Арт Фест ЕООД
продуцент и организатор на международния София Филм Фест

обявява
КОНКУРС ЗА НАБИРАНЕ НА СЪТРУДНИЦИ НА ФЕСТИВАЛА
за следните позиции

PR
Технически координатор
Маркетинг мениджър



Изисквания към кандидатите:
- английски език /писмено и говоримо/
- валидно свидетелство за управление на мпс и опит като шофьор
- комюпърна грамотност
- комуникативност
- умение за работа в екип

За участие конкурса кандидатите трябва да подадат:

Биография

Мотивационно писмо

Снимка

Документи се приемат на адрес:

София 1463, пл. България 1, ет. 12

или по е-mail: vihrena@sofiaiff.com

КРАЕН СРОК ЗА ПОДАВАНЕ НА ДОКУМЕНТИ

12 септември 2008

Германският режисьор бе специален гост на 10-тото издание на София Филм Фест и откликна с неостаряващ дух и подобаващ ентусиазъм на всички свои почитатели и на всички фестивални купони. Сега той отново е тук с най-новия си филм „Улжан”, който ще представи заедно с Жан-Клод Кариер – автор на сценария на филма. Специалната прожекция за зрителите на София Филм Фест е на 15.03 от 16 часа в кино Люмиер. В същия ден, от 13,30 часа Шльондорф и Кариер ще обсъждат пред публика ДУМИТЕ В КИНОТО!

„Улжан” е по-близо до Шльондорфовия „Хомо Фабер” и разказва за опитите на един французин да прогони собствените си демони на края на света. Шарл е решителен мъж, устремен към цел, известна само нему, а сега той непоколебимо се е хвърлил в приключение. Колата му се поврежда в Казахстан и той просто продължава пеш. По пътя си среща доста колоритни персонажи – сред тях се открояват магазинер, който продава думи, и красивото местно момиче Улжан. В този екзистенциален филм „по пътя” Шарл преминава през тайнствени пейзажи, където старите номадски обичаи виреят в радиоактивни зони и изоставени лагери. Завладяващите образи превръщат филма в запомнящо се и емоционално наситено пътуване.

Фолкер Шльондорф е създал многобройни филмови шедьоври и е спечелили популярност по целия свят. Утвърден като един от най-продуктивните европейски кинематографисти, Шльондорф е име, което е познато на поколения киномани.

Режисьорът е роден е на 31.03.1939 г. във Висбаден. Образованието си получава във френския лицей „Хенри Пети” и в Сорбоната, където специализира политология и икономика. След това учи режисура в изключително престижния Институт по Кинематография в Париж, Франция. Остава във Франция и известно време работи като асистент-режисьор на Луи Мал, Жан-Пиер Мелвил и Ален Рене. Асистентства до кинодебюта си: „Младият Тьорлес” (1966). Заснет в специализирани мъжки училища, филмът е притча за безапелационния възход на нацизма в Германия. „Младият Тьорлес” предизвиква противоречиви реакции сред кинаджиите и успява да спечели вниманието на голям брой зрители и да се превърне в разбивач на боксофис класацията в Германия. Кинодебютът на Фолкер Шльондорф е носител на специалната награда на критиката на фестивала в Кан – факт, който отваря вратите не само на него, но и на цяло поколение режисьори от Новото немско кино – едни от тях са Райнер Вернер Фасбиндер и Вим Вендерс.

В личен план, Фолкер Шльондорф споделя 20 години от живота си с не-по-малко известната Маргарете Фон Трота, с която са съпрузи от 1971 г. до 1991 г.

Преди да се посвети изцяло и напълно на филмовата си кариера, Шльондорф режисира няколко известни опери на сцените във Франкфурт на Майн, Берлин и Париж. През 1973 г. създава своя филмова компания заедно с няколко приятели - „Биоскоп филм”, която продуцира много от бъдещите му проекти.

Знаменитият режисьор е бил член на журито на филмовия фестивал в Кан (1970) и председател на журито на Берлинале (1991). Работил е като изпълнителен директор на германската компания „Бабелсберг” (бившата ДЕФА).

Фолкер Шльондорф е носител на френското почетно звание „Рицар на националния орден на Почетния легион”, с което е удостоен през 2002 г.

През творческия си път, Фолкер Шльондорф създава много филмови шедьоври, сред които са: „Изгубената чест на Катерина Блум” (1975) – унищожителен разказ за млада жена, подложена на ужасни изпитания в резултат на прекалената критичност и презрително отнощение на обществото към „волността”, която тя си е позволила - да прекара една нощ с мистериозен мъж.

Една от най-гениалните творби на германския режисьор е „Тенекиеният барабан” , създадена през 1979 г. като екранна адаптация на известния роман на Гюнтер Грас. Филмовото действие ни връща в края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век, за да ни представи съдбата на едно момче – малкият Оскар, който е син на местен търговец, но всъщност е едно доста необичайно момче. Още от самото си раждане, той показва наличие на висок интелект, затова когато става на 3 години отказва да порасне физически и психологически. Този отказ е насочен срещу лудостта в навечерието на Първата Световна война. Той е и неговият протест срещу ужасите на войната, срещу антихуманните постъпки на воюващите страни. “Тенекиеният барабан” символизира несъгласието на малкото момче с апатичното отношение на хората, предпочели да останат равнодушни към жестоката ситуация. „Тенекиеният барабан” е носител на „Оскар” за чужд филм и на “Златна Палма” от фестивала в Кан. Шедьовърът, донесъл световна известност и престижни награди на Фолкер Шльондорф ще бъде представен на 10-ия юбилеен София Филм Фест.

„Една любов на Суан” (1984) е един от най-харесваните филми на Шльондорф, направен по сценария на Питър Брук и Жан-Клод Кариер, и реализиран с брилянтния актьорски състав: Орнела Мути, Фани Ардан, Джеръми Айрънс, Ален Делон.

През 1985 г., Шльондорф дебютира и в Америка с телевизионната си продукция „Смъртта на търговския пътник” с участието Дъстин Хофман.

През последвалите години, Фолкер Шльондорф продължава да снима своите филми и така се раждат: „Хомо Фабер” (1991), „Горски цар” (1996) и „Палмето” (1998). „Легендите на Рита” (2000) представя живота на една западногерманска терористка, която загърбва революционните идеи и отива да живее в Източна Германия с нова самоличност, осигурена от местните служби за сигурност. От този момент нататък животът на Рита (Бибиана Беглау) се превръща в постоянен страх, че ще бъде разкрита. „Легендите на Рита” е един от противоречивите филми на Фолкер Шльондорф, за който режисьорът споделя: „Не бих могъл да кажа дали филмите могат да променят обществото. Но аз мисля, че всички ние имаме нужда от филми със съвест, които да обогатят живота ни – а те наистина могат да го направят. Да разглеждаш нещата в перспектива и изведнъж да разбереш, че на други места по света хората преживяват подобни борби, е показателно, обогатяващо и окуражаващо усещане. Така че си мисля, че изкуството като цяло е от голяма полза за нашето оцеляване!”

„Деветият ден” (2004) бе представен на 9-ия София Филм Фест в рамките на програмата „Европейски екран”. Филмът е създаден по истински случай събира в себе си най-доброто от работата на режисьора и бележи завръщането му към немското кино след голям период от време посветен предимно на англоезични заглавия.

Най-амбициозната българска филмова копродукция на режисьора Стефан Командарев „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, “Шивачки” на Людмил Тодоров, “Летете с Росинант” на Джеки Стоев, “Хиндемит” на Андрей Слабаков, “Авантюрата Хамлет” на Станислав Семерджиев, Ивайло Дикански и Грег Роуч, “Военен кореспондент” на Костадин Бонев, “Вътрешен глас” на Милена Андонова, “Малки разговори” на Владимир Краев, “Моето мъничко нищо” на Дочо Боджаков и режисьорския дебют на Валентин Гошев “Самотни сърца” са най-новите български игрални филми, включени в програмата на 12-ия международен София Филм Фест.

След откриването на 12-тия София Филм Фест с филма на Рангел Вълчанов “А днес накъде” (продължение на култовия “А сега накъде”), в програмата на международния кино форум привличат вниманието още няколко заглавия от съвременното българско игрално кино, създадени през миналата и началото на тази година.

Българската гала вечер носи заглавието на най-амбициозната българска филмова копродукция на режисьора Стефан Командарев „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Филмът ще има своята своята специална премиера на 14 март от 19,30 часа в зала 1 на НДК. Тогава ще бъде връчена и Наградата на София на Мики Манойлович, който изпълнява една от централните роли във филма. На “любимецът на Кустурица” партнират още изгряващата звезда на немското кино Карло Любек, българските актьори Христо Мутафчиев, Ани Пападопулу, Николай Урумов, Васил Василев-Зуека, Людмила Чешмеджиева, Павел Попандов, Добрин Досев, Георги Кадурин, Александър Дойнов. Лентата е заснета по едноименния автобиографичен роман на Илия Троянов, отличен с четири литературни награди в Германия. Оператор на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” е Емил Христов, а Стефан Вълдобрев – автор на музиката. Продуценти на филма са директорът на София Филм Фест Стефан Китанов, легендарният Карл Баумгартнер (продуцирал филми на Емир Кустурица, Джим Джармуш, Ким Ки Дук, Джани Амелио, Пан Налин, Чен Кайге и много други), Танасис Каратанос и Даниел Хочевар.

Комедията “Летете с Росинант” е другото българско заглавие в програмата на 12-ия международен София Филм Фест. Филмът е интернационална копродукция на България, Сърбия и Австрия, но актьорският състав е изцяло български. Режисьор на лентата е Георги Стоев – Джеки („Патилата на Спас и Нели” – 1987 г.), събрал на едно място едни от най-популярните родни актьори в последните години. Кръстю Лафазанов, Ицко Финци, Мая Новоселска, Татяна Лолова, Георги Мамалев, Стефания Колева и Дидо Мачев са само част от имената в комедията. Участие записват и известните близначки-манекенки Ана и Боряна Шехтови. Музиката е изцяло дело на известния сръбски музикант и композитор Горан Брегович, получил куп награди за работата си върху "Аризонска мечта" и "Ъндърграунд". Заснет за два месеца “Летете с Росинант” е с елементи от нямото кино, и освен в България, ще бъде представен в още пет други държави - Австрия, Германия, Швейцария, Сърбия и Черна гора.
“Росинант” е името на стар и раздрънкан автобус, с който българска оперна трупа пътува из Европа. Те бързат от представлението си в Грац за гала спектакъла си във Виена. Шофьорът на автобуса научава, че му се е родил син и това става повод той да се напие до безпаметност. За да спаси пътуването зад волана застава възрастният диригент, който не е от най-добрите шофьори. Междувременно в автобуса постоянно тече надсвирване и веселба и неусетно най-младият музикант от трупата Теди се влюбва в едно от момичетата. Другата коментирана фигура в автобуса е единият тромпетист, който постоянно е на присмех на другите, че е мамино синче. Опиянени от музиката и алкохола съдбите на музикантите се преплитат една с друга, за да изпитат любов, завист, радост и тъга в едно дълго пътуване към мечтите.

Носителят на 5 годишни награди на Националния филмов център (за най-добър филм, за най-добър режисьор, за най-добър сценарий, най-добър оператор - Емил Христов и за женска роля - Елен Колева) “Шивачки” също ще бъде представен на тазгодишния София Филм Фест. Сценарист и режисьор на драмата е Людмил Тодоров, спечелил много международни награди с предишния си филм "Емигранти" (2002), съвместна продукция с Ивайло Христов. Главните роли в “Шивачки” са поверени на младите актриси Александра Сърчаджиева, Виолета Марковска и Елена Колева, а техни партньори са Юлиан Вергов, Асен Блатечки, Нона Йотова и Йоана Буковска. Музиката във филма е на Антони Дончев, Теодосий Спасов и Нона Йотова. “Шивачки” е продукция на "Кроспойнт", подкрепена от БНТ и Националния филмов център.
Филмът разказва за живота на три млади момичета Катя (Виолета Марковска), Дора (Александра Сърчаджиева) и Елена (Елен Колева), които бягат от безработицата в провинцията и идват в София. В столицата те търсят работа като шивачки. Мечтите им за бърза реализация в големия град са попарени, защото никой не иска да наеме млади момичета за такава работа. Търсейки начин да оцелеят във враждебната среда на столицата, всяка една от тях преживява собствена драма. Катя става гадже на сводник, Дора започва връзка с женения им съквартирант, а най-силната от тях, Елена, търси начин да помогне на приятелките си отново да намерят верния път. Преминавайки през работа в кафене, клуб за компаньонки и месарница, трите момичета откриват важните неща в живота, като едно от тях е доверието между тях.
За първи път Йордан Йовков става главен герой в български игрален филм. Това се случва във “Военен кореспондент” (2008) на Костадин Бонев. Лентата е продукция на БНТ и разказва за живота на големия ни писател. Тя се основава на 6 военни разказа на Йовков, който е бил кореспондент на фронта по време на Първата световна война. Той е участвал в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота и е бил раняван на фронта, а после става кореспондент на вестник "Военни известия".
“Искахме да проектираме емоциите и вълненията на Йовковите герои върху неговата личност, – казва Костадин Бонев. – Опитахме се да отгатнем какъв е бил Йовков във всекидневието си на базата на литературните произведения, които е написал. Това е кино, в което става въпрос за добро, за зло, за човешки отношения, за приятелство за мъжка дума, за идеали и доколко те се сбъдват.”
Филмът представлява малки късчета мелодрачатични истории, преживян възторг или потрес от войната, които Йовков реално е виждал на фронтовете в началото на ХХ век. Във “Военен кореспондент” участват звездите на българското кино Йоана Буковска и Ирини Жамбонас, които изпълняват и главните женски роли във филма. Като капитан Йордан Йовков се изявява 37-годишният актьор Пенко Господинов. Сценаристи на филма са Владислав Икономов и писателя Влади Киров. Художник е Георги Тодоров, а Константин Занков – оператор.

“Авантюрата Хамлет (2008) е българският претендент за Голямата награда от Международния конкурс на 12-тия София Филм Фест. Филмът е копродукция на България, САЩ и Германия. Зад него стоят имената на сценариста и продуцента, и ректор на НАТФИЗ, Станислав Семерджиев, както и режисьорите Ивайло Дикански (България) и Грег Роуч (САЩ).

Ивайло Дикански снима рекламни филми, спотове и тв поредици. “Авантюрата Хамлет” е първият му пълнометражен филм. Името на Грег Роуч пък е познато от първия интерактивен дигитален роман “Лудостта на Ролан” (1991) и първия интерактивен документален филм (The Wrong Side Of Town). През 1994 г. Грег Роуч създава матрицата за производство и разпространение на интерактивни продукти „VirtualCinema”, заради която през 1996 г. „Twentieth Century Fox” му възлага интерактивна дигитална версия на “Досиетата Х”. Грег Роуч е автор на дизайна на DVD-версиите на култови филми като “Терминатор 2”, “Карибски пирати” и “Ефектът на пеперудата”. Съвместният им филм с Ивайло Дикански качва “на над 2700 м надморска височина, в свещените дебри на Рила планина, сред адски жеги, дъждове и мъгли, без електричество, без вода, без пари, след убийствена всекидневна конна езда, само пред Бог и Вселената 70 души международен екип”. Там те играят най-великата Шекспирова трагедия – “Хамлет”!

“Хиндемит” (2008) – новият филм на Андрей Слабаков, поставя в центъра на вниманието две семейства, които много си приличат. Те отиват да живеят в новостроящ се квартал в близост до панелен комплекс. В началото двете двойки се харесват, но постепенно тяхната симпатия се превръща в омраза. Една от причините за това е желанието им да бъдат различни от другите. Но колкото повече се стараят да се различават от съседското семейство, толкова повече стават еднакви не само психологически, но и физически. Това се дължи на еднаквата им представа за “различно”. Омразата им перраства в ненавист и те правят опит да се унищожат взаимно. Жертви на този опит са не само къщите, но жената от едното и мъжът от другото семейство. Седейки край димящите развалини на къщите си, оцелелите мъж и жена внезапно откриват,че са родени един за друг.
Ролите в “Хиндемит” Андрей Слабаков поверява на актьорите Ернестина Шинова, Деян Донков, Петър Слабаков, Валентин Танев, Тончо Токмакчиев, Малин Кръстев, Иван Панев, Валентин Ганев, Иван Павлов, Орлин, Бойка Велкова, Койна Русева, Стефка Янорова, Маги Халваджиян, Юлиян Вергов.

След категоричния успех на “Маймуни през зимата”, Милена Андонова продължава филмовото предизвикателство с втория си филм “Вътрешен глас” (2008). Тук историята е следната: един ден Григор, невзрачен, наивен човек, когото всички подигравателно наричат Гринго, започва да чува глас. Този глас твърди, че представлява по-истинската част от него. И започва да го подтиква да отмъсти за незаслужените унижения и насилие, на които постоянно е подлаган. По този начин той ще скъса с остарелите предразсъдъци, ще стане нов човек. Григор, по прякор Гринго, се съпротивлява, но дали може да се устои на изкушението и истината на злото? Гласът замлъква, когато престъплението е извършено. Дали го е извършил самият Григор? И какъв човек става след това той? Филмовият разказ е на актьорите Цветан Алексиев, Ангелина Славова, Цветана Гълъбова, Невена Мандаджиева, Димитър Терзиев, Воийл Велев, Цветомира Христова, Мирослава Гоговска.

Филмът на Владимир Краев “Малки разговори” (2007) e другото българско заглавие в програмата на 12-тия София Филм Фест. Той бе удостоен с две награди на Националния филмов център - Наградата за най-добър актьор на Ивайло Христов и Наградата за операторско майсторство - Светла Ганева.
Сценарият на “Малки разговори” е написан от Владимир Ганев по мотиви от пиесата на Чехов "Вуйчо Ваньо", но действието се развива тук и сега. Филмът е опит да погледнем с усмивка и съчувствие на интелигентните хора около нас, неспособни да приемат живота като битка, но способни да защитят своите житейски възгледи независимо от цената.
Там някъде накрая на света, в малко крайморско селце, няколко мъже и жени, подгонени от жестокостта и суетата на цивилизацията, са намерили своя временен пристан. Тук те се срещат с любов, ревност, предателство и отдаденост, но най-вече с човешката доброта. Тук отново проверяват характерите си, ценностната си система и правят своя избор.
Историята на “Малки разговори” е човешка, вълнуваща и ни потапя в емоционалния свят на персонажите, в хаоса от чувства, в жаждата им за живот. Разказът е наситен със страст, разочарования, любов, омраза, срещи и разминавания, но не усложнява посланието, а по-скоро поражда усещане за глътка свеж въздух.

“Моето мъничко нищо” (2007) на Дочо Боджаков е разказ за невъзможността на човека да съчетае постигането на доброто с неговото опазване. Надникване в свят, където любовта е подменена от ниските човешки страсти. Свят на страх и богатство, на насилие и лъжа, на физическа сила и духовна слабост.

В основата на разказа лежи едно скандално за България явление, за което у нас предимно се мълчи, докато в Европа все по-усилено и по-тревожно се говори – минаващата през границите ни верига за международна търговия с бебета. Макар да показва достоверно цялата технология на процеса, филмът повече се занимава с моралните измерения на проблема и прави това с максимално чувство за автентичност.

„Този филм за мен звучи много по Достоевски, т.е. – няма виновни и няма невинни, всички сме хора и всеки носи своя ангел и своя дявол – коментира Йоана Буковска. - Въпросът е на кого ще дадеш превес, как ще отключиш духа на злото и доколко можеш да го овладееш. Филмът е много истински и е метафора на живота, който живеем, в който сме принудени да оцеляваме по някакъв начин. Това е филм-шамар, който ни кара да се събудим и да се запитаме къде изчезнаха човеците в нас. Защо оставаме само на чисто битовото ниво, къде отива духът и защо забравяме да бъдем добри един с друг?” Останалите актьори в екипа на “Моето мъничко нищо” са Николай Урумов, Койна Русева, Антоний Аргиров, Малин Кръстев, Стоян Радев, ЛиЛана. Филмът е отличен със специалната награда на журито на международния фестивал „Любовта е лудост” във Варна миналата година.

“Самотни сърца” (2007) е игралният дебют на сценариста и режисьора Валентин Гошев. Историята на филма е известна и позната на много от нас. Трактористът Георги Аврамов е стар ерген, който живее на село заедно с майка си и болната си сестра Зорка. Неговата голяма мечта е да се ожени. Затова Георги участва в телевизионно предаване за запознанства. Десетки жени му изпращат писма, но те не достигат до него, защото селският пощальон Мите ги задържа. Когато в селото пристига Савина и се представя за кандидат-невеста, Георги прибързано се сгодява за нея, без да мисли за последствията. Скоро след това той се оказва излъган и ограбен, но намира нова и истинска любов, която през цялото време е била близо до него...

