„Паркинг“ е режсьорският дебют на Дара Бърн, който след години работа като монтажист и продуцент в документалното кино, през 2010 г. се решава да заснеме тази толкова истинска история за важните срещи и решения в живота. Филм с много награди, но най-вече – с признанието на публиката, която остава повече от приятно изненада от първият игрален филм на ирландеца. Историята среща отчаяния и тих Фред, който живее в колата си с 21-годишния Катал, любител на марихуаната и на дългите и задълбочени размисли. Двамата се намират по един необикновен начин, сякаш точно тогава, когато имат нужда един от друг. Срещата им е абсолютно решаваща за Фред, който отдавна се е примирил със съдбата си на самотник и променя нагласата му към света. Толкова, че той дори се влюбва. „Паркинг“ е пълнокръвна история за приятелството, надеждата, която никога не умира и вярата, че нищо никога не е безвъзвратно загубено.
С „Огнярят“ на Алексей Балабанов страрира предварителната програма на София Филм Фест тази година. Ако сте пропуснали да го гледате, имате още няколко възможности, една от които ще се случи тази вечер в Cinema City. В последния си филм авторът на „За уродите и хората“, „Война“ и „Брат“ представя руската действителност от края на ХХ век, в която не спестява нищо – нито безпомощността на героите от отминали времена, нито всеобятните аспекти на човешката жестокост. За филма на Балабанов казват, че е от течението „пост Тарантино“, в което всичко грозно и зловещо е разпънато на показ. В ролята на главния герой Якут е любимецът на режисьора Михаил Скрябин, за когото това е и последната роля в киното. Якут е ветеран от войната в Афганистан, герой на Съветския Съюз, който се прехранва като обикновен огняр. Ето какво казва Скрябин в едно от интревютата си, след като заснема „Огнярят“: „Филмът е много жесток и реалистичен. Якут, който е майор от запаса и герой от Афганистан, за него бих казал, че е или свръх нормален или съвсем ненормален. В началото на 90-те се уволнява от армията и се прибира в Якутия, където обаче не може да си намери работа. Тогава отива при дъщеря си в Санкт Петербург, която има бизнес с кожи, а по-късно е убита от ганстери и Якут започва да отмъщава за това”. Неговият герой е сред най-самобитните в цялото творчество на Алексей Балабанов, което е пренаситено от нестандартни типажи, предизвикали през годините крайни коментари и шумни полемики по отношение на творчестово на руснака. За някои „Огнярят“ е сред най-трогателните му и нежни истории, за други – брутално изобличение, преминало границите на естетиката. Филмът печели „Златна лилия“ във Висбаден и е отличен като най-добър филм и с награда „Бял слон“ в Русия през 2010 г. Във Висбаден определят историята на Балабанов като натуралистичен и безкмпромисен портрет на съвременна Русия.
