В него главните персонажи са братята Микеле и Пепеду от градчето Оргозоло, чието единствено препитание е отглеждането на овце. Техният спокоен и еднообразен живот се променя само за ден, след като в градчето идват бандити. След нелепи обърквания и несправедливи обвинения, Микеле също става бандит, но с единствената цел да осигури препитание и дом за брат си и майка си. „Бандити в Орголозо” до такава степен впечатлява зрителите и критиците, че никой не се учудва, когато си тръгва от фестивала във Венеция с четири награди.

Панорамата „Италиански неореализъм” ще бъде допълнена и от документалната поредица „Neorealismo 1943 – 1954”, режисирана от Джампиеро Тартани и реализирана от Карло Лидзани. Това е антология на италианското кино от посочения период, състояща се от три филма и представлява задълбочен поглед върху целия път и постижения на италианския
неореализъм.