Основната програма на 12-ото издание на международния филмов фестивал София Филм Фест приключи на 16 март с гала прожекцията на филма на Фатих Акин На прага на Рая.

На фестивала бяха представени общо 190 игрални, късометражни и документални филма от цял свят. Над 200 бе броят на международните гости, между които режисьори, продуценти, актьори, фестивални директори, медийни и кино експерти.

На 15 март в Зала 1 на НДК се състоя Церемонията по връчване на наградите на фестивала.


МЕЖДУНАРОДНОТО ЖУРИ в състав:

Йос Стелинг (Холандия) – режисьор, председател на журито
Дом Родероу (Великобритания) – режисьор
Иглика Трифонова (България) – режисьор
Сърдан Голубович (Сърбия) – режисьор
Алексей Попогребски (Русия) – режисьор

РЕШИ

ГОЛЯМАТА НАГРАДА ЗА НАЙ-ДОБЪР ФИЛМ в Международния конкурс се присъжда на филма Русалка (Русия) с режисьор Анна Меликян.

Наградата се дава за постиженията на филма в режисьорското майсторство, кинематографията, разкадровката, актьорската игра и заиграването с енергията и измислицата.

Наградата е диплом, статуетка и премия от 5,000 евро.


СПЕЦИАЛНАТА НАГРАДА НА МЕЖДУНАРОДНОТО ЖУРИ се присъжда на филма Птицата не може да лети (Холандия-Южна Африка-Великобритания) на режисьорката Трийс Ана за създаването на един уникален и магичен свят.


НАГРАДАТА ЗА РЕЖИСУРА се присъжда на Стефан Арсениевич за филма му Любов и други престъпления (Сърбия-Германия-Австрия-Словения) - за поетиката в режисьорския му стил.

Наградата е диплом и парична премия от 1,000 евро.


НАГРАДАТА JAMESON ЗА БЪЛГАРСКИ КЪСОМЕТРАЖЕН ФИЛМ се присъжда на филма Семейна терапия (България) на режисьора Петър Вълчанов.

От 12-те късометражни филми в конкурсната програма журито отбелязва три, които членовене му смятат за равностойни: Трети етаж на Екатерина Денева , Посредникът на Драгомир Шолев и победителят – Семейна терапия на Петър Вълчанов, който е избран заради особената комбинация на чернен хумор и драматична наситеност.

Наградата е диплом, статуетка и парична премия от 6,000 евро, осигурени от ирландското уиски Jameson.


Победителят в онлайн конкурса на Jameson, който се провежда за първи път у нас, е филмът История на Горан Гънчев, събрал най-висок рейтинг и общо 361 точки от гласуването на онлайн публиката. Наградата ще бъде връчена в края на месец март на специална церемония в Дома на киното.


НАГРАДАТА ‘NO MAN’S LAND’ ЗА НАЙ-ДОБЪР БАЛКАНСКИ ФИЛМ се присъжда от Гилдията на българските кинокритици на филма 4 месеца, 3 седмици и 2 дни (Румъния) на режисьора Кристиан Мунджиу.

Наградата е диплом, статуетка и кашон вино ‘No Man’s Land’, осигурени от “Дамяница”.


НАГРАДАТА КОДАК ЗА НАЙ-ДОБЪР БЪЛГАРСКИ ИГРАЛЕН ФИЛМ се връчва на режисьора Стефан Командарев и оператора Емил Христов за филма Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (България-Германия-Унгария-Словения).

Наградата е филмов негатив на стойност 2,000 долара и лабораторни услуги на стойност 2,000 долара.


Журито на ФИПРЕССИ в състав
Лео Соесанто – (Франция)
Керем Акча – (Турция)
Антония Ковачева – (България)

присъди НАГРАДАТА НА ФИПРЕССИ на филма Шивачки (България) на режисьора Людмил Тодоров.

Това е една честна и освежаваща история за несбъднатите мечти и красотата на надеждата в съвременна България, заснета по класически и скромен начин.


НАГРАДАТА НА ПУБЛИКАТА за най-популярен филм на фестивала се присъжда на филма Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (България-Германия-Словения-Унгария) на режисьора Стефан Командарев (България).

Наградата, осигурена от Столичната община, e диплом и парична премия от 1 000 лв и бе връчена на българския разпространител на филма АРТ ФЕСТ.


НАГРАДАТА “ГОРЧИВАТА ЧАША” на факултета по журналистика и масова комуникация при Софийския университет „Св. Климент Охридски” за принос в развитието на съвременната кинематография на 12-ия София Филм Фест се присъжда на сценариста, режисьора, оператора и копродуцента Спирос Статулопулос за неговия дебютен авторски филм P.V.C.-1 (Колумбия-Гърция-САЩ).

Наградата се присъжда за талантливото и изобретателно използване на естетиката на „предварително осведомената камера” и вътрешно-кадровия монтаж, за да разкаже в един-единствен кадър и в реално екранно време поредния епизод от кошмара на съвременния тероризъм.

Наградата ще бъде връчена на пресконференцията на 17.03 по повод филма Сенки.


На 12-то издание на София Филм Фест бяха връчени следните НАГРАДИ НА СОФИЯ на Столичната община за цялостен принос към световното кино:

НИКИТА МИХАЛКОВ, режисьор, актьор и продуцент (Русия)
ЖАН-КЛОД КАРИЕР, сценарист (Франция)
МИКИ МАНОЙЛОВИЧ, актьор (Сърбия-Франция)
ВЛАДИСЛАВ ИКОНОМОВ, режисьор (България)
МИЛЧО ЛЕВИЕВ, композитор (България-САЩ)


На 5-то издание на международното събитие СОФИЯ МИЙТИНГС бяха присъдени следните награди:

НАГРАДАТА НА НЮ БОЯНА ФИЛМ СТУДИО (България) ЗА НАЙ-ДОБЪР ПИЧИНГ (публично представяне на филмов проект) в ОСНОВНАТА ПРОГРАМА бе връчена на режисьора Калин-Петер Нетцер (Румъния) и продуцентката Ада Соломон (Румъния) за проекта Медал за храброст.

Наградата е диплом и парична премия от 5,000 евро, осигурени от Ню Бояна Филм Студио (България).


НАГРАДАТА НА СИНКРО ЛАБ (Австрия) ЗА НАЙ-ДОБЪР ПИЧИНГ В ДОПЪЛНИТЕЛНАТА ПРОГРАМА бе връчена на режисьорката Иглика Трифонова (България) и продуцентката Росица Вълканова (България) за проекта Лъжесвидетел.

Наградата е диплом и лабораторни услуги на стойност 5,000 евро, осигурени от Синкро Лаб (Австрия).

КАТО ЧЛЕН НА ЖУРИ Е ХУБАВО АКО МОЖЕШ ДА ГЛЕДАШ РАЗЛИЧНИТЕ ФИЛМИ С РАЗЛИЧНИ ОЧИ, А ФИЛМИТЕ ТРЯБВА ДА ДОКОСНАТ НЕЩО ВЪТРЕ В ТЕБ


Вие спечелихте най-голямата награда на София Филм Фест 2007, Вашият филм „Клопка” беше обявен за най-добър в международния конкурс. Може ли да се каже, че знаете формулата за създаване на успешен филм? Или такава формула не съществува?

Не, няма подобна формула. В повечето случаи има някакви изчисления – какви ще са приходите, колко биха били зрителите, но това всъщност означава, че все пак имаш предвид някаква публика, на която искаш да разкажеш историята си. Всъщност аз се опитах да направя този филм за хората от моето поколение – младата средна възраст, 35-40 годишните хора в Сърбия, които се умориха от всички проблеми в страната ни. Опитах се да направя този филм за тях. Оказа се, че го приемат добре и на други места. И разбрах, че нещата са като в музиката. Аз съм израснал с рок-енд-рол и американски филми, като повечето от нас, и точно заради универсалния език на изкуството, този филм – моят филм – беше приет навсякъде.


Ще следвате ли някакви правила за оценяване на филмите в международния конкурс?

Да си член на жури съвсем не е лесна работа. Участвал съм в доста журита, имам опит. Това упражнение е от полза за мен, защото работя в кинофакултета като преподавател – асистент съм по режисура. През последните 5-6 години промених възгледите си за това как да оценявам филми. Научих се да не харесвам само филми, които са близки до моите естетически критерии, до моя поглед към света – това е много важно. Когато гледам филми, се старая да го правя не като член на жури, опитвам се да намеря във филма нещо добро. Мисля, че е много важно за един режисьор да взима, да „копира” различни неща от различните стилове, филми или естетически възприятия. Ако си член на жури е важно да притежаваш тренинг - хубаво е, ако можеш да гледаш различните филми с различни очи и да се поставяш на мястото на режисьора, за да видиш нещата от неговата гледна точка. Сериозно се опитвам да спазвам тези мои правила. Но в края на краищата, както винаги когато съзерцаваш, или оценяваш някакво изкуство, то трябва да те докосне, да те трогне, да събуди нещо в теб.

Всички в журито сте режисьори. Няма ли да ви липсва мнението на сценаристи или актьори, просто различна гледна точка?

Мисля, че решението да се сформира жури от петима режисьори, е много добро. Няма да ни бъде лесно, защото предполагам, че ще настане голяма борба между петте „его”-та, петте различни погледа към света, към филмите – към всичко! За нас ще бъде малко трудно, но е добре за фестивала. Миналата година във Венеция всички членове на журито бяха режисьори – и нямаха проблем с взимането на решения!


Не смятате ли, че холивудските филми за забавление на големите компании подвеждат публиката, променят вкуса й за кино?

Мисля, че съществува голям вакуум и има проблем в холивудското кино в момента, защото те осъзнаха, че филмите с много визуални ефекти всъщност не са кино. Тези филми са като анимационни сериали, без смисъл и често – дори без история. От друга страна големите компании подкрепят някои забележителни автори, творчески натури – като Пол Грийнграс например, братя Коен и други. Мисля, че от Европа и от другите части на света в последните няколко години струи нова енергия, появиха се някои наистина добри филми, които се продават добре и комуникират с публиката. Мисля, че притежателят на „Златна палма”, румънският „4 месеца, 3 седмици и 2 дни” е филм, който публиката харесва. Според мен това е начина за развитие на европейските филми – да притежават артистичен и изключително авторски почерк, и да се получава връзката между тях и публиката. Мисля, че Холивуд и глупостите, които произведоха през последните 5-10 години ни дадоха шанс да се борим с американските филми, да запазим място и за други филми в кинозалите. Фестивалите и наградите са хубаво нещо, но най-важно е да накараме хората да ходят на кино и да ги образоваме какво да гледат. Например българската публика трябва да се научи защо си струва именно българите да отидат да видят на кино българските филми. Хората трябва да знаят колко е важно за всички нас да гледаме европейско кино. Ние вече имаме доста добри филми, които да предложим на публиката. През последните две години в Сърбия сме направили десет филма, които имат добър потенциал, с много сериозни теми, разработени от много сериозни, добри режисьори.

Имате ли такива зрители в Сърбия – „образована” публика, която отива на кино, за да види вашите филми?

Мисля, че този факт важи само за Сърбия и Чехия – гледат се повече собствени, отколкото американски филми. Може би трябва да благодарим за това на добрите сръбски филми от 70-80-те години. Имаме добра традиция, особено в сръбските комедии – това са не просто забавни филмчета, а много сериозни черни комедии. В момента за повечето сръбски филми имаме повече публика, отколкото за американските. В края на годината първите 3 или 4 места в боксофис класацията обикновено са запазени за сръбски филми. Много важен и изключително приятен факт. Самият аз с първия си филм, който беше драма за млади хора, успях да спечеля публика, дори част от тях ми станаха фенове. Именно тези хора ми помогнаха в работата по втория филм. Ако почувстваш, че можеш да разчиташ на група от хора, които само чакат новия ти филм, и ще са първите, които ще си купят билет, за да го видят – това е просто прекрасно. Важно е за всички европейски страни, особено за държавите от източна Европа, да изградят такава национална култура – не само в сферата на киното. През цялото време харесваме нечия друга култура повече от нашата собствена! В повечето случаи това е абсолютно погрешно – като доказателство мога да кажа, че в последните няколко години в България се появиха няколко много добри филми, направени от много талантливи хора. Това е голям напредък в сравнение с 90-те години и мисля, че медиите трябва да подкрепят и изтъкват този факт – именно защото притежават такива сериозни основания.


Светлана Дамянова, СФФ

Къде беше „Русалка”, преди да дойдете на София Филм Фест 2008?

Представях филма на два много големи фестивала – американския в Сънданс и в Берлин, в програмата „Панорама”. Приеха го много добре, с отворени сърца. Струва ми се, че в Америка реагираха по-емоционално, в Берлин – малко по-сдържано, но всъщност публиката го хареса. Все още не мога да си получа наградата, която ми беше връчена лично от Робърт Редфорд в Сънданс – интересен и много красив куб от стъкло. Трябваше да му гравират надпис, и ето вече втори месец очаквам да ми го изпратят по пощата. Наградата, която получих, беше за режисура – това е много ценно за мен. Има всякакви награди, които могат да се дадат на един филм – за актьорска работа, за операторско постижение, но това, че отличиха именно моята работа, чисто професионално, прави наградата изключително ценна.


Как станахте режисьор?

Движението ми беше съвсем праволинейно. Обикновено режисьори стават всякакви хора – лекари, учители, които след известна възраст променят живота си и решават да опитат да работят в друго поприще. Моят път е равен и гладък, сигурно защото проявявах способности още от детството. Всички ми казваха „Ти ще станеш режисьор!” Така и стана – веднага след гимназията постъпих в кино-училище и – съвсем скучно и направо – станах режисьор.


Какво правехте като малка, може би сте измисляла приказки?

Да. Още когато бях в детската градина, в програмата ни за деня фигурираше час „Приказката на Анна Меликян”. Възпитателите ме поставяха в центъра на залата и аз започвах да разказвам. Събираха по три групи деца заедно, те седяха и ме слушаха. А през това време учителите можеха да пият кафе и да си побъбрят – беше сигурно, че поне един час децата ще си седят спокойно по местата и ще слушат Анна, която им разказва приказка. Подобна беше ситуацията и в училище – когато някой учител се разболяваше, идваха да ме вземат от час и ме водеха да забавлявам онзи клас, който трябваше да има свободен час. Това си беше феномен – деца да седят тихо и кротко и да слушат тяхна връстничка да им разказва – какво ли не, анимационни филми, приказки, които съм чула - всичко. Всъщност нали режисурата е точно това - разказване на приказки.


Какво Ви вдъхнови да направите този филм? Може би „Малката русалка” на Ханс Кристиан Андерсен?

Не си бях поставила за задача да екранизирам Андерсен. Въобще не бях мислила за него. От самото начало исках да напиша сценарий за актрисата Маша Шалаева. Познавам я от много години и исках да направя филм за нея, тя да бъде в главната роля. Измислих всичко именно заради нея. А в един момент се оказа, че насоката на моето въображение ме води към „Малката русалка” на Андерсен – историите си приличат. Тогава реших – „Защо да крия? Ако прилича на тази приказка, ще опитам да направя така, че Андересен да ми помогне!” И наистина успях да усъвършенствам драматургично нещата, когато разбрах, че нашата история е близка до „Малката русалка”.


Какво беше по-важно за Вас – работата с актьорите, за да създадете структурата на разказа по време на снимките, или работата в монтажа, където взимате окончателното рашение как ще изглежда всичко?

Всичко е много важно. Не обичам, когато хората гледат един филм и казват за него „Хубава операторска работа!” или „Актрисата играе добре!”, защото това не е комплимент. Филмът е нещо цялостно – и ако е добър, трябва всичко в него да е добро. И актрисата добре да се справя с ролята, и добре да е заснет, и добре да е монтиран, и музиката трябва да е великолепна, но никой не бива да оценява елементите отделно - те не съществуват сами за себе си, а са обединени в едно цяло. Аз си представям как трябва да изглеждат нещата, но резултатът винаги е различен. Никога не е възможно абсолютно точно да реализираш онова, което си видял вече готово във въображението си. Филмът е жив, защото много хора допринасят за създаването му – всеки с нещо свое, затова резултатът често е неочакван и понякога дори удивлява режисьора!


Как се справяхте с филмовия екип, може би не е много лесно за една жена да командва мъже на снимачната площадка?

Бременна при това! Бях бременна в 8 месец. Дъщеря ми се роди две седмици след като бяхме приключили снимките. Не зная – сигурно е въпрос на характер да можеш да се справяш с филмовия екип без проблеми. Режисьорът трябва да е силен, волеви човек. Ако си слаб, или се съмняваш в нещо, ако хората около теб усетят, че не знаеш какво точно искаш – грози те разпадане на екипа. Режисьорът държи всичко заедно. Но това не означава, че непременно трябва да крещиш или да псуваш. Хората усещат кога един режисьор е силен – когато знае какво иска и когато дава възможност на професионалистите – оператор, художник, художник по костюмите – да вършат работата си. С мен работи екип от приятели, ние вече добре се познаваме и няма и следа от диктаторски отношения. Това е добър екип от приятели, в който всеки върши своята работа, но всички знаят каква е общата цел. Струва ми се, че всички сме халките в една верига – аз просто съм халката, която закопчава всички! И разбира се – сама, без останалите, нищо не бих могла да направя!


Когато завършихте филма, разбрахте ли, че той се е получил, че ще се хареса на публиката?

Не. Напротив. Въобще беше доста странно, защото по време на монтажа ми се струваше, че нищо не се е получило, всичко е много лошо и аз просто по инерция продължавах да монтирам. Бях се примирила, че това ще е един провал, и се бях приготвила на всички да разказвам как по време на снимките съм била бременна, не съм успяла да се справя – намирах си оправдания. Когато за пръв път показах филма на разпространители и продуценти – група от 7-8 мъже, след прожекцията те си излязоха много натъжени и ми казаха „Да, всичко е много зле. Актрисата е ужасна. Още от момента, в който беше решено, че тя ще играе главната роля, филмът загуби привлекателността си.” Защото актисата не е красавица, нито е секси, не привлича погледи, въобще не е интересна за гледане. Дори и монтажиста ми казваше, че не е интересна, че тя е провалила всичко. Това ми действаше зле, защото когато си стигнал до монтажа, има моменти, когато вече не си сигурен за абсолютно нищо – изгубваш се, потъваш много дълбоко в материала. И точно тогава са много важни тези първи мнения. Когато показваш за пръв път филма – трябва да го гледат правилните хора, които наистина разбират от кино и няма да те подведат. Заради всичко това бях много тъжна, вече се бях убедила в провала. А след това поканиха филма в Сочи, на фестивала „Кинотавр” 2007. Още по време на прожекцията стана ясно, че филмът е приет добре – зрителите в залата реагираха страхотно, смееха се, заплакаха, а след това Маша Шалаева получи наградата на фестивала за най-добра женска роля! Всички започнаха да говорят „Фантастична е, къде намерихте това момиче?!” И тя се превърна в звезда – наистина! Знам, че много режисьори в момента пишат сценарии специално за нея, така както и аз направих това. Тя е особена – за нея наистина трябва специално да се пишат сценарии. Радвам се, че в момента Маша има такъв възход в кариерата си, тя получава много и интересни предложения. Навсякъде, където съм гостувала с филма, хората реагират така „О, колко добра актриса, къде я намерихте?! Истинско чудо!” От онзи момент с наградата в Сочи всичко се преобърна. Разпространителите промениха мнението си „Колко фантастична актриса имаме! Трябва да направим специална рекламна кампания с нейното лице!” И наистина, лицето на Маша можеше да бъде видяно по улиците на цяла Москва! Аз вече се научих да отнасям много спокойно към всичко. Сега, когато самата аз имам продуцентска компания и продуцирам филми, единствено дебюти на млади режисьори, съм много внимателна в изказванията си. Когато някой филм вече е завършен, аз винаги избирателно каня различни хора да го видят. Те обикновено са чувствителни, внимателни и биха могли да помогнат - да кажат нещо, да дадат оценка, за да се дооправи нещо във филма. Първото мнение е много важно, за да не „скършиш крилете” на режисьора. Даже когато на мен самата нещо не ми харесва, се старая да не обидя никого, опитвам се да намекна за някои грешки, които могат все още да се поправят. А ако вече не могат да се коригират – какъв е смисъла да ги подчертаваш? Нещо се е случило – и точка. Може да коментираш, но не точно в този момент. Ще кажа мнението си по-късно, когато мине малко време, когато всички се успокоят. Това се отнася и за мен - например сега, който иска може да ми каже каквото пожелае. В „Русалка”, разбира се, има и много недостатъци. Вече след като мина доста време, гледам го и си мисля, че можеше и да се направи по друг начин, и по-добре. Сега вече мога да говоря за това спокойно. Когато монтираш нещо, си под напрежение и е страшно да бъдеш подтискан с мнения, че нищо не се получава.