Прожекции: 26.03.2012, Cinema City, 19:00 часа; 29.03.2012, Люмиер, 21:00 часа 02.04.2012, Дом на киното, 16:30 часа; 05.04.2012, Дом на киното, 21:00 часа
Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно е нещастно по своему. Едва ли Миранда Джулай е използвала Толстой за вдъхновение, но статута „разделени-заедно“ и трудностите по пътя към съзряването определено са теми, които силно я вълнуват. Така е и в „Аз, ти и всички, които познаваме“, с който през 2005 г. обира къде-що има награди по всички независими фестивали и е обявена за новото гуро в инди филмите. Тенденцията продължава, но наблюдаваме едно израстване и все по-смело и по-смело навлизане в бурните води на споделения живот. И тъй като режисьорката смята, че всеки е сам по себе си, предизвиква и своя свят, и този на публиката. И ни кара да се замислим – ами ако има още някой? Ако заради този някой трябва да спреш да правиш нещата, които обичаш да правиш? Или дори тези, които не обичаш? В удивителният „Бъдещето“ едно мъничко ранено коте става повод и следствие, въпрос и отговор за много до вчера срамни и трудни истини. Когато двойката Софи и Джейсън прибират мъника в дома си, те дори не си представят каква промяна ще настъпи в живота им. Самата Миранда е в главната женска роля, а партньорът й е симпатичният къдрокос Хамиш Линклейтър, с когото двамата обитават малък апартамент в Града на ангелите, но същевременно – два съвсем различни, далеч един от друг свята. Котето, което кръщават Лапичка-лапичка (Pow-pow) е не само будната (гузната?) съвест на забравилите-от-кога-са-заедно Софи и Джейсън, но и гласът, с който самата Миранда избира да навигира зрителите по време на случващото се. Самата тя е абсолютен хамелеон и екпериментатор, изследващ човешките инстинкти и убеждения, затова съмненията й дали е адекватно да е хем режисьор, хем в главната роля, хем и гласът на…хм, котка – бързо изчезват. Лапичка-лапичка с раненото си краче символизира всичко онова, от което уж обичащите се страхуват. А е и хубава метафора за една тежко болна връзка, нали? „Бъдещето“ е филм, който не може да бъде разказан, просто трябва да бъде усетен. И тези, които познават Миранда Джулай като творец – прекрасно знаят това. Не само те са се чувствали като двойката от последната ѝ история. Всички ние поне веднъж в живота си сме били уплашени, невидими, загубени, незнаещи. Но колко много тези състояния приличат на техните диаметрални… Гледайте филма и определено ще имате доста теми, над които да разсъждавате.
Шестима режисьори обединяват талант и любовта си към столицата на Турция – Истанбул, за да създадат един образ на града, какъвто не можете да познаете, без да се вдишвали въздуха между Изтока и Запада. Уникалният град е главна причина и действащо лице в петте късометражни филма – всеки от по 15 минути, обединени под заглавието „Не ме забравяй, Истанбул“. Създателите на тези шест истории имат своите връзки с мястото и причини да обичат града. И всеки един събира свой екип, за да покаже неговото лице такова, каквото го е видял и усетил, докато е живял там. Желанието да преоткрият мястото като уникална междукултурна смесица събира Хюсеин Карабей и Севил Демирджи с тези доказано добри режисьори с международна известност – и въпреки че времената на Османската империя вече са отминали, те вярват, че духът е още жив. Хората, които са живели там вече ги няма, но има други – млади, отворени към традициите, но и към новото, любопитни за културата и влюбени в многоцветния Истанбул. България и Турция имат сложни, но страстни взаимоотношения, и само тези, които отворят сърцата си, ще видят истиснкото лице на близкия до нас мегаполис. Идеята на лентата е да покаже спомените и следите, които градът е оставил у всеки един от съседните на Турция народи. Къде сме ние? Вижте сами.
Съдбата на филма на Ролан Емерих „Анонимен“ никак не е лека – за да види бял свят миналата година, на филмът му трябват близо десет години. Продуцентите се влюбват в скрипта на Джон Орлоф още в края на деветдесетте години на миналия век, но по ред причини така и не идва реда историята да бъде заснета и пусната на екран. Но след шеметния успех на филми като „Елизабет“ и „Влюбеният Шекспир“, от Columbia Pictures решават да дадат сценария в сигурни ръце. И тези ръце са на вече познатия на света Емерих. Негови са блокбъстърите „Денят на независимостта“, „След утрешния ден“, „2012“. И се случва чудо – една на пръв поглед много фина и деликатна сюжетна линия дава живот на един изключително богат и зрелищен филм. „Анонимен“ се занимава с вечния заговор срещу пиесите на Шекспир и се опитва да отговори на въпроса: всъщност, той ли е писал най-известните си творби, които са стигнали до днешни дни? Всичко това прелива в сложната политическа обстановка във Вликобритания, където по онова време на престола се възкачва кралица Елизабет I. Авторството на пиесите на Шекспир е стар спорен въпрос, каквато е и идеята, че действителният автор всъщност е графът на Оксфорд, Едуард ди Виър. Някои твърдят, че това е драматургът Кростофър Марлоу, а други – че автор на творбите е самата кралица Елизабет. Филмът на Емерих ще ви покаже и една друга страна на изкуството – неговата роля на посредник и политически пропагандатор. Едно е сигурно – може и да не се съгласите с истиността, за която филма, донякъде, претендира, но със сигурност ще останете безмълвни от поразително силната игра на Рис Айфънс, Ванеса Редгрейв и Джоули Ричардсън.