Не е ли най-важно и най-хубаво това, че публиката харесва филма?

Да. Най-удивителното, което се случи с този филм, е че винаги публиката го приема добре. Критиците, журналистите може и да пишат добри или не толкова добри отзиви, но никога не съм имала такава публика! Предишния ми филм („Марс” 2004 г.) и късометражните филми, които съм правила, се приемаха различно – на една прожекция ги харесват, на друга хората не ги разбират. А „Русалка” досега се представя доста добре, зрителите навсякъде я харесват. Даже аз престанах да се притеснявам, преди да изляза пред публиката – забелязах това на прожекциите в Берлин. Вече знам, че вероятно филмът ще бъде приет добре.


Как съчетавате всичко – семейство, продуцентска компания, работа като режисьор?

Сега по-скоро не успявам да съчетавам нещата, защото вече цяла година нищо не съм снимала. Комбинирам времето така, че да ми стига и за семейството, и за продуцентската дейност. Това е възможно и нормално, половината от деня е посветен на детето, другата половина – на компанията. Когато реша да снимам, ще стане по-сложно. Защото няма да имам време спокойно да седна и да напиша сценарий. Ако преди бях без работа, и можех през нощта да седя и да пиша, а през деня да спя и да не правя нищо друго, освен да мисля, да творя – то сега вече не разполагам с това време. Сутринта в 6 часа те събужда детето, а след това трябва да тичаш на работа; там те очакват много млади режисьори, които се съмняват в силите си, и ти като добра мама трябва да седнеш и да поговориш с всеки – всичко това е много приятно, но не ми остава време за мен самата. Сега се опитвам да си представя как ще преустроя всичко, за да започна да мисля по следващ проект.


Светлана Дамянова, СФФ

Марк Майер е един от участниците в рекламното представяне на проекти за втори пълнометражен филм по време на петата по ред „София Мийтингс” – там той представи проекта си „Love In Your Hand”. Режисьорът сподели, че вдъхновение за идеята са били мексикано-американската фолк песен „Hey Joe” и въпросът, на който не може да се намери отговор – „Какво е любовта?”

Знаете ли песента „Hey Joe” – стара популярна песен, различни хора са я изпълнявали, пял я е и Джими Хендрикс? В нея се разказва за един мъж, който убива жена си, защото я заварва с друг в леглото. В гнева си застрелва и двамата. След това избягва, започва да търси място, където да живее спокойно, но това е неосъществимо, защото престъплението продължава да го преследва. Той среща друго момиче, което много прилича на предишната му приятелка. Не може да загърби миналото, а бъдещето му е на човек извън закона. Той трябва да намери начин да се помири със себе си. Мисля, че това е очарователна история – за сгромолясването на нечий свят, за опитите на един човек да намери свой дом и любов, в която да вярва. Бихте ли отишли да видите такъв филм?


Къде се случва Вашата история – Източна Европа, Централна Европа, Германия?

Началото е в Берлин. Главният герой е млад германец с турско потекло, който се опитва да изкарва честно хляба си. Той се бори с живота и след като предлага брак на приятелката си, разбира, че тя му изневерява. След убийството той решава да отиде в Турция – от Берлин по време на пътешествието му през цяла Европа го преследва призракът на престъплението. Това е исторя за бягството – започва с една кола, той си губи документите; среща момиче, което също бяга от нещо, качват се заедно на мотор, след това и на каруца, продължават пеша, борят се с природата и времето – зима е, вали сняг в планината, стигат и до морския бряг... Тяхната любовна история е много странна – колкото повече се сближават, толкова по-ясно осъзнават, че са създадени един за друг, но е невъзможно да бъдат заедно – убиец и бездомна бегълка. Това е интересният въпрос според мен – къде е твоят дом?! Може би този проект е друг поглед върху историята за семейството, подобно на „Семейни правила”, защото отново я има темата за дома и за мястото ти в живота, в света...


Всеки от нас ли има място, на което принадлежи?

Мисля, че да – всеки има свое място, но то не винаги е географско понятие. Нашето място е в мислите ни, в спомените – те се променят и ние трябва да се научим да се променяме с тях. Съществува и предизвикателството „живот”, който трябва да се живее - всеки трябва да намери своя път в него.


Как успявате да предадете своята представа за нещата, които искате да разкажете, на хората, с които трябва да ги заснемете?

Преди да започна да снимам, аз описвам всичко – това е нещо съвсем естествено за мен. Аз започнах като сценарист. И за мен това все още е най-важната част от работата – предавам всичко, което е в главата ми, по начин, която да е досъпен и разбираем за всички. Опитвам се да намеря образи, близки до моите чувства и усещания; разчитам много на интуицията си и обиковено я следвам!


Има ли някакви правила, които следвате в работата си като създател на истории?

Не. Въпреки, че съм немец и съм много наясно с ролята на законите и правилата. Те така или иначе ме преследват. Имах един учител, който ни даваше съвети как да напишем добра история - „Всичко, което ви казвам сега, трябва да знаете добре. Но и трябва да го забравите!” Когато започваш да пишеш, ти разбираш, че дори несъзнателно се придържаш към това правило. Ако то ти заприлича на ограничителна заповед – тогава разбираш, че си на погрешен път. Ако си изненадан от себе си, от развитието на историята, която пишеш – значи си поел в правилната посока!


Опитът като сценарист помага ли ви в режисьорската работа и всъщност защо се захванахте с нея?

Може би защото видях как други режисьори скапват мои сценарии… Така че си казах „Хубаво, ако ще е така – по-добре сам себе си да прецакам!!” Много трудна е режисьорската работа – написаното слово е едно нещо, съвсем друго е търсенето на образи за него. Нужни са опит и умения. Когато пиша нещо, аз обрисувам картина или ситуация, която съществува във въображението ми; думите сами ме карат да ги напиша! Много ми помага, че започнах в киното като сценарист, защото според мен за разказването на една история е много важна драмата в сюжета. Красиви пейзажи, страхотни кадри и визуални ефекти не стигат, за да се направи добър филм. Така че ако бюджетът ми е ограничен, по-скоро ще направя компромис с картината, но не и с конфликта в сюжета. Какво ще кажат героите, как ще действат, в каква ситуация ще бъдат поставени – винаги може да се намери интересно и евтино решение.


Как открихте Самуел Финци, за да участва в проекта Ви?

Ние със Санчо живеем на една улица, но не сме знаели този факт. Живее на 20 метра от мен, но не се бяхме срещали. Аз отчаяно търсех актьор за ролята на Оливер в моя филм „Семейни правила”. Този герой иска да има семейство, защото е самотен – но аз не исках да превръщам историята в психо-драма, пълна с насилие. Исках героят да бъде истински човек, който да има суров, труден характер, да е взискателен, раздразнителен и дори избухлив; а от друга страна да е чувствителен, състрадателен, добросърдечен и много раним. Беше изключително трудно, почти невъзможно да намеря правилния актьор. Санчо е познат в театралните среди в Германия и много приятели ме съветваха „Виж Самуел Финци, той е твоят човек!” Отидох да го гледам в театъра. В момента, в който се появи, аз си казах „Той наистина владее изцяло сцената!” Знаех, че той може да създаде както твърд и рязък, така и много емоционален и раним герой. Опитах да намеря начин да му дам сценария, говорих с агенцията му и там научих, че живеем на една и съща улица – „Защо просто не му го оставите в пощенската кутия?” Така и направих и му оставих бележка „Кажете ми дали харесвате сценария и дали бихте искали тази роля?” Бях много-много притеснен и нервен. Още същата вечер той ми се обади и каза „Да, много искам да направя тази роля!” Тогава разбрах, че предчувствието ми за него е било вярно – наистина той беше съвършения избор за моя герой.


Използвахте ли забележителните му способности да импровизира?

За мен не е противоречие да си дисциплиниран спрямо сценария и едновременно с това да импровизираш. Започнахме репетиции заедно – всички актьори бяха като ансамбъл, като едно семейство от самото начало… Разбрахме, че промяната на реплики не помага много и е най-добре да се придържаме към текста така, както съм го написал. Махнахме някои неща, а импровизирането беше по скоро на ниво интонация и динамика в диалога и общуването. Когато един актьор импровизира, а в дублите камерата снима от различни гледни точки, след това епизодът се монтира по-трудно. Въпреки това аз ги съветвам да не повтарят сцените по идентичен начин, защото не искам да бъдат отегчени от себе си - искам да ме изненадват. Актьорите успяха да постигнат страхотен синхрон в работата си като екип. Повечето от тях, подобно на Санчо, имат значителен опит от театралната сцена. Приличаха на понита в цирка – пускаш ги на манежа и те знаят прекрасно какво трябва да правят! Беше забавно, нито за момент не съм се отегчил! И не се уморих. Един-два пъти се наложи да повиша тон, но беше полезно за целия процес. А той беше много отворен – ако на някой не му харесваше нещо, можеше да каже „Това не става, спрете, няма да проработи!” Добре – ти мислиш, че не става – защо, какъв е проблема? Ако човекът е прав – опитваме нещо друго, решението на всяка сцена може да се направи по съвършено различен начин!


Звучи така, сякаш Ви е по-забавно да работите с актьорите, отколкото да подреждате филма по време на монтажа...

Монтажът също е забавен, но по различен начин. Все пак най-трудно за мен си остава писането. Тогава си почти сам, и конструираш пособията, играчките си. Когато работиш с актьорите на снимачната площадка, вече играеш с готовата си играчка. Ако си се справил по време на снимките – ще бъде забавно и да монтираш материала; ако снимките са преминали ужасно – въобще не е приятно да спасяваш нещата с монтаж! Хората ми казваха „Това е първия ти пълнометражен филм, сигурно си изтощен след снимките...” Напротив – след като приключихме 20-те дни жестоко натоварен график, аз се почувствах с две години по-млад – и можех да продължа. Изненадах се от това! Може би това е доказателство, че решението ми да сменя професията – от сценарист на режисьор – е било правилно!


Светлана Дамянова, СФФ

Фестивалната публика навсякъде по света гледа с голям интерес Вашия филм „12”. Как го приемат обикновените хора? Каква е съдбата на филма в Русия?

За мое огромно удивление го приемат наистина фантастично. Особено младите хора. Бяха направени около 500 копия на филма. Интересът е огромен. Втората седмица след премиерата беше с повече зрители от първата, а след това се оказа, че през третата седмица публиката е била още по-многобройна! Аз много пътувам из страната и имам възможност да общувам със зрителите. Нищо не може да замени като стойност и значимост живия контакт. Поразително е, когато в края на последната вечерна прожекция, в 1 часа през нощта текат финални надписи, и хората започват да ръкопляскат! Актьорите и екипът, разбира се, не присъстват, но се чуват овации. Така публиката оценява своята енергия – това, което са дали от себе си, докато са гледали филма.


Не е ли израз на възхищение към това, което Вие и екипът сте успели на направите?

Разбирате ли, в 1 часа през нощта няма пред кого да ръкопляскат, видели са просто един филм, харесал им е, време е да се прибират по домовете си – това е! Когато има аплаузи по време на финалните надписи, те награждават собствените си усилия да видят филма и се опитват да разберат кой точно ги е накарал да съпреживеят историята. Присъствал съм на доста прожекции, където публиката може и да уважава режисьора, но зрители стават и си излизат преди края на филма.


Може ли да се каже, че в различените периоди от Вашия творчески път Ви интересуват различни теми, бихте ли се връщали към теми от миналото? Например – ако трябваше да направите днес „Незавършена пиеса за механично пиано”, как щеше да изглежда?

Не зная. Мисля, че всеки човек има свое усещане за Чехов, например, което е различно във времето. Моят Чехов през 70-те е различен от този през 80-те или 90-те години. Не бих могъл да кажа, че усещането ми за Чехов от 70-те години се отличава по тези и тези неща от това, което ме е впечатлявало в него през 80-те. Чехов винаги е различен, но как точно да определя разликите – не зная.


Бихте ли направили отново, днес нещо, което ви е интересувало в миналото като литература?

Ако става въпрос за Чехов, той винаги е бил интересен – и тогава, когато аз съм работил по него, и 100 години по-рано. Разбира се, че бих направил нещо. Той е необятен, като океан, необозримо пространство.


Какво е състоянието на световното кино днес?

То е в криза. Мога да обясня защо. Технологията измества хуманността. Културният, интелектуален „МакДоналдс” отмива почвата под краката на хората и те лесно могат да бъдат водени за носа, като от екрана им се показва какво точно трябва да гледат. Зрителите са лъгани непрестанно. Това е израз на общата криза на цивилизацията.


Защо се е стигнало до там според вас?

Безверието е довело човечеството до този етап в развитието му. Нямам предвид ортодоксална религия, а липсата на вяра. Загубени са нравствените ориентири. В миналото те са съществували, и са били общи за всички. Именно това е отнето на хората днес. Според мен разрушавенето на тези ориентири е един страшен факт на нашето съвремие.


Има ли някакъв лек? Или човечеството е обречено?

Нужно е време. Не знам за цялото човечество, но на Русия й е нужно време.


Има ли хора, които могат, например в Русия, да възпитат различно поколение – с вяра, с връщане към някои от ценностите на миналото?

Знаете ли, децата, които днес са на 5-6 години и отиват на неделно училище, и които в неделя отиват на църква с бабите си, след 20 години ще бъдат точно това ново поколение. Ако не им попречим. Лесно е да се руши – много по-трудно е да се построи нещо! Мисля, че това ще бъде ново поколение, възпитавано с истински житейски ценности, което ще може да промени реалността.


Този оптимизъм ли Ви зарежда с енергия и не се уморявате?

Според православните традиции, унинието и отчаянието са смъртни грехове. Ако я няма надеждата – няма да има защо да работим! Иска ми се да вярвам в това.


Какво Ви кара да се усмихвате сутрин?

Не мога да се усмихвам сутрин... Спя само по четири часа, след това ставам и започвам да спортувам. Но Толстой е казал, че „Щастието от живота е в самия живот”. У мен все още са живи надеждата и вярата.


Можете ли да кажете, че сте щастлив човек?

Да, аз съм щастлив човек. Но щастието е не в това, че нещо се е осъществило, а във факта, че нещо става в този момент – сега, и продължава да се случва! Може би това по-често важи за творчеството, понякога става и в живота. Радостта, която изпитваш, е огромна – когато усещаш как нещо се случва, именно сега, точно в този момент!


Светлана Дамянова, СФФ

ХАРЕСВАНЕТО Е ТРЪПКА, ДОКОСВАНЕ. МНОГО МИ СЕ ИСКА НЕЩО ДА МЕ ДОКОСНЕ И ДА СТАНЕ МОЙ ФАВОРИТ В КОНКУРСА!


Според теб какви трябва да бъдат филмите, които ви предстои да гледате като жури, така че на финалното заседание ти да си кажеш – „Ох, не мога да реша!”?

Аз имам чувството, че каквито и да са - така ще бъде! По принцип е много деликатно един режисьор да преценява работата на други. Ако има много хубави филми – няма да мога да реша и ще ми е мъчно за тези, които не са наградени. Ако преобладават слабите филми - говорим чисто теоретично! – пак мога да кажа „Ох, не мога да реша!” - кой точно за себе си да извадя. Ако е някакво средно положение, ще трябва да се правят комбинации между мнения, за да се стигне до решение - и пак мога да си кажа „Ох, не мога да реша!”


Имаш ли предварително определени критерии, по които ще съдиш за качествата на филмите? Или предпочиташ да действаш импулсивно, интуитивно?

Не може да има критерии според мен. Единодушни сме с колегите от журито, че каквито и критерии да си измислим, набележим – ще е много трудно да ги спазваме. Колкото са по-хубави филмите, толкова по-трудно ще бъде. Критериите са нещо теоретично, а харесването е тръпка, докосване. Много ми се иска нещо да ме докосне, да имам фаворит, за който много да се бия – може и така да стане, разбира се! Много ми е приятно да контактувам с другите колеги от журито, това е добра възможност да прекараш дълго време с едни хора. Иначе на фестивали се разминаваш с хората, можеш максимум с един-двама да се засечеш, да си говориш повече, да се сближиш. А сега сме и малко безотговорни, защото не се гледат наши филми и това е сладък момент – може би това изкушава един режисьор да се „навие” да участва в жури. Има прелест в това да не се притесняваш ти, а някой друг!


Кита даде много хубаво определение за вас – „режисьорско жури”. Няма ли да ви липсва нещо – примерно сценаристки, операторски или актьорски поглед?

Не, изобщо няма да ни липсва! На режисьор да му липсва нечие мнение?! Няма такъв момент – трябва да бъдем честни. Нищо не ни липсва, може би и защото всички в журито притежават хубаво чувство за хумор и никой не се взима много на сериозно. Разбира се, всички ще действат импулсивно и съм сигурна, че ще бъдат честни. Всеки ще каже какво точно му харесва, но не знам какво ще се получи в общия пъзел и каква компилация ще измъдрим.


Как се чувстваш като еднствена дама сред членовете на журито?

О, великолепно! Винаги е приятно да си сама жена между много мъже, а и колегите ми са много симпатични и приятни хора!


Как ще оценявате късометражните филми за наградата „Джеймисън”? Очакваш ли да ви е по-трудно с този по-различен жанр?

Строго ще отсъждаме! Доколкото усетих, Йос има отношение към късометражните творби, Алексей и Сърдан са млади хора, които скоро са минали през това кино и още имат инстинкт към него – мисля, че ще намерим ключа към вярното решение. Хубавите филми са като бисерчета – обикновено лесно се открояват. А и след като са ни натоварили да съдим – ще съдим!


Какво липсва на нас, българите, за да се съизмерим с европейското кино и киното на нашите съседи на Балканите? Дали не е самочувствието?

Много се пазя от това да правя генерални изводи. Много интересен за мен стана един факт, по време на представянето на новия филм на Йос Стелинг - той каза, че филмите му имат драматично малко публика в Холандия. В момента най-новият ми филм „Разследване” върви в Холандия – с наистина голям успех, с много добри ревюта в двата най-четени вестника. И той каза още нещо, което според мен е ключово – „Обичам да работя с източни хора и да показвам филмите си на Изток. Източните хора също харесват филмите ми. Обичам да си контактувам с хора, които живеят ден за ден, които не планират всичко като западняка.” Аз бих казала точно обратното – бях много щастлива, когато попаднах и с двата си филма в една регламентирана ситуация – и работейки по тях, и показвайки ги на западната публика. Страхотно е, защото аз искам това, което нямам – и той иска това, което няма! И в това всъщност се крие смисълът да се търсим и да имаме нужда един от друг. Наистина въпросът за самочувствието е много сериозен. Може би честно казано и нямаме основание за много голямо самочувствие, защото излизайки от една от най-големите кризи в историята на българското кино, е закономерно да нямаме самочувствие. Откъде да се подхрани то?! Нямаме пари да произвеждаме достатъчно филми, в страната ни не се гледа нашето кино. Всичко е някак си накъсано, спорадично; като че ли нямаме инстинкт за успеха, не се хващаме за успешните си неща, за да вървим нататък; нямаме чувство за комерса в киното, нито успяваме да се продаваме. Например един от най-големите холандски критици гледа моя филм, ние много треперехме какво ще е мнението му и той каза: „Поздравявам те за куража да направиш чисто психологически филм, защото тук това нещо не се прави.” Това липсва – те затова го и гледат! Аз после си дадох сметка, че не е никакъв кураж, а е по-скоро като в приказката „луд, та му лесно” – ние тук не сме в реален пазар. Това от една страна е много лошо, от друга обаче ти дава свобода – ти не правиш нещо, притиснат от пазара. В Холандия например, откакто аз работя там и имам поглед върху тяхното кино, има вълни от едни филми, които са ерзац на други – появи се нещо успешно, след това те правят пет, защото догонват пазара. А ние – парадоксално – в нашата ниша, където пазарът не диктува никакви правила, имаме свободата да правим неща, които се оказват духовен лукс в Европа. И те го ползват, искат го и го гледат.


Светлана Дамянова, СФФ

ЗА МЕН Е ВАЖНО ДА ИЗЛЯЗА ПРОМЕНЕН ОТ ФИЛМОВАТА ЗАЛА - ТОВА Е МОЯТ КРИТЕРИЙ ЗА ДОБЪР ФИЛМ!

През 2004 г. участвах в София Филм Фест с филма „Коктебел”. Много ми хареса тук и казах на Стефан (Китанов), че обезателно искам да дойда отново. Ето, че сега получих покана да участвам в журито.