„Хепи, хепи“ е история, която може да се случи на всеки един от нас – когато си мислим, че всичко е перфектно, винаги се появява някой, който да ни опровергае. И ако и за вас, както за главната героиня Кая, семейството е най-важното нещо, задължително гледайте филма. Лентата е дебютна за младата норвежка режисьорка Ане Севитски, някои критици казват, че плахо е внедрила някои от по-драматичните елементи, но пък като цяло филмът е изключително приятен за гледане. Комедийно-драматичен, като самата реалност. Сюжетът ни води през уж идеалния живот на едно обикновено семейство, което се сблъсква с истината за отношенията помежду им, когато в съседство се нанасят едни наистина щастливи хора. Те не само се обичат, но и пеят в хор, а като за капак на идилията – осиновяват и дете от Етиопия. Очарователна е искреността на Кая, която споделя на вечеря, че със съпруга й дори вече на правят секс, но пък не знае какво се крие под лъскавата маска на новите си съседи… Историята проследява човешките взаимоотношения и трансформции, и става ясно, че рецепта за идеален живот няма. Филмът печели голямата награда на журито на Сънданс 2011, има и много номинации, сред които и тази за най-добър филм на фестивала Молодист в Киев.
“Моята наивна амбиция..“, казва режисьорът Павел Павликовски, „..е да направя филм, който не прилича на другите – със своя собствена логика и умение да придърпа зрителя без да му издава какво ще се случи до края. Филм, който аз самият да гледам с удоволствие, без да ме кара да мисля твърде много.“ Това декларира пред британска медия режисьорът и сценарист на „Жената от номер пет“, което го праща далеч от мейнстрийма и от онова, което обикновено очакваме да видим. Тези, които следят кариерата на поляка, живеещ във Великобритания, вече знаят това. „Жената от номер пет“ е последният филм на Павликовкси, всъщност и първият от осем години насам. Историята забърква в непредсказуем сюжет романиста Том (Итън Хоук) и прекрасната Маргит (Кристин Скот Томас) – той тъкмо е пристингал в Париж, за да види малката си дъщеря, когато е ограбен и без никакви пари и представа какво ще се случи утре – поема към неизвестното. Опитвайки се да работи и живее в малък хотел, среща непозната и интересна жена, която предлага съвети, помощ. И леглото си… И тя не е единствената, впечатлена от американския писател.
Прожекции: 19.03.2012, Одеон, 19:45 часа 22.03.2012, Люмиер, 19:45 часа 24.03.2012, Дом на киното, 18:45 часа
Филм от 1927 година на голям екран? И то с поразително добро качество. “Метроплис” е истински шедьовър, който до преди няколко години странно защо тъне в прах и не получава вниманието, което със сигурност заслужава. До 2008 г., когато в Буенос Айрес е намерено 16 мм копие и лентата придобива различни измерения. До тогава филмът на австриеца Фриц Ланг е показван на толкова изтъркани копия, че едва ли е бил възприеман подобаващо. Днес вече можем да станем свидетели на един шедьовър, похвати от който ще разпознаете в днешните най-силни блокбъстъри. Лентата, на която ще се прожектира филма е толкова добре реставрирана, че началните кадри могат да ви оставят безмълвни.
Метрополис не е само техно фест, стартирал през 90-те. Около шейсет години преди това поразително педантичният в създаването на лентата Ланг създава модел на град на бъдещето – с огромни небостъргачи, висящи със въздуха магистрали, огромни стадиони и пищни градини за отмора. Метрополис. Някъде много под приказката е потънала сянка на свръхграда, където дори часовниците са настроени така, че работниците да са в заводите по-дълго и по-дълго… И ако днес машини служат на хората за един по-комфортен живот, тогава режисьорът е подчинил мисълта на изкуствения разум – хората живеят в мизерия, докато обслужват какви ли не машини. Без спир. По времето, в което е създаден филма Маркс е насърчавал класовата борба, а във фабриките е навлязла поточната линия. Представете си колко ли силно въздействие е имала лентата тогава.