Имате ли опит в оценяването на филми, участвал ли сте в жури преди?

Да. Имам опит, а доколкото предусещам нещата - добре ще се сработим. Много е хубаво, когато членовете на журито притежават чувство за хумор - по-лесно се получават нещата. Защото понякога попадаме на филми, които е доста трудно да се гледат без усмивка. В нашия случай съм сигурен, че ни очаква прекрасна седмица.


Какво очаквате от филмите, които ще бъдат показани в конкурса?

Надявам се филмите тук да са на ниво. Защото знам, че последните няколко години не са много добри за киното. Появиха се много от така наречените европейски, „авторски” филми, но на средно, посредствено ниво. Такова кино просто ме убива! Радвам се, че в подготвената ни програма има само два филма, които съм гледал, другите са нови за мен и искрено се надявам, че ще ми бъде много интересно. Опитвам се да гледам филмите като зрител, не като професионалист. Всъщност може да се каже, че аз не съм професионалист. По-скоро съм „любител”, защото се занимавам онова, което обичам да правя! Точно затова, когато гледам един филм, ми се иска той да направи нещо за мен като зрител. Не го раздробявам на части, не гледам отделно операторската работа или тази на звукорежисьора – искам филмът да направи нещо за мен, да ме трогне. За съжаление, точно онези посредствени европейски филми не докосват нищо в мен, изкуствени са и дори подменят стойностите в изкуството. За мен е важно да изляза променен от филмовата зала - това е моят критерий! Може съм гледал комедия, или трагедия, няма никакво значение – главното е зад филма да стои личност.


По време на фестивала ще можем да видим последния Ви филм „Прости неща” в програмата „Фокус Русия”. Той получи много награди по света и в родината Ви. Заглавието подвежда - темите във филма съвсем не са „прости”, взаимоотношенията между хората са сред най-сложните и важни проблеми...

Заглавието е съвсем точно – в същността си всички теми, с които се занимава филма, са прости – Живот, Смърт, Любов. Взаимоотношенията между хората се променят, когато ние самите започнем да разсъждаваме върху тях и да ги усложняваме. Нашият герой в „Прости неща” сам доусложнява всичко около себе си. Има някои много прости, но важни неща в човешкия живот, ала те стават сто пъти по-сложни и объркани, когато се намесим ние – хората.


Какви са основните тенденции в съвременното кино – не само в Русия, по целия свят?

Съществуват много насоки – една от тях е, че публиката се интересува от азиатско кино. Винаги трябва да има прилив на свежа кръв отнякъде! Една от важните тенденции е също преместването, дори изчезването на границите между документално и игрално кино – добър пример за това са братя Дарден. Но това съвсем не е нова тенденция. Може би преди половин година открих един френски режисьор - Морис Пиала, когото познавах по име, но не бях гледал нищо негово. Един от филмите му „За нашата любов” (“À nos amours”) (това е дебютния филм на Сандрин Бонер) изглежда изключително модерно, все едно е правен днес. Не може да се прецени дали е художествена измислица или има документален характер. Това за мен е най-ценното, защото аз търся късчета живот... и късчета съзнание, търся естествената среда на живота. Новите, модерни технологии също помагат за развитие на киното и за размиване на границите между жанровете.


Не мислите ли, че холивудските филми за забавление променят вкуса на публиката за кино?

И тези филми трябва да съществуват, важно е да има разнообразие. Също като при музиката – всички знаят, че съществува класика, но има и джаз, и поп-музика. Защо, когато говорим за кино, трябва да поставяме всичко в един кюп – филмите за забавление и арт-киното? Това са различни неща. Пък и не трябва да забравяме, че киното е започнало именно като забавление – на панаирите, с кутиите, в които са били показвани „движещи се образи”. Обезпокоително е, че днес всички – и продуценти, и разпространители се оплакват, че арт-киното е в упадък, бокс-офис резултатите са много ниски и е много трудно да бъдат върнати парите, вложени в арт-филмите. Вярно е, но за това е виновна именно вълната посредствени, псевдо-арт филми. Хората са разочаровани. Много рядко може да се види нещо силно и оригинално. Пък и сигурно това е естествено последствие от няколкото десетилетия в близкото минало, които не са много вълнуващи по отношение на постижения – в културата, изкуството, филмите. Но тъй като всичко се развива по спирала, може би близкото бъдеще ще ни изненада с нещо изключително необикновено?!


Светлана Дамянова, СФФ

Разговаряме преди първата прожекция на филма му, той се усмихва мило, но е и малко притеснен. Днес е рожденият му ден – и с ясното съзнание, че трябва да внимава какво си пожелава, защото може и да се сбъдне, единственото, което той иска, е да има шанс и в бъдеще да прави филми, защото това ще го направи истински щастлив.


Преди пет години Вашият късометражен филм „Торсио” постигна голям успех – спечели номинация за „Оскар” и „Златна мечка” на фестивала в Берлин. Какъв е вкусът на успеха?

Може би всъщност вкусът е сладко-горчив. Тогава се случиха много важни неща. Толкова много режисьори, по-добри от мен, цял живот чакат подобни награди. А аз – само на 26 години тогава – изведнъж ги получих! Бях в страхотна еуфория и през цялото време опитвах да се задържа здраво стъпил на земята. Успехът е нещо прекрасно, но не бива да те главозамайва, защото той в комбинация със славата, могат да те унищожат. Наградите са от полза за изпълнение на моето желание – да правя филми, но мисля, че вече не се стремя към тях. В какво би се превърнал животът ти, ако през цялото време те гони амбиция да печелиш награди? Повече от всичко искам да правя филми. Всъщност отговорих ли на въпроса? Какъв е вкусът на успеха – мисля, че е измамен, прилича на виното, много трябва да се внимава с него! Носи наслада, но не бива да допускаш да те опива! И понеже любимото ми вино е “No Man’s Land”, аз съм много щастлив, че съм тук!


Получихте много искрени аплодисменти на прожекциите на филма Ви през февруари в Берлин. Очевидно историята се харесва на публиката. Подозирате ли защо?

Това беше първата премиера на моя филм, за първи път беше видян от публика. А сега отново съм доста притеснен, защото тук, на София Филм Фест е световната премиера на „Любов и други престъпления”. Всъщност аз много се изненадах, защото филмът не е правен със стремеж да се хареса на публиката. Аз най-сетне имах възможност да направя първия си пълнометражен филм, и по някакъв начин всичко, събирано в мен през годините, се изля в него – целия мой опит, да израснеш в Сърбия през тези 15 години преходен период, с всички ужасни неща, които се случват в страната. Това беше моя начин да споделя собствените си чувства. Да направя този филм беше катарзис за мен... И точно затова бях изненадан от реакцията на публиката, защото филмът е много личен. Това е много честен филм, в него не се крия зад хумора, както правя обикновено. И все пак има забавни моменти, поне в Берлин публиката се смя на глас на някои места, но всъщност е по-скоро... Този филм излезе по някакъв начин от моята същност, в основата си засяга много лични неща. Обикновено правя филмите така, че да стигнат до публиката, обичам да общувам; бих искал филмите ми да се гледат. Така че предполагам точно искреността е трогнала хората. Аз се разсъбличам пред зрителите с този филм, разголвам се напълно. Сега очаквам с нетърпение реакцията на българската публика – все пак всички ние сме с балканска душевност.


Как се роди идеята, откъде започна всичко?

В началото беше една истинска история - част от работата на една жена е да носи едни пари от едно място на друго. И изведнъж тя изчезва – тръгва от едното и не се появява на другото място. Оказа се, че е напуснала страната, просто си е събрала багажа и си е тръгнала. Историята е от преди няколко години, но често мислех за нея. Мислех си за самото решение – всеки от нас е мечтал за шанса да започне живота си на чисто, на някое друго място. Но за да направиш това наистина, трябва да имаш сили да се сбогуваш с всичко, което ти се е случило до този момент, защото няма връщане назад. Тази жена е 35-40 годишна, и историята й ме провокира да си представя какъв ли би бил нейният последен ден в живота, който е решила да изостави. Всичко това е свързано и с проблема на емиграцията – за последните 15 години, според различните данни между 300 000 и 500 000 млади хора са напуснали Сърбия. Странно, интересно съвпадение е, че този проблем ме занимаваше и по време на работата върху „Поколение: Изгубени и намерени”. Моята новела в проекта беше последна, а филмът на Надя Косева беше първи и темата му беше подобна. Имах чувството, че нейната част по странен начин кореспондира с моята част от този общ филм. Очевидно – това е проблем на Балканите, и по някакъв начин трябва да се справим с него. Винаги стои въпроса „да остана или да си тръгна”, като рефрена в известната песен на „The Clash”. Мисля най-ужасното е, че каквото и да решиш – животът никога не е съвършен, и може завинаги да остане в теб чувството, че си направил грешен избор.


Китайците имат едно проклятие „Дано живееш в интересни времена!” ние на Балканите го изпитваме върху себе си...

Въпреки анархията и лудостта в Сърбия през 90-те години, въпреки, че нямахме нормално развитие, все още ни има и сме готови за капитализма с хипермаркетите и консуматорското общество, което сигурно ще се развие и у нас. Във филма си не раздавам присъди, не съдя – само поставям въпроси, без да давам отговори. Това е много лично изживяване. В един момент ти осъзнаваш, че си прекарал по-голямата част от живота си в очакване нещата да се променят, нещо да се случи. Но нищо не се променя! И изведнъж ти става ясно, че си преживял най-хубавите си години в очакване на промените, прекалено дълго си чакал и може би вече е прекалено късно да започваш живота си отново! Това се случва с героите във филма. Аз също се замислих над това, защото го снимах вече 30-годишен, а това си е доста сериозна възраст. Винаги съм бил оптимист, вярвам в щастливия край и в това, че нещата могат да се променят – все още има време за това. Но се замислих за това, че моето поколение вече е на възраст, в която би трябвало да постига онова, към което се стреми! Всъщност 80% от младите хора, които живеят в Сърбия в момента, никога не са напускали страната! Започвам да подозирам, че с моите връстници бавно и сигурно се превръщаме в „изгубено поколение”. И искам да се боря против това! С този филм се опитвам да кажа, че не съм съгласен с настоящето, и няма да си мълча! Но на всички е ясно, че реалността не може да се промени с помощта на филми. Това, което можем да постигнем – и аз се опитах да направя – е да говоря, да реагирам, да се пречистя от всичко, натрупано в мен.


Кое беше по-интересно за Вас – работата с актьорите или монтажът, където от всички парченца на пъзела се конструира цялостната картина и филмът се появява готов?

Повече от всичко друго обичам да работя с актьорите, за мен това е най-вълнуващо. В този филм драматургията прилича на мозайка. Проследяваме един ден от живота на героинята и от всичко, което й се случва, заедно с хората, с които се среща, подреждаме пъзела на нейния живот. Работих с много актьори, които бяха страхотни и всички заедно създадоха единен стил във филма. Най-важната цел, която си бях поставил, беше да постигна единство между актьорската игра и всички други елементи в създадения от нас малък свят – всичко трябваше да бъде достоверно. Защото във филма – като в огледало – е отразена сръбската реалност, чрез една стилизирана история. Дори бих казал, че филмът заприлича донякъде на приказка. Много съм благодарен на Стефан Китанов, че ме покани с „Любов и други престъпления” в София. Тук се чувствам сред приятели. Надя Косева беше истински ангел – като добър приятел ми помогна във всички фази на филма. Хубаво е да съм в София, защото наистина се чувствам като у дома си, но все пак не съм у дома – и точно това е вълнуващото. За мен е чест – и вече се превърна в традиция – да празнувам рождения си ден тук! Купонът миналия път - през 2005 г., беше най-хубавия рожден ден, който съм имал! Сега ми се струва, че трябва да правя филми, дори и само за да мога да идвам да си празнувам рождения ден в София!


Разбрахте ли, че филмът се е получил, когато го завършихте?

През цялото време имах чувството, че създаваме нещо различно, стараехме се да бъдем честни. Все още се изненадвам, когато някой ми каже, че харесва филма. Не зная... Това, в което съм сигурен е, че филмът е много личен. И че трябваше да го направя именно в този момент. Сега подготвям една много забавна, любовна история. Чувствам, че трябва да се ориентирам към по-светлата страна на нещата. Ще видим... Може би реалността ще ме последва – и ще ни очаква по-светло бъдеще...


Светлана Дамянова, СФФ

Това е първият Ви филм. Как решихте да се занимавате с режисура?

Още докато учех, направих няколко късометражни филма. Беше ми забавно и си помислих - „Би било прекрасно, ако мога да си изкарвам хляба с това!” Това беше едно от нещата, които ми доставяха истинско удоволствие. Един ден реших да направя пълнометражен филм. Идеята се роди преди няколко години, вече беше развита. В един момент просто трябва да решиш – да рискуваш, и да видиш какво ще се случи. Винаги е по-трудно, когато правиш нещо за първи път! Не си сигурен дали въобще ще се получи нещо. Всъщност е прекрасно, че моят филм е на този фестивал и могат да го видят зрители.


Откъде се появи Донован Слакс?

Още преди да се роди идеята, се появи това име – в разговор между приятели някой го подхвърли. После започнахме да обсъждаме какъв човек би бил Донован Слакс – и той неусетно се появи като образ. Знаех, че искам да направя филм на Супер 8 – харесват ми цветовете и начина, по който изглежда заснетия материал. После си помислих – може да опитам да направим филм в стил 20-те години...


Защо, харесва ли ви нямото кино?

Аз определено не съм маниак на тази тема, не съм гледал много филми от този период, доста съм необразован в това отношение. Всъщност не уча нищо, свързано с кино, изучавам английска и немска литература. Не съм гледал много класически филми, но наистина обичам нямото кино. Може би затова първата част от „Донован Слакс” е посветена на него, а във втората си част филмът вече става „говорещ”. Реших, че това може да е интересен похват в разказа именно на тази история, надявам се да се е получило добре.


Не мислите ли, че основната тема – един човек жертва себе си заради другите – е не толкова старомодна, а по-скоро идея от времето на романтизма и може да не намери отзвук в публиката на днешния ден?

Знам какво имате предвид. Имаше хора, които прочетоха сценария, и ми казаха, че идеите не са модерни. Не знам – гледал съм много филми за наркотиците, за пристрастеността към тях, гледал съм и филми-ужаси. Казваха ми, че може би не трябва да правя костюмен филм за миналото, в който главният герой има добро сърце. Но аз знаех, че искам да направя филм, с който да се гордея; трябваше да кажа на хората нещо, в което вярвам. Иначе какъв е смисълът? Няма нужда да се създава нещо по определени правила, само за да пожъне успех. Може филмът ми да е старомоден, но се надявам публиката да го приеме добре, да се смее там, където очакваме смях...Мисля, че нещата, които се случват на главния герой и на хората в малката общност около него, преодоляването на всички препятствия само потвърждава факта, че те съществуват само в представите ни! Надявам се хората да гледат филма и да го харесат. Може зрителите да се вдъхновят да направят нещо хубаво в живота си,. Предполагам, че всички творци искат да трогнат публиката си.


Бихте ли описали себе си с няколко изречения? Какъв човек сте?

Аз съм доста сериозен човек (казва това с широка слънчева усмивка!). Мисля, че преди да започна работа по филма, бях доста циничен. Но открих, че ако помолиш хората да ти помогнат – те ще го сторят! Това ми даде надежда и вяра в доброто.


Светлана Дамяножа, СФФ

ФИЛМИТЕ ТРЯБВА ДА МЕ ИЗНЕНАДВАТ И ЗАБАВЛЯВАТ, ДА СА ИЗВЪН КЛИШЕТАТА


Какви са Вашите впечатления от България?

Прекрасни. За трети път гостувам на Международния София Филм Фест, той стана любимия ми фестивал още през 2002 г., когато дойдох за първи път тук.

Сега сте член на журито. Имате ли опит в тази работа?

Никакъв – за първи път съм член на жури. Ако трябва да бъда честен, през 2002 г. не успях да видя много филми, а при второто ми участие през 2004 г. бях ангажиран в “София Мийтингс” и отново нямаше достатъчно време за кино, но очаквам оригинални и интересни филми – особено от региона, каквито не бих могъл да видя в Лондон. Ще ги оценявам по това дали ще докоснат сърцето ми; мисля, че имам добър вкус, за да направя правилния избор. Все още не зная нищо за филмите, които ще гледаме – надявам се да са добри. Ще трябва да ме изненадат и да ме забавляват. Не ми харесва, когато един филм е предсказуем. Не харесвам и филми, направени по клишета. Много са нещата, по които ще преценявам филмите, нямам точно установено предписание как изглежда един добър филм, но най-вече не бива да е досаден.


Какви са основните тенденции в световното кино днес?

Разбира се, съществува обикновеното кинопроизводство, с боксофис-хитовете, които са все по-малко интересни, лесно предвидими и могат да се похвалят с ефекти, но не и със сюжет. В същото време днес, дори и в Америка, има повече дълбоки, интересни, предизвикателни филми, извън общото русло на посредствеността – например „Ще се лее кръв”, „Няма масто за старите кучета”, „Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд”. Освен това има много интересни творби в световното кино, също и любопитни европейски филми – кинаджиите не спират да експериментират. Вярно е, че лековатото кино за забавление отдавна е завоювало територии, но арт-филмите също са живи – равновесие съществува още от началото на историята на киното. Във Великобритания например трудно може да се види чуждоезичен филм, може би заради езиковата бариера. Сигурно затова и влиянието на американското кино у нас се усеща по-силно, отколкото в другите европейски държави. За сметка на това много интересни филми могат да бъдат намерени на DVD – дори филми от Тайван или Казахстан! И в бъдеще ще се правят най-различни филми, защото винаги ще има хора, които не харесват боксофис-хитове.


Защо направихте филма си “Улика A”, който ще бъде показан на фестивала; как се роди идеята за него?

Първоначално идеята дойде от моя продуцент. Накратко – историята е за това какво се случва в едно семейство, когато в ежедневието му присъства видеокамера и записва почти всичко. Какво става накрая с хората в това семейство – мъж, жена и двете им деца? След като изяснихме главната идея, аз се опитах да измисля как точно протичат нещата между началото и края – включени са човешки чувства, взаимоотношения, общуване между хората. Бащата е абсолютен егоцентрик. Но целта ми беше да го поставя в различни, дори ужасяващи ситуации, и да видя дали накрая ще стане симпатичен на публиката.


Това ли е животът – какъвто сте го показали във Вашия филм?

Не, това не е животът, не съм искал да правя филм за живота въобще. Този човек, бащата от филма, не може да се справи с живота. Не може да задоволи очакванията, които сам е поставил пред себе си. За него всичко е предизвикателство. Но аз симпатизирам на неговото отчаяние, ако трябва да съм по-точен – съпричастен съм с него. Той е абсолютно неспособен да приеме идеята за провал, не може сам да се справи с проблемите си.


Какво ви предзвиква да правите филми?

Интересно ми е да правя филми, когато открия интригуваща история или герой. Обичам да разказвам историите чрез героите, които са забъркани в тях. Трябва да има предизвикателство и в структурно отношение. Беше много интересно и трудно например да направя последния си филм с тази малка камера, а след това и да монтирам заснетия материал.


Кадрите от малката камера, от ръка определено придават усещане за документализъм, дори и за малко воайорство.

Целият филм е пропит с воайорство. Идеята е, че ако камерата я нямаше – нищо от случилото се във филма нямаше да се случи. Камерата записва всички лъжи и неистини – и след това вече не можеш да твърдиш, че не ги е имало или не са казани.


Как бихте описали себе си като човек, като създател на филми?

Може би не умея добре да се изразявам, когато се налага да говоря – и затова ми е нужно да правя филми, за да общувам с другите хора чрез киното. Ценя най-важните неща в живота – любовта и човешките взаимоотношения. Какво би трябвало да знаят хората за мен? Филмите ми са доста мрачни, но аз смятам себе си за не толкова черноглед като повечето хора. Всъщност аз съм оптимист.


Светлана Дамянова, СФФ

Милчо Левиев е носител на множество награди композитор, аранжор, изпълнител (пианист, кийбордист и диригент) и преподавател по класическа и джаз музика. Два пъти е носител на титлата “Доктор Хонорис Кауза” - на Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив (1995) и на Нов български университет (1998); носител на орден “Стара планина” (1997), на La Medaile dе l’Academie Internationale des Arts (Париж, Франция) и на наградата “Dramalogue” (1987) за най-добър музикален директор.

Милчо Левиев е начело на Биг бенда на Българското национално радио и телевизия между 1962 и 1966. Композирал музика за множество български игрални, анимационни и документални филми в периода от 1963 до 1968.
Носител е на наградата на критиката от джаз фестивала в Монтрьо през 1967.
Лидер и пианист в джаз-квартета Фокус’65 от 1965 до 1970. Бил е музикален ръководител и щатен композитор в Държавния драматичен театър в Пловдив, както и преподавател по камерна музика в Държавното музикално училище в Пловдив (1960-1962).

Милчо Левиев е преподавател във факултета по джаз музика в University of Southern California, Лос Анжелис (от 1998 г.). Преподавал е в музикално училище GROVE от 1974 до 1992. Музикален директор е на джаз клуб “Comeback In” във Венис, Калифорния от 1981 до 1990. Автор е на аранжимента на “Blue Rondo a la Turk” (композиция на Дейв Брубек), присъстващ в отличения с награда “Грами” през 1982 албум на Ал Жиро “Breakin’ Away”. Номиниран е за наградата “Грами” за най-добър вокален аранжимент на композицията на Чарли Паркър, записана от Манхатън Трансфър за албума “Mecca For Moderns” от 1981. Автор е на композиции и аранжименти и е участвал като изпълнител в Американската джаз филхармония (American Jazz Philharmony), Симфоничния оркестър на Беверли Хилс (Beverly Hills Symphony), Софийската филхармония, Симфочничния оркестър на българското радио и други.

Милчо Левиев е автор на музиката на филмите “Писмо до Америка”, “Chickpeas”, “Мъже”, “Малки тайни”, “Есенно слънце”, “Понеделник сутрин”, “Опасен полет”, “Горещо пладне”, “Отклонение”, “Иконостасът”, множество анимационни, документални и телевизионни филми.

Иглика Трифонова е родена през 1957 г. в София. Завършила е “Кино и телевизионна режисура” във ВИТИЗ през 1982 г. Съпруга е на актьора Христо Гърбов. В досегашния й творчески път са записани все документални филми - “По пътя” (1995), “Портрет на една актриса” (1994), “Разкази за убийства” (1993). Последният печели наградата “Златна роза” през 1994 г., участвал е във фестивали в Манхайм, Марсилия, Петербург, където е включен в панорама на 10-те най-добри документални филми на годината, и изиграва съществена роля в дебатите срещу смъртното наказание през 90-те години. През 1992 г.а Иглика Трифонова снима “Възможни разстояния” (носител на награда на фестивал на документалното кино в Молдова, той е част от международни програми за правата на човека). Филмът й “Лето господне 1990-о” печели наградата “Prix Futura” на Берлин.

Първият игрален филм на Иглика Трифонова е “Писмо до Америка”, на който е автор и на сценария.

“Писмо до Америка” бе удостоен със специалната награда на фестивала “Златната роза”. Трите централни роли са поверени все на млади актьори - Филип Аврамов, Петър Антонов и Ани Пападополу. Музиката на филма е композирана специално от Милчо Левиев. Двамата главни герои, разделени от огромно разстояние, си общуват чрез видео касети - писма. Емигриралият в Америка обещаващ режисьор катастрофира и приятелят му в България отива в родното му село, за да намери песен, пята някога от баба му, която може да му спаси живота.
“Писмо до Америка” (2001) печели 9 национални награди и е избран за българското предложение за номинация за “Оскар”. Показан на над 45 фестивала, той печели Наградата на ФИПРЕССИ в Киев и Специална награда на журито в Истанбул.

Вторият й игрален филм „Разследване” участва в международния конкурс на миналогодишния София Филм Фест. „Разследване” разказва историята на едно престъпление, в която криминалният сюжет е само рамка на психологическата драма в сблъсъка между двама души - следователката (Светлана Янчева) и обвинения в братоубийство (Красимир Доков). Разказът за хода на разследването и разкриването на убийството преминава през филтъра на основната тема - възможното и невъзможно човешко общуване. Сценарият е по истински случай от следователската практика на Бойко Рашков.

„Разследване” е тематично продължение на документалния й филм „Разкази за убийства” (1993 г.). Оператор на филма е Рали Ралчев. Главните роли са поверени на Светлана Янчева, Красимир Доков и Деян Донков. В поддържащите се изявяват Христо Гърбов, Таня Шахова, Емилия Радева, Петър Слабаков, Стоян Алексиев, Маргита Гошева и шестгодишната Никол Кръстева.
”Разследване” печели 16 национални награди, сред които Специалната награда на журито и Наградата на критиката във Варна ’06. Сред международните награди на филма са за най-добър филм в Котбус и за най-добър балкански и най-добър български филм на 11-ия София Филм Фест.

ИЗКУСТВОТО КИНО Е ВЪВ ВЕЧНО ДВИЖЕНИЕ, ПРОМЕНЯ СЕ НЕПРЕСТАННО.


Какви са Вашите очаквания за Международния София Филм Фест 2008? Преди години самият Вие сте организирал филмов фестивал в Холандия?

Вярно е, че посещавам много фестивали. Очаквам приятен, уютен филмов празник тук, в София. Една важна възможност, която предоставя всеки фестивал, е шанса да отидеш на място, където не си бил. Аз не съм запален скиор, може би затова съм посещавал България само веднъж, преди 5-6 години. Понякога отивам на места, които не съм и предполагал, че ще видя – прекрасно е, това е възможност да видиш колкото е възможно повече места по света. Аз съм много заинтиргуван, и любопитен – обичам да участвам в жури, случвало се е някой от членовете да се държи по-авторитарно, председателски, и в такъв случай се налага да бъдеш добър политик, за да постигнеш хармония в отношенията. Ще ми бъде много приятно да гледам филми заедно с други хора, и след това да обсъждаме видяното, да обменяме впечатления защо някой филм ни харесва или напротив – не ни е „хванало” нищо в него... Ще бъдем група хора, които са заедно в продължение на една седмица – мисля, че ще ни е забавно!


Как ще оценявате филмите?

Те трябва да докоснат чувствата ми, трябва да ме предизвикат. Случвало ми се е да видя филм, който не харесвам, но той се загнездва в мислите ми – и това е вид предизвикателство. Но все пак да не забравяме, че не съм филмов критик. Интересната част от работата ни като жури е че ще сме група хора, които обсъждат филми. Разбрах, че сме няколко мъже, и само една жена.


Този факт променя ли нещо?

Определено има разлика между мъжете и жените. Правенето на кино е мъжко занимание, а гледането на филми е присъщо на жените. Когато аз самият правя филм, винаги мисля за това как ще бъде възприет от дамите. Женската страна у всеки човек е нещо много специално. Ще дам пример – мъж и жена наблюдават действие - една кола паркира. Мъжът проследява движението на колата, докато жената обръща внимание на това кой седи в колата. Има и друга разлика – когато една жена наблюдава случващото се около нея, тя възприема буквално всичко, комбинира различен тип информация, прави изводи и интересни заключения. Докато мъжът обикновено се конценрира, когато има поставена задача и срок за изпълнението й – за него са нужни точност и конкретност. Също така жените се интересуват от литература повече от мъжете – особено от поезия. Това са факти, и често наблюдавам потвърждението им. Киноизкуството е труден процес, в който различни компоненти трябва да бъдат съчетани. Но без съществуването на публиката, процесът не може да бъде завършен, трябва да се направи връзката – между създадената творба и съзнанието на хората, които я възприемат. Самият филм е само половината от изживяването – за да се допълни то, са нужни зрителите. Кинотворбата и публиката, събрани заедно, създават нещо уникално и съвсем различно.


Дали кино-индустрията в Съединените Щати, създаваща филмите-залъгалки, които се гледат с пакет пуканки в ръце, си дава сметка за това?

Винаги ще съществува сравнението между различното кино и Холивудските филми, но дори в Америка понякога се правят добри филми, които приличат на европейски творби. Това е затворен кръг. Благодарение на този тип кино например, все още съществува театърът. Изкуствата – с всичките различия в тях – имат нужда едни от други. В основата на американската филмова индустрия все пак стои киното на Европа. И всички големи идеи се раждат от личности. Дори в момента, последните два големи филма в щатите – „Няма място за старите кучета” на братя Коен и „Ще се лее кръв”, те също са много „големи” филми, но по някакъв начин приличат на европейското кино, въпреки, че са произведени в Холивуд! Все още имаме нужда едни от други, не сме врагове – всички заедно сме едно голямо семейство.


Не смятате ли, че големите боксофис-хитове са просто вид инструмент за притъпяване на зрителските възприятия?

Промиването на мозъци е проблем на образованието. Това е един от основните проблеми в съвременния свят. Ако притежаваш достатъчно знания – ще бъде много трудно за някой отвън да ти казва какво да мислиш и как да чувстваш. Например, ако говорим за литература – всеки знае какво представлява комикса за патока Доналд и в същото време всеки познава истинската, значимата литература, поезията. Киното е изкуство във вечно движение и се променя непрестанно. Фестивали като този показват на публиката нещо много специално и много важно. Наричаме творбите не просто филми, а Кино – чиста проба изкуство, подобно на литературата и музиката. Цялата фестивална общност е вярна на тази тенденция – навсякъде по света фестивалите се развиват и стават все по-интересни. Всичко това се случва и защото в Интернет-ерата човек се чувства много самотен. Хората вече имат нужда от алиби, за да се срещат. Дори само заради това киното ще продължава да съществува и в бъдещето!


Светлана Дамянова, СФФ

I'm proud to have The Don Ellis Story as part of The 2008 Sofia International Film Festival.

There were many barriers in making ELECTRIC HEART. A decade ago I set out to re-discover the music of Don Ellis. What happened astounded me. I thought his music was well known in jazz and I thought when I asked about him, many folks would know the name. I thought wrong. I asked National Public Radio-Jazz why Ellis's music is not played and they answered, its too Electric for our Orchestrated Big Band Shows. Then I asked several smooth jazz stations the same question, and they all said... never heard of the guy. I actually started to believe there was a some type of conspiracy against this one-of-a-kind great musical artist and I was not far from being wrong.

Ellis when he recorded was mis-representative and under-produced. There is even a story of how his own Producer at Columbia fell asleep during one of Don's sessions which was later talked about as being his best album's ever recorded. He was completely misunderstood in Jazz and considered by record companies as a artist that would not make hits, therefore don't sign him. Everything that happened to him during his recording career was completely contrary to the incredible music he performed on stage. Every single testimonial I have received states Ellis as; "There was nobody like The Don Ellis Band, "LIVE".... NOBODY!

So setting out to make a Feature Documentary Film about someone that has been almost completely forgotten in the musical world was the hardest Project I have faced yet. Maybe someday people throughout the world will realize what they are missing when they count out Ellis as being a Jazz guy that went just too far. But isn't it part of the genre to take new paths, create new ideas and venture into new horizons and make music never heard before? Ellis continues to be the leader is putting together odd-meters and strange time signatures and somehow making it all work. He was the first to experiment with such meters and the first to introduce electronics into Orchestrated jazz. His motto was "Experimentation before Entertainment" and made music from a creative point of view and not a commercial one. For this he should be hailed as one of the greatest musical artist's of the 20th Century!

Milcho Leviev, Bulgarian born Composer & Pianist was the influence in Don Ellis transcribing Bulgarian Folk Music into his own version of a World Music for a Jazz audience never heard before. The famous piece "Bulgarian Bulge" is segmented in the film with footage not seen by the public in 40 years. Leviev, Sam Falzone, Fred Selden, Maynard Ferguson, Gunther Schuller and many other Jazz giant's testify to the greatness of one of the most innovative musical artists that ever lived, Don Ellis.

Hopefully my film will help influence others interested in Jazz, the Arts and generally speaking doing what your heart is telling you to do as well as to the Man, his Times and most importantly the Music of Donald Johnson Ellis 1934-1978.

John Vizzusi, Filmmaker

Official Movie Website: www.DonEllisFilm.com

С прожекция на „Нашите лични животи” започва конкурсната програма на 12 Международен София Филм Фест


Във Вашия филм „Нашите лични животи”, актьорите ви са българи и говорят само на български. Вие самият не разбирате нашия език – как се справяхте?

Все още се забавлявам с този проект, защото е за мен е странно, ексцентрично преживяване. В Квебек този филм се смята за абсолютно извънземен. Помня как започна всичко – през 2005 г. на фестивала в Локарно срещнах един японски режисьор. Той беше направил филм във Франция, с френски актьори, без да разбира и дума френски език. Не беше много разговорлив, но ми каза, че подобен експеримент е възможен. Пътувал съм много като турист в централно и източно-европейски страни, но веднъж бях на почивка близо до Варна, в голям апартамент до морето, с приятели кинаджии – и написахме сценария. Идеята беше да импровизираме и да заснемем филм - с малка камера и микрофон. Дори нямаше значение това, че в момента се намирахме в България – действието може да се ръзвива където и да е, с виетнамци, новозеландци или хора от Африка. Чисто съвпадение е, че именно българи участват в моя филм. Така че след като решихме, че ще направим този експеримент, аз започнах да търся в Интернет с кого бихме могли да работим тук. Отново изключително случайно открих сайта на Явор Гърдев – не го познавах, но си помислих, че той може би ще познава подходящи актьори. На моето учтиво запитване получих отговор – „Не Ви познавам, не знам кактво точно искате да правите, но ви пращам 8 електронни адреса, това са актьорите, с които често работя.” Изпратих своята молба за контакт на тези адреси – и още същия ден Пенко (Господинов) и Анастасия (Лютова) ми отговориха. Нищо не знаех за тях, но ми изглеждаха сериозни. По това време първият ми филм – „Drifting States” беше поканен тук през 2006 г., така че си казах – „Мога да отида в София и да се видя с тях!” Когато се срещнахме, те ме гледаха така, сякаш съм малко побъркан. Казах им – „Вижте, това е нещо предизвикателно, по-различно като експеримент. Аз ще напиша всичко на английски, а вие ще го изиграете на вашия език – имам ви доверие!” Те ме попитаха дали искам да дойда да снимам в България, аз казах, че вероятно ще прекараме известно време във Варна, ще репетираме... Но след това разбрах, че ще бъде трудно – ако искам да снимам по улиците, ще трябва да говоря с различни хора, ще има много разходи. Ние нямахме екип, бях много подтиснат, а бюджета на филма беше буквално една парична награда, спечелена от предишния ми филм на фестивал. Имахме буквално 10 000 долара – и това е! Прибрах се у дома и адаптирах цялата история така, че да се развива в Квебек, защото Анастасия говори френски. Реших, че тя може да е емигрант, да живее в Монреал, да си „чати” в продължение на шест месеца с някакъв българин, защо да не е фотограф, и после да го покани на гости в Квебек, а там разбира се, двамата ще си говорят на български! Предложих им – пътуване, храна, престой – половината от бюджета отиде за това да ги поканя в Канада, платих виизите, а те не бяха ходили в Америка и бяха доста развълнувани. Казах им – „Ще се скрием в гората и ще снимаме филм!”, а те отговориха „Добре!” Когато ги видях за втори път – вече ги посрещах на летището, и чак тогава разбрах, че двамата живеят заедно!


Защо решихте да снимате именно в гората?

Заради изолацията, за да се почувстват изтръгнати от корените си. Този българин отива на някакво си място, без да знае език, нито къде точно се намира... Не исках да има обичайните „самолетни” кадри – много повече ми харесва малкия селски път, мъжа с багажа и единственото нещо, което казва е – „Добре, че шофьорът знаеше пътя!” Исках героите да са скрити в гората, да са поставени между четири стени, защото този филм е за интимността. Не исках да правя филм за България, или за емиграцията – а за човешките взаимоотношения. Нямам какво да кажа по отношение на българската култура - аз не знам нищо за нея! Исках от тях да бъдат просто две човешки същества, изгубени в средата на нищото, без всякакви политически, културни детайли или нюанси. Беше много важно за мен - след като правят секс още в началото, какво остава? Наистина ли могат да изградят нещо за три седмици, при положение, че са толкова различни един от друг? Как можеш да заснемеш разпадането на една връзка или любовната измяна – това са проблеми във втората част от филма, която е по-тайнствена, с повече тишина... Исках да се получи нещо универсално – и смятам, че експериментът ни не изглежда като български филм, но и не прилича на типичен северно-американски филм. Популярен е в Европа и Южна Америка. Не мога да кажа, че в Северна Америка получавам лоши критики, по-скоро никой не го разбира. Изглежда им прекалено артистичен, европейски, странен, загадъчен... Наистина ми харесва това, че този филм не може да бъде категоризиран – той е просто нещо, което съществува!


Може би малкият бюджет е част от причините да използвате малка камера? Или по-скоро искахте да създадете интимна среда?

Да, а също и заради свободата. Колкото по-малък бюджет имаш – толкова по-голяма е свободата ти. Току-що приключих филм, чиито бюджет е около 600 000 евро, това е моят първи наистина професионален филм и там нямах това усещане за свобода, всичко трябваше да бъде прецизно планирано.


Какъв е сюжетът му?

Едно момиче и шест много лоши момчета, в едно село. Снимано е в черно-бяло, има много аграрен вид, говорят със силен квебекски диалект. Усещам много по-голяма свобода с малката камера, освен това изглежда и звучи добре. Разбира се, снимаме от ръка и всеки път, когато съм на прожекция на филма, все има някой, който да попита защо, по дяволите, не използваме статив, хората получавали морска болест от кадрите! На мен ми харесва това усещане за воайорство, леко документалния стил – все едно сме с героите, вътре в хижата, така зрителят неволно се превръща във воайор. В този случай малко трепереща камера може да е от полза...


Как монтирахте филма?

Не беше много трудно да монтирам филма, защото поканих българи-преводачи да ми помогнат и следвах английския сценарий. Но въпреки всичко се страхувах, защото направихме субтитри. Всеки път, когато гледам филма в присъствието на българи, ги питам дали всичко е наред. Веднъж, на прожекция в Германия, един българин ми каза – „Всичко е добре, субтитрите – също, но актьорите казват много повече неща!” Естествено е, разбирам това. Сега съм измислил една шега за прожекциите в София – че всъщност може би аз ще съм единствения човек в залата, който не разбира и дума от филма!


Какви филми предпочитате да гледате? Зная, че преди да започнете да снимате, сте бил кинокритик.

Винаги съм правил късометражни филми – още от 18-годишен. В същото време бях и кино-критик. Гледах всичко – бях се превърнал във филмотечен плъх! Сега вече не трябва да гледам всичко и се чувствам облекчен. В момента съм на 34 години – от 20-тата до 30-тата си година съм изгледал почти всичко, появило се на екрана. Две трети от тези филми са безмислени! Сега вече мога да гледам шедьоври, които съм пропуснал, или европейски арт-филми. Никак не ме интересуват американските филми, въпреки, че някои от тях са наистина добри. От холивудските филми съм гледал може би три за последните четири години. Моето кино са европейските, артистични, фестивални филми.


Светлана Дамянова, СФФ

Уважаеми зрители,
прожекцията на филма "Зоната" в кино Люмиер, 09.03 неделя 14:30, отпада. На негово място ще бъде показан филма "Амбалаж".

Пейлин лично потвърди, че българският епизод е номиниран за престижна телевизионна награда на Острова

Лентата е част от травъл поредицата на световноизвестния британски комик и телевизионен водещ „Новата Европа”,
която предстои да бъде издадена от в. “Капитал”

Специален гост на събитието, организирано с подкрепата на “Британския съвет”, е режисьорът и продуцент на поредицата Джон Пол Дейвидсън.

След възторженото гостуване на прочутия майстор на усмивки Тери Джоунс на международния София Филм Фест 2006, дойде ред изкуството на друг „Монти Пайтън” да стане достояние на българските киномани. В рамките на 12-ия София Филм Фест публиката у нас ще може да види част от документалния филм на световноизвестния английски комик Майкъл Пейлин „Източна наслада” (2007), запечатал вълнуващи кадри от посещението му в България през август 2006 г. Лентата е част от новата травъл поредица на Пейлин за Би Би Си „Новата Европа” (2007) – забележителен разказ за развитието на източноевропейските страни почти две десетилетия след падането на Берлинската стена. С представянето на филма на 12-тото издание на София Филм Фест ще се заеме лично неговият режисьор Джон-Пол Дейвидсън. Събитието е съвместен проект на София Филм Фест, Британският съвет и в. „Капитал”, който е подготвил за своите читатели специална DVD колекция, включваща класическите филми на Майкъл Пейлин от „Около света за 80 дни”, както и последните му пътешествия до страните в „Новата Европа” (включително и България). Уникалната прожекция ще включва и материал за България, който е извън излъчената по Би Би Си серия, но е част от официалното DVD издание като приложение. Ще бъдат представени и няколко други репортажа на Пейлин за съседни на България балкански страни.