След реставрирането на филма, към оригиналната версия за добавени нови тридесет минути. Те само ще допълнят впечатляващата картина – за времето си “Метрополис” е и истинско чудо на технологията. Използвани са огромни декори, хиляди статисти, много специални ефекти. Зоркото кинаджийско око ще види странни стилизации, нестандартни позции на актьорите, смели театрални подходи и трикове. И до днес филмът се смята за най-доброто постижение в немския експресионизъм, надминал дори брилянтния в перфекционизма си и желанието за контрол Кубрик. Иронично, но факт – режисьорският подход на Ланг не се различава много от начина, по който действа злодея във филма му.
Прожекцията днес ще бъде съпроводена с концерт на немския джаз-музикант Маркус Хорн. Музиката е написана специално за Метрополис.
„Някъде довечера“ бихте могли да срещнете неочакваното – някой, търсещ именно вас, но затворен в градската си позлатена клетка или пък страдащ от… фобия. Такава е историята на странния и чудат Ули, в чиято роля е обичания Джон Туртуро, който няма никакви очаквания от живота, но пък не може да се скрие от любопитството си, проявило се към непозната и интересна дата – гласът от горещ телефонен чат. Тя се оказва пленник на агорофобията си, затворена между четирите стени на дома си вече двадесет години. И така, съвсем на шега, двамата самотници в Ню Йорк започват да си общуват и да виждат у другия като в огледало собствените си надежди. Филмът е изключително докосваща история за безусловността на човешката близост и очарованието на дребните неща. Като една проста целувка, за каквато и двамата герои си мечтаят. Разбира се, нито един не е този, за когото другият го мисли, но какво значение има това, след като дори за миг душите им живеят свой собствен живот заедно? „Някъде довечера“ ще ви накара да се вгледате дори в най-невзрачните лица – зад всяко едно се крие цял невидим за простото око свят, топлина, очакване. И режисьорът, който е и сценарист на лентата, Майкъл Ди Джакомо прекрасно пресъздава тази истина чрез своите странно-симпатично малки герои в големия мегаполис. Без дори да си признавал, че имаш нужда точно от това – както често се случва – някъде, довечера, някой може да ти подскаже, че има надежда за сбъдване на живота.
Прожекции: 17.03.2012, Дом на киното, 21:00 часа 21.03.2012, Euro Cinema, 19:30 часа
„Вяра, любов и уиски“ е режисьорският дебют на Кристина Николова, която още от 17-годишна, когато заминава да учи в САЩ знае, че киното е нейният път. Зад гърба си има шест пълнометражни и десет късометражни филма, в които се изявява успешно като оператор. След няколко години в Лос Анджелис, където изследва занаята отвътре, се мести в Голямата ябълка, където в момента завършва и филмовото училище Киш към нюйоркският университет. Първият филм под нейна режисура звучи обещаващо и със сигурност темите в него са провокирани от пътуванията и живота на Кристина между България и Америка. Историята разказва за българка, която някак си доброволно се отказва от американската мечта, за да се завърне при тръпката си в България – приятеля й Вал. Да, обаче, както обикновено става, годеникът й от другата сграна на Океана – Скот се появява изневиделица в София. И девойката трябва да направи избора на живота – удобната и лесна Америка, къдетои всичко е логично и се случва без усилие или страстната, но неясна България, където да сподели пагубните навици на неукротимия Вал. В ролите ще видите Ана Стояновска, Валери Йорданов, Явор Бахаров и Лидия Инджова. Лентата вече има своето признание – Александър Станишев печели„Kodak Vision” за най-добър оператор на кино фестивала Сламданс ’2012.