Майкъл Едуард Пейлин е роден на 5 май, 1943 г. в Шефийлд, Англия. Сценичният си дебют прави през 1948 г. на 5-годишна възраст в ролята на Марта Крачит в "Коледни камбанки" и предизвиква смях още с появата си, като пада от сцената. Намеренията му тогава обаче изобщо не са да става актьор. Той учи история в Оксфорд и има планове да работи в рекламата. Сценичните му изяви и заниманията с писане започват докато учи в Оксфорд, и когато състудентът му Тери Джоунс го забелязва, това е началото на едно легендарно партньорство.

С диплома по съвременна история през 1965 г. Пейлин пристига в Лондон, за да си търси работа като сценарист. Първият му ангажимент в телевизията е като водещ на „Now!”, тинейджърско предаване за попмузика. В свободното си време Пейлин продължава да пише с Тери Джоунс, който работи за Би Би Си. Като екип двамата създават сценариите за „The Ken Dodd Show”, „The Billy Cotton Bandshow” и други програми на Би Би Си. Метео-пародията „The Frost Report” е първият проект, който събира Майкъл Пейлин и Тери Джоунс с другите четирима създатели на "Монти Пайтън" - Греъм Чапман, Джон Клийз, Ерик Айдъл и Тери Гилиам. Комедийното им напасване е като музикалното на "Бийтълс". На 5 октомври 1969 г. Би Би Си излъчва за първи път "Летящия цирк на Монти Пайтън", а останалото е история. До 1974 г. шесторката оставя зад себе си многобройни турнета с представления на живо, записи, албуми, книги. Специалитетът на Пейлин е типичният, учтив и бавно загряващ англичанин, отвън сноб, отвътре ранима душа. Другият му прочут скечов персонаж е на кардинал от испанската инквизиция.

Майкъл Пейлин актьорства и участва в сценариите на най-известните пълнометражни филми на „Монти Пайтън”: "Монти Пайтън и Свещеният Граал" (1975), "Животът на Брайън" (1979), "Смисълът на живота" (1982). След като в средата на 80-те комедиантите минават на солова кариера, Пейлин предизвиква фурор с ролята си на заекващия непохватен убиец в написания и режисиран от Клийз филм "Риба, наречена Уанда" (1988). За него той е отличен с наградата BAFTA за комик на годината.

В края на 80-те години на ХХ век Майкъл Пейлин започва нова кариера и бързо се превръща в един от най-обичаните телевизионни водещи на географски предавания. Пътуванията са голямата любов на прочутия английски комик и той се оказва чудесен спътник за тв зрителите, забавен и интересен във всяка посока и при всички обстоятелства.

Първият документален пътепис на Майкъл Пейлин за Би Би Си е „Great Railway Journeys of the World” (1980). Успехът на сериите довежда спонсорство на британските железници и възобновяването им през 1994 г., 1996 г. и 1999 г. През 2000 г. за заслугите си към страната Майкъл Пейлин получава ордена на Британската империя, а от 2002 г. струващият 5 млн. лири високоскоростен влак Super Voyager в Средна Англия носи неговото име.

Истинският успех на Пейлин обаче идва с „Около света за 80 дни” („Around the World in 80 days”). Шестчасовият документален филм пресъздава измисленото пътешествие на героя на Жул Верн - Финеас Фог. Майкъл Пейлин повтаря маршрута му, като използва единствено транспорта, който е бил на разположение на Фог в неговото време. Следван от 5-членен екип на Би Би Си, английският комик пътува с влакове, въздушни балони, кучешки впряг и баржа през Париж, Венеция, Суец, Дубай, Османския залив, Бомбай, Мадрас, Сингапур, Хонконг, Шанхай, Токио и Америка. Целта на Пейлин е, тръгвайки от Лондон в 9,45 сутринта, точно след 80 дни да се завърне на същото място, след като е обиколил земното кълбо. При излъчването на сериала с перипетиите и коментарите на Пейлин за света и хората, видени отблизо, през 1989 г. той достига рекорден рейтинг за документален филм. В следващите години филмът е излъчен в над 50 страни и е многократно тиражиран на видео и DVD.

След небивалия успех на „Около света за 80 дни” Майкъл Пейлин работи многократно за Би Би Си – „От полюс до полюс” („Pole to Pole”, 1992), „Пълен кръг” (по крайбрежието на Пасифика, „Full Circle”, 1997), „Сахара” („Sahara”, 2002), „Хималаите” („Himalaya”, 2004). Особено място в пътуванията му заемат четирите серии на „Приключението Хемингуей” („Michael Palin's Hemingway Adventure”, 1999). В тях Пейлин посещава автентичните места на любимия си писател - от пъстървените реки в Мичигън, през парижките мансарди, Килиманджаро и Венеция, до финалното пристанище в Куба, където прави интервю с 101-годишния реален рибар от „Старецът и морето”.

„Новата Европа” (2007) на Майкъл Пейлин е най-новата му травъл поредица за страните от Централна и Източна Европа. Британският комик и телевизионен водещ изследва 20 страни, от които дълги години го е разделяла Желязната завеса. Като започва пътешествието си от планините на Словения, Пейлин пътува на юг към Хърватия и през бивша Югославия до Албания, преди да се върне на север и да обхване и България, Румъния, Унгария, Украйна, Чехия, Словакия, бивша Източна Германия, Полша, руския анклав при Калининград (някогашния Кьонингсберг, домът на тевтонските рицари), Литва, Латвия и Естония, разкривайки нови и непознати светове пред милиони зрители.

Впечатленията и преживяванията на Майкъл Пейлин от България са запечатани в епизода „Източна наслада”. По време на снимките у нас през август 2006 г. той избира за свой гид именно директора на София Филм Фест Стефан Китанов, шефката на международния отдел Мира Сталева и младата режисьорка Мая Виткова. В обекти на внимание за Пейлин и неговия екип се превръщат празненствата на „Бялото братство” в Рила, конните надбягвания в Столипиново, Перперикон, амфитеатърът в Стария Пловдив. Има и интервю с Азис. Гвоздей в програмата при българското гостуване на Майкъл Пейлин обаче е варенето на семейната ракия на Стефан Китанов и баща му Тодор, известна като Дядо-Тотовата, ритуал, който английският комик и телевизионен водещ също превръща в достояние за зрителите на Би Би Си. Пътешествието на Пейлин из Източна Европа е документирано още в DVD колекция и книга, която се надяваме да се появи и на българския пазар.

По думите на самия Пейлин българският епизод е номиниран за наградата BAFTA!

Със съжаление ви информираме, че немският режисьор Файт Хелмер няма да пристигне в България, поради лични причини. Филмът му “Абсурдистан” остава в програмата на София Филм Фест, но ще има закрита прожекция.
Моля да ни извините за наложилата се промяна!

Kodak e сред съорганизаторите на Международния София Филм Фест от 2002 година насам

Кодак постоянно демонстрира ангажимента си към филмовата лента и поощрява филмопроизводството в Източна Европа чрез различни свои програми, семинари, награди.

И през 2008 за поредна година продължава традицията да се присъжда награда на Кодак за най-добър български игрален филм, показан в рамките на фестивала. Тази година тя ще бъде предоставена от Кодак Синелабс България (КСБ), която от 2006 година работи като член на разрастващата се мрежа от филмови лаборатории на Кодак (за повече информация: www.kodakcinelabsbg.com) . Наградата представлява диплом, статуетка, филмов негатив, лабораторни и телекино услуги на стойност 4000 USD.

Международното жури, което ще определи носителя на Голямата награда за най-добър игрален филм на 12-тия София Филм Фест, както и наградата на Кодак за най-добър български филм, ще бъде оглавено от известния холандски режисьор Йос Стелинг. В състава на журито ще бъдат и българската актриса Ани Пападопулу и режисьорите Дом Родероу (Великобритания), Сърджан Голубович (Сърбия) и Алексей Попогребски (Русия).

Наградата на Кодак за най-добър български игрален филм, показан в рамките на фестивала, за първи път се присъжда през 2003 година на 7-ия Международен София Филм Фест. Тази престижна награда печели филмът ПОД ЕДНО НЕБЕ на режисьора Красимир Крумов и оператора Емил Христов. Наградата (диплом, статуетка и филмов негатив на стойност 3000 USD) е връчена от Джанет Андерсън, генерален маркетинг мениджър на Кодак за Европа, Африка и Близкия Изток.

На 8-ия Международен София Филм Фест (2004 г.) наградата на Кодак за най-добър български игрален филм е присъдена на филма МИЛА ОТ МАРС, в лицето на режисьорката Зорница София и операторите Румен Василев и Александър Крумов. Филмът е избран от гостуващите фестивални директори, международна преса и разпространители. Наградата е връчена от Питър Бойс, генерален мениджър на Кодак за развиващите се пазари и изпълнителния директор на Бояна Филм ЕАД Евгений Михайлов.

През следващата година в рамките на 9-ия Международен София Филм Фест наградата на Кодак е присъдена на филма ОТКРАДНАТИ ОЧИ на режисьора Радослав Спасов и оператора Пламен Сомов.

През 2006 г. на 10-я София Филм Фест наградата на Кодак се връчва на филма ЛЕЙДИ ЗИ, дело на режисьора Георги Дюлгеров и оператора Радослав Спасов.

Наградата на Кодак за най-добър български филм на 11-я София Филм Фест (2007 г.) е връчена на филма РАЗСЛЕДВАНЕ на режисьора Иглика Трифонова и оператора Рали Ралчев. Наградата е на стойност 4000 долара.


Кодак получава девети Оскар от Американската академия за филмово изкуство и науки
Компанията за пореден път получава признание за отлични технически постижения

РОЧЕСТЪР, 11.01.2008 г. - Новаторството на Eastman Kodak Company бе признато за пореден път от Американската академия за филмово изкуство и науки. Компанията получи статуетка "Оскар" за развитието на технологиите на фотографската емулсия, обединени в серията цветни негативни филми Kodak VISION 2. Председателят и изпълнителен директор на Кодак Антонио Перес получи наградата от името на учените от Кодак на церемонията по връчването на научните и технически награди на Академията на 9 февруари в Лос Анджелис, част от която бе излъчена по телевизията на 24 февруари по време на годишните академични награди.

Това е деветият Оскар, спечелен от Кодак за отлични научни и технически постижения и заслуги към филмовата индустрия. Връзката на Кодак с наградите на Академията датира от първото представяне на наградите Оскар през 1929 г.За последните 79 години всички победители в категория "Най-добър филм" са били произведени на филмова лента Кодак.

Тазгодишната награда оценява цветни негативни филми Kodak VISION 2 на компанията, представени за първи път през 2002 г., като "доказан значителен принос към процеса на филмопроизводството". Програмата на VISION 2 се състои от седем различни типа цветен негатив, включващи новаторски технологии и 12 американски патента до сега, които увеличават чувствителността на сребърен халогенид към светлината. Напредъкът допринася за подобрение на чувствителността и структурата на изображението на тези филми, с които се постигат по-меки и по-ясни изображение при широк диапазон от условия на осветления.

"Гордеем се с дългогодишните връзки с творците в нашата индустрия ", казва Мери Джейн Хелиър, президент на отдел "Film, Photofinishing and Entertainment Group" на Кодак. “Това огромно признание от Академията е завет за нашите хора, за техните способности, енергия и визия, а също така и великолепен пример за продължаващия ангажимент на Кодак към филмовата индустрия и нашите клиенти.”

Според Гари Аайнхаус, главен технически ръководител и вицепрезидент на Entertainment Imaging, “Киноиндустрията върви към хибриден начин на работа – все по-голям брой филми преминават през процес на дигитална постпродукция. Продължава и традиционният начин на работа, а същевременно и при дигиталната постпродукция се получават отлични резултати и великолепни оригинални изображения. Филмовата платформа на VISION2 и наскоро пуснатия на пазара VISION3, създаден въз основата на много иновации във VISION2, са стандарти в киноиндустрията за ефективност на заснемане на изображението. Подобренията в качеството на изображението на високочувствителния филмов продукт VISION2 500T са толкова драматични, че сега той е преобладаващият избор на филмовите дейци. Той стана най-продаваният цветен негатив на Kodak 12 месеца след представянето му.”

Много филми, номинирани за наградата "Оскар" за най-добро операторско майсторство, са снимани на Kodak VISION2, включително: "Лабиринтът на Пан", "Черната далия", "Децата на хората"; "Престиж", "Мемоарите на една гейша", "Батман: Началото", "Планината Броукбек", "Лека нощ и късмет", "Летящи кинжали", "Фантомът на операта" и "Най-дългият годеж".

“Експертните технически умения на Kodak винаги са били важен елемент от нашия бизнес успех,” казва Айнхаус. “Щастливи сме, че за нас работят много от най-добрите на света специалисти по изображението и материалната наука, които продължават да ни помагат да предлагаме на клиентите си услуги с най-високо качество и най-ефикасните решения за различини начини на работа. Много се гордея с тези изключителни професионалисти за тяхната усилена работа, изобретателност и преданост. Техните кариери в Kodak продължават да се отличават с много признания и награди от индустрията. Чест е да работя в такъв талантлив и уважаван екип от хора.”

Повече информация за Kodak (NYSE: EK): www.kodak.com.

(“Академични награди” и “Оскар” са регистрирани търговски марки Американската академия за филмови изкуства и науки.)

Новият филм на Златина Русева “Срещу течението” ще има своята специална премиера на 12-тия международен София Филм Фест. Живеещата от години в Белгия българска документалистка беше член на международното жури на кинофорума през 2006 г., когато в програмата му беше включена и ретроспектива от нейни документални филми. Тогава за първи път българската публика видя заедно филмите й от различни периоди: „Виртуозите”, „Орфей – виртуален музей”, „Черната тетрадка на Зинаида Гипиус”, “Портрет на един човек на властта” и „Зелените портокали на Либерия”.

Въпреки че от 20 години не живее в България, по-голямата част от филмите на една от най-популярните ни документалистки в Европа са свързани тематично с родината й и Балканите – с тях българската култура и традиции достигат до европейската публика и до различни краища на света. Дългите години, прекарани в чужбина, променят и погледа на Златина Русева към музиката. Филмът „Виртуозите” е резултат от желанието й да извади едни изключителни музиканти от контекста, в който сме свикнали да ги възприемаме, да ги постави на европейската сцена, където да бъде оценена истинската стойност на тяхната виртуозност. Режисьорката се завръща към корените и със следващия си филм - „Орфей – виртуален музей” (2005). Филмът наистина се превръща във виртуален музей с необичайното представяне във формат 3D на тема „историята на тракийската цивилизация в България”.

Новата лента на българската документалистка „Срещу течението”, която тя ще представи лично на 12-ия Международен София Филм Фест, е заснета по време на създадения по нейна идея първи Дунавски музикален фестивал “Срещу течението” (31 март – 10 април 2007 г.). Замисълът за него датира отдавна, но по ред причини – влизането на България и Румъния в Европейския съюз, съвпадането на католическия и православния Великден и няколко предстоящи музикални премиери – първото издание на фестивала и съответно снимките на едноименния документален филм са насрочени за 2007 г.

Лентата представлява музикално пътуване, което започва в България и завършва в Германия, там, където са изворите на Дунав. В продължение на десет дни круизният кораб „София” се превръща в дом и сцена на музиканти-виртуози от 9 крайдунавски страни. От 31 март до 10 април 2007 г. „тихият бял” Дунав е истинска творческа лаборатория и свидетел на уникални музикални диалози, в които се преплитат традиция, настояще и бъдеще на балканската и европейската култури. Сред вълните на вечната река, от Лазаровден до Великден звучат всички познати стилове – от класическа и традиционна музика до етно-джаз импровизации. И всичко това в изпълнение на виртуози, които в творческите си търсения винаги са се движили срещу течението и инерцията, както впрочем и маршрутът на фестивалния круиз. Той следва естественото движение на европейските народи през две хилядолетия.

“Ако погледнем към тази вечна река, която е видяла толкова много промени, а също и към картата на Европа, ще видим, че държави са се появявали и изчезвали, а цели народи са прекосявали реката – казва Златина Русева. – Историята е един безкраен низ от конфликти и от битки. Но когато заслушаме музиката, ние виждаме едни странни взаимоотношения, отразени в нея. Защото между всичките тези народи е имало един много интензивен културен обмен. И за мен това е може би най-интересното в този проект – как всички тези народи са общували чрез универсалния език на музиката. Как те в продължение на векове са водили един диалог и как взаимно са се обогатявали. И тъй като днес говорим за една обединена Европа със засилено общуване между страните, ни беше много интересно да видим как това общуване е протичало преди, защото според мен музиката отразява най-дълбоко характера на един народ. Тя е нещо като памет, идваща от вековете. Неслучайно например Орфей, който идва от нашите земи, е казвал, че музиката е всъщност улавяне на космическия ритъм. Мисля, че тя отразява много съществени неща от нашия живот и затова на мен ми се искаше да събера виртуозни музиканти от всички тези страни, да им задам една тема и да ги помоля те да създадат едно произведение, което няма да съществува извън това пътуване, и в което всеки, изхождайки от детски песни, от традиционни мелодии и от свои представи и виждания, да отрази по някакъв начин историята на своята страна, свързана с реката. Всичко, което реката символизира за тях.”

Реката като свидетел на нашата история е активен персонаж във филма. Той е един уловен миг от бързо променящия се свят, който според авторката и режисьорката на проекта след няколко години вече няма да бъде същия.

В идеята на фестивала “Срещу течението”, а и на филма, е заложено да представи изкуството на онези именно музиканти от региона, които наистина е трябвало да се борят с „мейнстрийма” и стереотипите в музиката и в културата въобще, за да създадат нещо наистина ценно, което ще просъществува през вековете. На този фестивал случайни личности и случайни концерти няма. Даже напротив – не само музикално, но и на ниво лична история, личен опит и личностни качества срещата с всеки от героите на това грандиозно събитие е като докосване до цяла една непозната вселена.

На „речната” фестивална сцена “Срещу течението” своето майсторство и импровизаторски умения изявяват 51 музиканти от държавите по бреговете на Дунава. Участват и гост-изпълнители от Франция и Белгия. На кораба звучат кавалът на Теодосий Спасов и кларинетът на Иво Папазов-Ибряма, магическите гласове на „Ева квартет”, цигулките на Жил Апап и Золтан Лантош, акордеоните на Петър Ралчев и Ото Лехнер. Там са и унгарската певица Моника Лакатош с „Роменго Джипси Бенд”, перкусионистите Корнел Хорват, Стоян Янкулов и Елица Тодорова, оркестър “Виртуозите на Тракия” – герой на един от предишните филми на Златина Русева “Виртуозите”, който тя представи на София Филм Фест 2006.

Дунавският музикален фестивал е създадени под знака на програма „Култура 2000” на Европейския съюз и с помощта на цяла плеяда музикални съмишленици – Българския културен институт „Дом Витгенщайн” във Виена, „Евронюз”, национален фонд “Култура” и всички музикални туристи от Белгия, Германия, Франция, Израел, България, Испания, Швеция и въобще, от целия свят, впуснали се в това 10-дневното музикално приключение по Дунава.

Документалният филм “Срещу течението” е продукция на „Гуд енд бед нюз“ (Белгия, продуцент Любомир Георгиев) в копродукция с „Арт Фест“ (продуцент Стефан Китанов), „Палимпсест“ и „Българската национална телевизия“, с подкрепата на ИА „Национален филмов център“.

От 2003 г. Международният София Филм Фест традиционно присъжда голямата награда за най-добър игрален филм (първи или втори). През 2008 наградата ще се връчи за шести път. На 12-тото издание на София Филм Фест международното жури в състав – Йос Стелинг (Холандия) – председател и членове: Ана Пападопулу (България), Дом Родероу (Великобритания), Сърджан Голубович (Сърбия, носител на Голямата награда за 2007) и Алексей Попогребски (Русия) ще присъди наградата на един от дванайсетте филми в конкурса. Тя ще бъде връчена на официалната церемония по награждаването на 15.03. 2008 г. Наградата е статуетка и чек за 5000 евро.

12 филма от Македония, Германия, Канада, Полша, Великобритания, Латвия, Русия и България ще се борят за Голямата награда на 12-ия София Филм Фест. Конкурсните заглавия са следните:

Авантюрата Хамлет
Аз съм от Титов Велес
Барабанистът
Донован Слакс
Лудост посред лято
Любов и други престъпления
Нашият личен живот
Птицата не може да лети
Русалка
Седем дни неделя
Семейни правила
Ягодово вино

Ивайло Дикански (България) и Грег Роуч (САЩ) режисират „Aвантюрата Хамлет” на сценариста и продуцента Станислав Семерджиев. Ивайло Дикански снима рекламни филми, спотове и тв поредици. „Авантюрата Хамлет" е първият му пълнометражен филм. Станислав Семерджиев е съсценарист и/ли консултант на 35 филмови сценария за европейски продуцентски компании, ректор на НАТФИЗ и вицепрезидент на CILECT.
На над 2700 м надморска височина,
в свещените дебри на Рила планина,
сред адски жеги, дъждове и мъгли,
без електричество, без вода, без пари,
след убийствена всекидневна конна езда,
само пред Бог и Вселената,
70 души международен екип
играят най-великата Шекспирова трагедия –
ХАМЛЕТ!

„Аз съм от Титов Велес”(Македония) е на режисьорката Теона Стругар Митевска, която от дете играе в театъра и се снима в телевизията. Теона е сестра на известната актриса Лабина Митевска (“Преди дъжда”, “Разследване”). “Аз съм от Титов Велес” е филм, който използва магическия реализъм, черното чувство за хумор и завладяващите актьорски изпълнения, за да въздейства на зрителите. Зад името Титов Велес се крие малко градче с токсична фабрика за олово в самия център на града. Историята изследва чувствата на жените през съдбата на три незабравими сестри. Пресъздадени са и проблемите на балканските жени като цяло и стремежа им към нещо по-добро от живота, който водят.

„Барабанистът” е копродукция на Хонконг, Тайван и Германия, създадена от режисьора Кенет Би. Роденият в Хонгконг сценарист, композитор и режисьор е обявен от Асоциацията на китайските критици за един от 10-те най-добри китайски кинематографисти (2005). Филмът му “Барабанистът” разказва за младия бунтар Сид (барабанист в рок-група), който се забърква в любовна афера с жена на влиятелен съпруг. Скоро изневярата е разкрита и отмъстена с жестоко наказание. Бащата на Сид (лидер на японска банда) скрива сина си в планините. Там Сид попада на група дзен перкусионисти, които практикуват изкуството си като следват строг физически режим. Разглезеният младеж е омагьосан и иска разрешението им да се присъедини към тях. И той наистина успява да се научи как да постигне увереност. Точно тогава съдбата му изиграва номер. Той трябва да избере между лоялността към семейството и новия начин на живот...

Полуиранец, полуангличанин, режисьорът Кивмарс Боулинг е заснел няколко късометражни филма преди дебюта си “Донован Слакс” (Великобритания, САЩ), който ще се бори за голямата награда на 12-ия София Филм Фест. Филмът ни отвежда в 20-те години на миналия век при свръхчувствителния герой Донован Слакс, който е настанен в болницата и живее с вечните страхове за предполагаема злополука. Скоро обаче той открива тръпка в незаконния живот, който водят местните рибари. Сред групата комарджии и контрабандисти Донован съзира и прекрасната Дилайла. Рибарите пък решават да използват костюмирания джентълмен за техен говорител пред правителството. Страхът отново завладява Донован…

„Лудост посред лято” (Латвия-Великобритания-Австрия) на латвийския режисьор Александър Хан е необичайна романтична комедия, чието действие се развива в Латвия в най-късата нощ на годината – нощта, в която цялата страна полудява. Младият американец Кърт пристига в Рига, за да открие своята полусестра – латвийката Мая. И намразва града още в мига, в който го вижда. Но събитията – както и един приказлив таксиметров шофьор – го карат да погледне на нещата по друг начин. И така, с настъпването на утрото, той остава безразличен когато вижда да закарват кенгуру за лечение в болницата!

„Любов и други престъпления” на Стефан Арсениевич (Сърбия-Германия) представя една история, наситена с много черен хумор, остроумен диалог и нестандартна визия. Темата за любовта е интелигентно гарнирана с подходящи описания на крехките семейни връзки и болезнените спомени от неуспешни раздели. Аница живее в Нови Белград – мизерен квартал с високи бетонни блокове. Тя е любовница на богат местен престъпник и е решена да не остарее в тази дупка, където нито любовта, нито животът, който води вещаят бляскаво бъдеще за нея. Един зимен ден, Аница решава да открадне пари от сейфа на своя любовник и да напусне страната завинаги. Но денят е пълен с изненади…

Както предполага и заглавието, “Нашият личен живот” (Канада) на канадския режисьор Дени Коте е интимен филм. Историята проследява едно запознанство в интеренет. Първите кадри ни срещат с Милена (Анастасия Лютова) и Филип (Пенко Господинов), които се виждат на живо за първи път. Филип е дошъл в Квебек от родната им България, за да бъде с жената, която познава само виртуално. Двамата наемат хижа и започват взаимното си опознаване. Предизвикателството на съвместния живот, обаче се оказва по-голямо, отколкото са очаквали. Забележителна е работата на Дени Коте с българските актьори, които водени от него представят особено изтънчени изпълнения.

Режисьорката на копродукцията „Птицата не може да лети” (Холандия - Южна Африка-Великобритания) Трийс Ана е авторка на няколко романа. Тя започва да пише първия си сценарий през 1998 г. и 8 години по-късно снима режисьорския си дебют “Птицата не може да лети”. Това е филм за преоткриването на миналото и приемането настоящето, в който главната роля е поверена на Барбара Хърши. Нейната героиня Мелъди се завръща в дома си във Феърландс за погребението на дъщеря си Джун. Освен факта, че градът е почти изчезнал под настъпващата пустиня, тя трябва да приеме още една изненада, а именно, че има 10-годишен внук на име Ривър, за чието съществуване дори не е и подозирала…

„Русалка” е вторият игрален филма на Анна Меликян (Русия). Той притежава всички качества на истински доброто кино: изключителен сценарий, уверена режисура и превъзходен визуален стил. Забележителен е и актьорският състав начело с Мария Шаляева, удостоена с награда за най-добра актриса от фестивала в Сочи’07. В приказната филмова история тя играе затворено в себе си момиче, което вярва, че притежава силата да сбъдва мечтите си. Вече пораснало то отива в Москва и трябва да забрави за магическите си дарби, за да се помири с реалността на млада жена, изправена пред трудностите на любовта, модерността и материализма. За Мария екрана и живота се превръщат в едно цяло, което много напомня образа на Алиса в страната на чудесата.

Във филма на германския режисьор Марк Майер (завършвил политология) “Семейни правила” главната роля е поверена на българския актьор Самуел Финци. Именно той се превъплъщава в кожата на 36-годишния Оливер, който е толкова самотен, че решава да си „направи” семейство като отвлича съпругата на бизнесмен - самотна старица и момченце с алергия към домашен прах. В новото „семейство” попада и млада пънкарка. Заедно с тях Оливер се барикадира на 18-ия етаж на жилищен блок в Берлин, дава на всеки “член от семейството си” ново име и установява правилата на семейния живот. Скоро всички откриват, че лудостта да бъдеш част от “семейството” на Оливер е все пак за предпочитане пред лудницата навън.

Режисьорът на „Седем дни неделя” (Германия) Нилс Лауперт учи продуцентство и медиен бизнес в Университета за телевизия и кино в Мюнхен, а след това се дипломира и като кино и ТВ режисьор. Действието в ”7 дни неделя” започва от един съвсем обикновен неделен ден – 15 януари 1996 г. в малко градче. Тинейджърите Адам и Томек се срещат с приятелите си на площадката между блоковете. Това е мястото, където са свикнали да се напиват и да прекарват дните си безцелно. Отдавна не ходят на училище и никой не гледа към бъдещето, а предпочитаната емоция е съперничеството в групата. След спречкване на скучен купон на Адам внезапно му хрумва идея: той предлага облог на приятеля си Томек, за да го накара да го уважава повече. Залогът е човешки живот…

„Ягодово вино” на Дариус Яблонски (Полша) не е любовна история, въпреки че е изпълнена с любов. Не е и комедия, независимо, че персонажите често изричат смешни неща. Не е детективска история, макар че героят се опитва да разкрие убийство. Не е драма за природата, въпреки че показва великолепните цветове и обичаи на провинцията. Не е и мюзикъл, при все че Лубица изразява копнежа си със страстен танц. Няколко глътки „Ягодово вино” са достатъчни, за да се озовем в магически свят в самия център на Европа, където любовта, престъпленията и покаянията са част от живота така, както и смяната на сезоните или миграцията на птиците.

За своя 12-годишен живот СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ (Sofia International Film Festival) се превърна в най-мащабното международно киносъбитие в България, както и в един от ключовите фестивали в Югоизточна Европа. През 2007 фестът се нареди сред 50-те топ фестивала на сп. „Варайъти”, което достойно представя страната ни по целия свят. Започнал като тематичен мюзик фест, преминавайки през 12-те си издания, Купонът на годината вече е събитие със сериозни заявки и пред най-взискателните зрители, защото представя актуалните тенденции в световното кино и най-новото от българското кино пред света.

От 1997 г. досега на фестивала са показани над 1200 игрални и документални филма. Сред над 700-те гости са утвърдени имена като Вим Вендерс, Фолкер Шльондорф, Катя Рийман, Карл Баумгартнер и Файт Хелмер (Германия), Алън Паркър, Питър Грийнауей, Тери Джоунс, Тони Палмър и Дейвид Макензи (Великобритания), Андрей Кончаловски, Карен Шахназаров и Бахтиар Худойназаров (Русия), Иржи Менцел, Ян Сверак, Ян Хржебейк и Петр Зеленка (Чехия), Емир Кустурица (Югославия), Кшищоф Зануси (Полша), Отар Йоселиани (Грузия), Аньес Варда, Зигфрид и Жак Дорфман (Франция), Асумпта Серна (Испания), Бент Хамер и Уни Страуме (Норвегия), Джафар Панахи и Бабак Паями (Иран), Джери Шацбърг, Майкъл Уодли и Лех Ковалски (САЩ), Мика Каурисмаки (Финландия), Фридрик Тор Фридриксон (Исландия), Лоне Шерфиг (Дания), Корнел Мундруцо (Унгария), Горан Маркович, Горан Паскалевич, Радивое Андрич, Душан Милич, Сърджан Каранович и Сърджан Драгоевич (Сърбия) и много други.

Международният София Филм Фест (Sofia International Film Festival) членува в Европейската координация на филмовите фестивали, Асоциацията CentEast на ключови филмови фестивали в Централна и Източна Европа, има свое място в календара на ФИПРЕССИ (Международната асоциация на филмовата критика), както и покана за членство във FIAPF (организация на най-авторитетните кинофестивали в света).

Фестивалът се организира от Арт Фест със съдействието на Столичната община, Министерството на културата и Националния дворец на културата, с подкрепата на програмата МЕДИА на Европейската комисия, Националния филмов център, национални и чуждестранни културни институти и спонсори.

„А днес накъде” на Рангел Вълчанов ще открие 12-то издание на София Филм Фест на 6 март в Зала 1 на НДК. Продължението на култовия „А сега накъде” ще бъде показано в един и същи ден със специалната прожекция на създадения преди 20 години филмов хит. Не пропускайте това уникално киносъбитие – 6 март 2008, Зала 1 на НДК и кино Люмиер! „А днес накъде” се превърна в специално събитие още на световната си премиера, която се състоя на фестивала в Карлови Вари през 2007 г., след което спечели наградите на критиката и СБФД на „Любовта е лудост” във Варна. „А днес накъде” е сниман на High Definition - най-модерната дигитална технология вече се налага на кинопазара, след като беше използвана с успех в редица високобюджетни холивудски блокбастъри, сред които последния епизод на „Междузвездни войни”. От 7 март „А днес накъде”ще влезе в програмата на софийски киносалони.

12-ият София Филм Фест ще се състои от 6 до 16 март 2007 в София с допълнителна програма от 17 до 23 март в София. Пловдивското издание на фестивала е от 6 до 16 март, а „София Филм Фест на брега” в Бургас – от 13 до 21 март. Програмата съдържа около 100 игрални, 30 документални и 60 късометражни филма.
Те ще бъдат представени в следните традиционни за фестивала рубрики:

Международен конкурс (голямата награда за първи или втори филм)
Специални премиери
Европейски екран
Ново българско игрално кино (награда КОДАК)
Българско късометражно кино (награда JAMESON за късометражен филм)
Фокус Руско кино
Фокус Холандия
Балкански филмови срещи
Световен екран
Документална програма
Ретроспективи

За шести път ще бъде присъдена Голямата награда за най-добър филм в Международния конкурс (първи или втори игрален филм на режисьори от целия свят). 12 филма от Македония, Германия, Канада, Полша, Великобритания, Латвия, Русия и България ще се борят за Голямата награда на 12-ия София Филм Фест. Конурсната програма включва:

„Авантюрата Хамлет” на Ивайло Дикански (България), Грег Роуч (САЩ), със сценарист и продуцент Станислав Семерджиев
„Аз съм от Титов Велес” на Теона Стругар Митевска (Македония)
„Барабанистът” на Кенет Би (Хонконг-Тайван-Германия)
„Донован Слакс” на Кивмарс Боулинг (Великобритания)
„Лудост посред лято” на Александър Хан (Латвия-Великобритания-Австрия)
„Любов и други престъпления” на Стефан Арсениевич (Сърбия-Германия)
„Нашият личен живот” на Дени Коте (Канада)
„Птицата не може да лети” на Трийс Ана (Холандия) с Барбара Хърши в главната роля
„Русалка” на Анна Меликян (Русия)
„Седем дни неделя” на Нилс Лауперт (Германия)
„Семейни правила” (Германия) на Марк Майер със Самуел Финци в главната роля
„Ягодово вино” на Дариус Яблонски (Полша)
Подробности за участниците ще откриете в отделна пресинформация.

Международно жури ще определи основните награди на фестивала. Председател на журито е холандския режисьор Йос Стелинг, а членовете му са: българската актриса Ани Пападопулу и режисьорите - Дом Родероу (Великобритания), Сърдан Голубович (Сърбия, носител на Голямата награда на СФФ от 2007) и Алексей Попогребски (Русия, представил в София дебюта си „Коктебел”).

Ще бъдат присъдени и традиционните за Фестивала награди на журито, за най-добър режисьор (на “Кадилак”), на ФИПРЕССИ, наградата на публиката на Столична община, наградата NO MAN’S LAND за най-добър Балкански филм, осигурена от Дамяница, наградата КОДАК за най-добър български игрален филм, както и Наградата на София на Столичната община (почетен плакет изработен от скулптура Георги Чапкънов) за цялостен принос към киноизкуството.

За шести ще бъде присъдена и наградата JAMESON за най-добър български късометражен филм - статуетка и премия от 6 000 Евро. Тази награда се връчва като съвместна инициатива на София Филм Фест и Jameson Irish Whiskey. Селекционната комисия – Александър Янакиев – председател, и членове: Люба Кулезич – киножурналист, Мартичка Божилова – продуцент, Димитър Коцев-Шошо – режисьор и сценарист и Николай Тодоров – носител на JAMESON за 2007 - определи 12-те финалисти в конкурса. Изборът за голямата награда в конкурса JAMESON ще направи международното жури (подробности може да се научат от специално разпространената пресинформация).


В годината на Русия в България ще бъде представен специален Фокус на Руското кино в рамките на 12-ия София Филм Фест, организиран от Министерството на културата на Русия и България в партньорство със София Филм Фест и НДК.

Никита Михалков е специалната звезда на 12-ия София Филм Фест. Известният руски режисьор ще получи Наградата на София на Столична община за цялостен принос в киноизкуството. Последният му филм “12”, който бе удостоен със специален “Златен лъв” на фестивала във Венеция през 2007 ще бъде руската гала вечер на тазгодишния София Филм Фест на 7 март в Зала 1 на НДК!

В руската програма са включени някои от най-успешните филми на 2007 - претендентите за “Оскар” за чуждоезичен филм “12” на Никита Михалков и “Монгол” на Сергей Бодров-старши, „Изгнание” на Андрей Звягинцев, “Прости неща” на Алексей Попогребски, “Александра” на Александър Сокуров, “Изобразявайки жертвата” на Кирил Серебренников, “Русалка” на Ана Меликян и „Пътешествие с домашни животни” на Вера Сторожева са филмите, с които новото руско кино ще гастролира на 12-ия Международния София Филм Фест 2008.

Великият майстор на думите в световното кино французинът Жан-Клод Кариер ще пристигне специално на София Филм Фест, за да бъде удостоен с Наградата на София за цялостно творчество. Кариер ще бъде представен с два филма в програмата на фестивала – „Улжан”, който ще представят заедно с режисьора Фолкер Шльондорф (гост на София Филм Фест за втори път) и „Призраците на Гоя” на Милош Форман. Жан-Клод Кариер ще има и публична среща със зрителите в кино „Люмиер” и ще представи на София Мийтингс съвместния си проект с българския режисьор, живеещ във Франция, Георги Балабанов - „Досието Петров”. Визитата му е в партньорство с Френския културен институт.

Наградата на София ще получи и проф. Владислав Икономов, в навечерието на неговата 70-годишнина. Българският творец има около 30 заглавия в режисьорската си филмография, а сред учениците му са водещи режисьори на съвременното българско кино като Дочо Боджаков, Илиян Симеонов и Андрей Паунов. Във фестивалната програма е включен един от най-успешните филми на Владислав Икономов, вдъхновен от българската литература - „24 часа дъжд”.
Един от най-горещите съврменни режисьори в световното кино – немецът от турски произход, режисьорът-бунтар, който проправи пътя на емигрантите към големите европейски отличия в киното Фатих Акин се очаква да бъде специален гост на 12-ия Международен София Филм Фест. В рамките на феста зрителите ще могат да видят както най-новия филм на режисьора - завършения през 2007 г. “На прага на Рая” (The Edge of Heaven), който ще бъде показан премиерно, така и панорама от предишни негови заглавия като “Солино”(2002), носителят на Златна мечка “Срещу стената” (2004) и хита от 10-ия София Филм Фест – “Музиката на Истанбул” (2005). Панорамата на Фатих Акин и немското участие се организират съвместно с Гьоте-Институт България.
За настроението на купона по официалното закриване на 12-ия София Филм Фест ще се погрижи турският музикален феномен „Баба Зула” – музикантите ще свирят на закриването на София Филм Фест на 16-ти март вечерта в Зала 1 на НДК преди премиерата на филма на Фатих Акин „На прага на рая”, а след прожекцията са обещали невиждано музикално парти във Военния клуб, заедно със самия режисьор. Талантливите турски музиканти от „Баба Зула” посетиха София преди две години, за да представят на живо документалния музикален шедьовър на Фатих Акин “Музиката на Истанбул” и още тогава се превърнаха в любимци на всички почитатели на нестандратното в музиката и киното.

Холандският режисьор Йос Стелинг, председател на журито на фестивала, ще бъде представен с панорама от общо 7 филма. Холандската гала ще бъде новият му филм „Душка”, за премиерата на който се очаква да пристигнат и актрисата Силвия Хьокс. Холандската програма, организирана съвместно с Посолството на Кралство Холандия, се допълва от още 4 филма, сред които е и копродукцията с България „На сляпо” на Тамар ван ден Доп.

С огромен интерес се очаква премиерата на копродукцията на България, Германия, Словения и Унгария „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” на режисьора Стефан Командарев, по романа на Илия Троянов. В една от главните роли е легендата на сръбското кино Мики Манойлович („Баща в командировка” и „Ъндърграунд”), който ще пристигне специално за премиерата на филма и ще бъде удостоен с Наградата на София за цялостно творчество. Другата главна роля е поверена на немеца от хърватски произход Карло Любек, на когото достойно партнират Христо Мутафчиев, Ани Пападопулу, Людмила Чешмеджиева, Николай Урумов. Оператор на филма е Емил Христов, а музиката е дело на Стефан Вълдобрев. Илия Троянов ще представи на българската публика и новият си документален филм, заснет за немския ТV канал ZDF “Давай напред и не забравяй. Една балада за българските герои”.

Фестивалната публика ще има шанса да се срещне и с майсторството на македонския режисьор Милчо Манчевски („Преди дъжда”, „Прах”) в най-новия му филм „Сенки”, копродукция на Македония, Великобритания, България („Камера”) и Испания. Милчо Манчевски пристига в София, за да представи лично филма си пред зрителите на София Филм Фест на 17 март в кино “Люмиер”.

Общо 10 български игрални филми, завършени след март 2007 ще съставят панорамата на новото българско кино. Сред филмите са „Шивачки” на Людмил Тодоров, „Моето мъничко нищо” на Дочо Боджаков (със софийска премиера), „Малки разговори” на Владимир Краев, „Летете с Росинант” на Джеки Стоев. Очаква се за първи път да бъдат представени пред публика окончателно завършените „Хиндемит” на Андрей Слабаков и „Авантюрата Хамлет” на Грег Роуч и Ивайло Дикански (сценарист и продуцент Станислав Семерджиев). Информация за тази програма, която е един от най-интересните акценти на СФФ ще бъде предоставена отделно. Представители на най-авторитетните световни кинофестивали са поканени да видят новите български филми. Очаква се в София да пристигнат селекционери от Кан, Берлин, Венеция, Карлови Вари, Москва, Сараево, Солун, Котбус и други.

Новият филм на Златина Русева “Срещу течението” ще има своята специална премиера на 12-ия международен София Филм Фест. Живеещата от години в Белгия българска документалистка беше член на международното жури на кинофорума през 2006 г., когато в програмата му беше включена и ретроспектива от нейни документални филми. „Срещу течението” ще бъде представен лично от българската документалистка на 12 март от 20,30 часа в кино Люмиер. Лентата е заснета по време на създадения по нейна идея първи Дунавски музикален фестивал “Срещу течението” (31 март – 10 април 2007 г.). и представлява музикално пътуване, което започва в България и завършва в Германия, там, където са изворите на Дунав. В продължение на десет дни круизният кораб „София” се превръща в дом и сцена на музиканти-виртуози от 9 крайдунавски страни. Сред тях са Иво Папазов, Теодоси Спасов, “Виртуозите”, Жил Апап, Стунджи и Елица, Квартет “Ева” и други. Повечето от музикантите ще свирят на живо на премиерата на филма.

Рубриката европейски екран представя традиционно новите филми на някои от водещите имена в световното кино. И тази година зрителите на СФФ ще видят абослютния фестивален хит на 2007-ма “4 месеца, 3 седмици, 2 дни” на румънеца Кристиан Мунджиу, „Амбалаж” на Ян Сверак, „Ирина Палм” на Сам Гарбаск, „Импорт-експорт” на Улрих Зайдел, „Мъжът от Лондон” на Бела Тар, „Вие, живите” на Рой Андершон, „Посещението на оркестъра” на Еран Колирин.

Сред гала прожекциите и предпремиерите се очакват с особен интерес „Катин” на режисьора Анджей Вайда, „Ще се лее кръв” на Пол Томас Андерсън (с 2 награди „Оскар” за главна мъжка роля на Даниъл Дей-Луис и за операторско майсторство) , „Невидими” (гала премиера на Фонда за развитие на ООН), сред режисьорите на който са Вим Вендерс и Изабел Коаксе, „Няма ме” (I’m Not There) на Тод Хейнс – зашеметяващият биографичен филм за легендата Боб Дилън.

Германският режисьор, почитател на нестадартните решения в киното - Файт Хелмер, пристига у нас, за да покаже на публиката новото си кинопредизвикателство „Абсурдистан”. Филмът събра овациите на наскоро завършилия Сънданс Филм Фестивал, където на почит са независимите в киното. Зрителите на София Филм Фест познават и предишните два филма на Файт Хелмер - „Тувалу” (заснет в България с оператор Емил Христов) и „Порта към небето” (представен от режисьора на 10-ия София Филм Фест през 2005 г.).

„Поколение: изгубени и намерени” – уникалният омнибус филм, който откри Форума на младото кино в Берлин през 2005 г., ще събере отново своите автори – този път за преглед на създаденото след общия им филм. А то е повече от забележително. „Йохана” на Корнел Мундруцо участва в Кан, „Гърбавица” на Ясмила Збанич спечели „Златна мечка” в Берлин, „4 месеца, 3 седмици, 2 дни” на Кристиан Мунджиу отнесе „Златната палма” в Кан, а „Любов и други престъпления” на Стефан Арсениевич бе представен в Берлин 2008. В София ще бъде представен за първи път и документалният филм на естонеца Майт Лаас “Кралете на времето”. Какво повече? Чакаме новия филм на нашата Надежда Косева и да ги видим всички отново заедно в София.

Сред британската програма, организирана традиционно в партньорство с Британския съвет, освен филмите акцент ще бъдат няколко майсторски класа в партньорство с НАТФИЗ, сред които на актрисата Аманда Бренан (преподавател в Лондонското училище за драма) и продуцента Ник Пауъл (една от водещите фигури в европейската филмова индустрия, вицепрезидент на Европейската филмова академия и директор на Лондонското училище за кино и телевизия).

Едно от специалните събития, което не може да бъде пропуснато, е премиерата на „Новата Европа според Майкъл Пейлин: Източна наслада”. Събитието е съвместна инициатива на вестник Капитал и София Филм Фест и ще бъде представено от режисьора и продуцента на документалната поредица Дж. П. Дейвидсън - на 9 март, от 16.30 часа в кино Люмиер.

Специален акцент в програмата на 12-ия София Филм Фест представляват документалните филми на HBO Полша, предоставени от HBO България (заглавията са включени в стартиращата през февруари рубрика „Без цензура”), които ще бъдат излъчени еднократно в рамките на фестивала (Френски културен институт, 11 и 12 март, от 19:00 ч.). Дръзки, противоречиви и дори стряскащи, предизвикали изключително голям интерес по цял свят и превърнали се в тотален хит, полските продукции правят своя дебют в България с четири заглавия. Първите два филма „Смърт с човешко лице” и „Йежи Новак: живот след смъртта” с режисьор и сценарист Марчин Кошалка хвърлят реалистичен и смел поглед върху неизбежността на смъртта, стареенето и безмилостния ход на времето. „Стриптизьорки в Силезия” на Михал разкриват безумието, в което живеят младите жени в една индустриална област в Полша, а „Войник” е биографичен филм на режисьора Яцек Блавут, който представя необикновената история на легендарния полски кикбоксьор Марек Пьотровски.

Документалната програма на фестивала ще е повече от любопитна. В основата са няколко български филма, част от които вече превзеха международната фестивална сцена като „Проблемът с комарите и други истории” на Андрей Паунов и „Коридор № 8” на Борис Десподов (носител на престижната награда на независимото екуменическото жури в Берлин 2008, която се връчва от представители на международните филмови организации на протестантските и католическите църкви). В програмата са още „Homo Ludens” на Иван Пантелеев за българския театрален режисьор, работещ в Германия Димитър Гочев, „Дон Елис: Електрическото сърце” на Джон Визуци за един от най-значимите новатори в джаза с участието на Милчо Левиев (големият български музикант ще получи Наградата на София за приноса си във филмовата музика), „Ред Ход Чили Пепърс Untitled Documentary” и мащабният документален портрет „Брандо” за великия актьор. Специален портрет ще бъде направен на чешкия документалист Мирослав Янек съвместно с Чешкия център, като режисьорът ще бъде гост на фестивала.

На 12-ия София Филм Фест ще пристигнат над 150 чуждестранни гости. Част от тях ще дойдат специално за петото вече традиционно издание на програмата София Мийтингс, което отново ще събере европейския елит във филмовата индустрия. Проектите за втори игрални филми ще бъдат представени публично пред специално поканена аудитория от ръководители на фондове, продуценти, дистрибутори, представители на институции, журналисти. Родните и балканските филми ще бъдат прожектирани пред специално поканени фестивални директори и селекционери. И тази година “София Мийтингс” ще се проведе основно във Военния клуб. Проектът се организира съвместно с Националния филмов център и с подкрепата на програма МЕДИА на Европейската комисия, Ню Бояна Филм и Столична община.

Междувременно всички медии, потвърдили участието си ще получават актуална информация за събития и гости на фестивала.

Известният холандски режисьор Йос Стелинг ще застане начело тази година на международното жури, което ще определи носителят на Голямата награда за най-добър игрален филм на 12-тия София Филм Фест, както и наградата за най-добър български късометражен филм JAMESON. В журито ще бъдат още българската актриса Ани Пападопулу и режисьорите Дом Родероу (Великобритания, представил дебютния си филм “Брат ми Том” на София Филм Фест 2002), Сърджан Голубович (Сърбия, носител на Голямата награда от 2007) и Алексей Попогребски (Русия, представил в София дебюта си „Коктебел”).

Йос Стелинг (Холандия)
Йос Стелинг е роден през 1945 г. в Утрехт, Холандия. Баща му работи като пекар и разкарва хляба в голяма кутия, прикрепена на велосипед. Именно тази кутия, облепена отвътре с бяла хартия и с една малка дупка, пробита на нея, става първата камера за осемгодишния Йос. От това кино квадратче той с интерес наблюдава живота в родния си град и разказва своите "истории от кутията". Филмите на Де Сика и Роселини, които гледа в училище, го запалват по полуреалния и примамлив свят на киното. По това време в Холандия няма специализирани киношколи, но това не пречи на бъдещия режисьор сам да открива тайните на киноизкуството. Междувременно Стелинг специализира живопис и графика. Първият му филм “Mariken van Nieumeghen” (1974) представя Холандия на кинофестивала в Кан, където удивителният авторски стил на Стелинг не остава незабелязан. Международен успех и известност му носят и следващите филми, превърнали се в класика за холандското кино – “Rembrandt fecit 1669” (1977), “De Illusionist” (1984), “De Wisselwachter” (1986), “De Vliegende Hollander” (1995). Всички те се отличават със своята специфичност и удивителна изразност. За Стелинг киното е изкуство, за чието разбиране са достатъчни жестът, мимиката, емоцията. Със своя тънък усет за природата, хората, цветовете като талантлив психоаналитик той прониква в най-съкровените дълбини на подсъзнателните стремежи, желания и фантазии на публиката. Във филмите му няма реплики - само погледи и жестове. Чрез камерата, цветовете, музиката, настроението, дори чрез тишината, режисьорът успява да разкрие много повече, отколкото чрез пространни диалози. Хуморът е основното, което обединява филмите на Стелинг. За него той е най-важното качество, което кара хората да действат и да търсят изход и от най-трудните ситуации, да преживеят и най-трагичните моменти. Филмите му се характеризират с поставянето на дълбоки психологически и етически проблеми, и тяхното необикновено решение. Темата за самотата като лайтмотив преминава от филм във филм.

Един от най-изявените представители на съвременното холандско кино е многократно награждаван на международни кинофестивали: четири пъти е носител на “Златният Телец” в Холандия, два пъти на “Златен грифон” в Санкт Петербург и на “Златна роза” в Монтрьо, Швейцария. През 1999 г. Стелинг е отличен за цялостен принос в Уотървил, САЩ, а през 2001 г. Асоциацията на Чешките филмови клубове му присъжда наградата за особени постижения в световното кино. В момента Йос Стeлинг живее и работи в Утрехт, където притежава собствена филмова компания. За своите културни постижения, той е награден и с най-високото кралско отличие на Ордена на холандския лъв.

Йос Стелинг ще бъде представен на международния София Филм Фест с панорама от общо 7 филма. Холандската гала ще бъде новият му филм „Душка”, за премиерата на който се очаква да пристигнат и актьорите Сергей Маковецки (участва също в „12”) и Силвия Хьокс.

Алексей Попогребски (Русия)
Алексей Попогребски е роден на 7 август 1972 г. в Москва, в семейството на киносценариста Пьотр Попогребски. През 1995 г. завършва “психология” в Московския даржавен университет. По време на следването си заедно с Борис Хлебников Алексей Попогребски прави късометражния филм “Мимоходом”. Съвместният им игрален дебют “Коктебел” (представен на София Филм Фест 2004) печели специалната награда на журито в Москва, голямата награда във Висбаден, както и наградите на ФИПРЕССИ и на руската критика за дебют. Връчвайки приза на двамата млади режисьори членът на журито Агнешка Холланд им подарява и по една ножица с намека да умеят да се отказват от излишното и несъщественото, създавайки и монтирайки новите си филми.

През 2007 г. Алексей Попогребски снима първата си самостоятелна лента “Прости неща” (“Простие вещи”, 2007), която ще бъде представена на 12-ия София Филм Фест. Филмът разказва за изпълнения с трудности живот на лекаря-анестезиолог Сергей Маслов (Сергей Пускепалис), на когото в един прекрасен ден изведнъж се изсипват всякакви нещастия.
“Прости неща” е безусловният победител на 18-ия фестивал “Кинотавър” в Сочи. Филмът получава общо 6 награди: за най-добър филм, сценарист и режисьор, за актьорската работа на Сергей Пускепалис (най-добра роля) и Леонид Борневой (специален диплом за безценния принос към руското филмово изкуство), както и наградата на руските критици. Филмът е отличен и с 4 награди на фестивала в Карлови Вари - отново за най-добра мъжка роля на Сергей Пускепалис, както и с наградите на икуменическото жури и на ФИПРЕССИ.


Дом Родероу (Великобритания)
Британският режисьор учи фотография, кино и видео в Хароу колидж, Лондон. Преди да нагази в дълбоките води на игралното кино, той снима документални филми предимно във военни зони - Сараево, Източен Тимор, Западна Сахара. "Брат ми Том" е пълнометражният му дебют, провокирал интереса и адмирациите, както на публиката, така и на критиката. Това е и един от най-разтърсващите филми на София Филм Фест 2002. „Брат ми Том” е носител на наградата на младежкото жури на Фландърския фестивал (2001), наградата за дебют в Санкт Петербург (2001), „Златна роза” в Сочи (2001), както и на наградата на публиката на фестивала за дебютни европейски филми в Анже, Франция (2002). За ролята на Том актьорът Бен Уишоу е отличен с наградата на Британската независима академия през 2002 г.

В рамките на 12-тия София Филм Фест Дом Родероу ще представи отново “Брат ми Том” и новия си игрален филм „Еxhibit A” (2007). Той привлече вниманието на филмовата гилдия още по време на София Мийтингс през 2004 г. Лентата беше отличена с наградата на журито на филмовия фестивал „Рейнданс” в Лондон. Още самото й заглавие отпраща към видеокасета, съдържаща единственото доказателство за смъртта на цяло едно семейство. Бавно, но сигурно записът, направен с любителска камера от малката дъщеря, разкрива пълната мистерия около шокиращия инцидент. Дом Родероу ще изнесе майсторски клас на тема “дигиталното кино”.

Сърджан Голубович (Сърбия)
Сърджан Голубович е роден през 1972 г. в Белград. Докато следва театрална режисура, заснема няколко късометражни филма. Заедно с млади кинаджии основават продуцентската компания Bas Celik, където снима клипове на сръбски музиканти и реклами. Дебютният му пълнометражен филм „Absolute Hundred” (2001) е показан на много фестивали и е отличен с няколко награди (на икуменическото жури, на ФИПРЕССИ и специалната награда на фестивала на младото източноевропейско кино в Котбус 2001, както и наградата на публиката в Солун 2001).

Вторият игрален филм на младия сръбски режисьор „Клопка” спечели Голямата награда за най-добър игрален филм на София Филм Фест миналата година. Както самият Сърджан Голубович споделя, „филмът е семейна драма с елементи на трилър: историята на човек, изправил се пред дилемата – дали да убие и така да спаси детето си, или да остави жертвата жива и да вижда как синът му умира. Това е рядко сурова, мрачна и напрегната семейна драма. За мен тази рефлексия за обществото, в което живеем, е особено важна." Филмът спечели още много международни отличия и бе сред 9-те кандидати за чуждоезичен Оскар.

Ани Пападопулу (България)
Ани Пападопулу е едно от утвърдените млади имена в съвременните български кино и театър. Родена е на 31 декември 1978 г. в София. През 2000 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ при проф. Стефан Данаилов, като още през 1997 г. дебютира на сцената на Народния театър „Иван Вазов” с ролята на Ана в „На дъното” по М. Горки, където и до днес играе. Първата й роля в киното е във филма на Иглика Трифонова „Писмо до Америка”(2001), за участието си в който младата актриса става първата носителка на наградата на името на Невена Коканова. Следват роли в „Опашката на дявола” (2001) на режисьора Димитър Петков, „Разследване” (2006) на Иглика Трифонова, както и участие в международни продукции, сред които „Към севера”(2001) на големия италиански режисьор Стефано Реали. Там българската актриса си партнира с култовия италиански актьор Маурицио Матиоли и новата надежда на западноевропейското кино Валерио Фолиа Мандзило, изгрял на фестивала в Кан.

Ани Пападопулу участва и в новия филм на Стефан Командарев „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” (копродукция на България, Германия, Словения и Унгария), чиято специална премиера ще бъде на 12-тия международен София Филм Фест на 14 март в Зала 1 на НДК.

Известни са 12–те нови български късометражни филми, които ще се борят за престижната награда JAMESON. За шести път в рамките на Международния София Филм Фест ще бъде присъдена наградата JAMESON за най-добър български късометражен филм. Шеста поредна година родните кинотворци проявиха голям интерес към наградата и предоставиха на селекционната комисия общо 58 творби за избор. Сред тях доминират игралните - 27, по-малко са документалните - 13 и експерименталните -10 и най-малко са анимациите - 8.

Селекционната комисия в състав Александър Янакиев – председател и членове: Люба Кулезич – киножурналист, Мартичка Божилова – продуцент, Димитър Коцев-Шошо – режисьор и сценарист и Николай Тодоров – режисьор и носител на JAMESON за 2007 година, избра за участие в конкурса следните 12 филма:

1.„Въздушният ас”
Анимационен, 2007, 8,40 мин.
Автор Свилен Димитров
Сценарий Свилен Димитров
Художник Свилен Димтиров
Композитор Искрен Искренов
Свилен Димитров е роден в град Варна през 1980 г. Завършва НАТФИЗ през 2006 г., специалност Анимация. От 1998 г. Свилен съживява своите рисувани герои. Има богат опит в телевизията, където е създал много анимирани телевизионни шапки, заставки и кашове. Автор е на 11 филма, сред които Super size me (2004) с номинация за “Оскар”. Сегашният му “Въздушният ас” вече влезе в селекцията на тазгодишното „Берлинале” и 12-ия София Филм Фест. “Има само три необходими неща, за да полетиш: Мечта, Упорство, и да бъдеш жаба!”- това изречение описва най-точно и сюжета на филма.



2. „Gray Elensky”
Игрален, 2007, 28,29 мин.
Режисьори Борислав Захариев, Мартин Макариев
Сценарий Борислав Захариев, Мартин Макариев
Оператор Любомир Лисичков
Композитор Константин Райдовски

Борислав Захариев е роден в град София и е завършил гимназия с профил хуманитарни науки. Не се е дипломирал във висше учебно заведение по киноизкуства. Мартин Макариев е роден в София, но дълги години живее в чужбина. Завършва гимназия в Швейцария. Не е посещавал висше учебно заведение по визуални изкуства. “Gray Elensky” е филм за един луд персонаж, който вижда неща, които другите не виждат или не искат да видят. Това е филм за хората, които цял живот търсят мулти-личностите в себе си и за тези, които не го правят, защото за тях това е даденост.


3. „Добре дошли на Земята”
Игрален, 2007, 26 мин.
Режисьор Къци Вапцаров
Сценарий Къци Вапцаров
Оператор Кирил Вълчанов, Къци Вапцаров

Къци Вапцаров е известен тв водещ, актьор, режисьор и продуцент. Завършил е Актьорско майсторство за куклен театър в НАТФИЗ и Филмова и телевизионна режисура при проф. Иван Ничев. Къци Вапцаров стана особено популярен като водещ на тв-играта „Риск - печели, риск - губи”. Освен игралният филм „Добре дошли на Земята”, той има реализирани още два авторски филмови проекта - един игрален и един документален. “Добре дошли на Земята” е разказ за това как един мъж попада в света след смъртта. Млада и симпатична служителка го успокоява, че нищо съществено не се е случило и го отвежда за провеждане на тест, с който да се определи накъде ще продължи животът му в света на отвъдното. Резултатът от теста е - връщане обратно на Земята...


4. „Заедно”
Анимационен, 2007, 6,29 мин.
Автор Калина Дечева
Сценарий Калина Дечева
Художник Калина Дечева
Композитор Веско Караатанасов
Родената в София Калина Дечева е завършила “Анимационно кино” в НБУ. Освен множество самостоятелни изложби, които художничката реализира, тя работи и по няколко анимационни проекти на свои колеги като “Защо е високо небето” на Ана Харалампиева и “Госпожа Динозавър” на Анри Кулев. Анимационният й проект “Заедно” представя един персонаж на границата между светлината и мрака, който няма достатъчно сили да прекрачи към светлината. На помощ му идва собствената му сянка, която му подава ръка, за да прекрачат заедно към светлината и да оставят мрака зад гърба си.


5. „Лошият заек”
Игрален, 2007, 8,20 мин.
Режисьор Димитър Митовски, Камен Калев
Сценарий Димитър Митовски, Камен Калев
Оператор Димитър Гочев, Ненад Бороевич

Димитър Митовски и Камен Калев работят като успешен творчески тандем от години. И двамата имат реализирани доста индивидуални проекти в телевизията и рекламата. Новият им филм “Лошият заек” е продължения на абсолютния хит от 2005 година “Върнете заека”, който също бе в селекцията за наградата Jameson преди 3 години и беше селектиран в програмата на фестивала в Кан. В “Лошият заек” отново участва Деян Славчев-Део, който бе в една от ключовите роли във “Върнете заека”, но сега компания му правят актьорите Томас Арана и Адзура Антоначи.


6. „Нищо във въздуха”
Документален, 2007, 9 мин.
Режисьор Андрей Илиевски, Кирил Проданов
Сценарий Андрей Илиевски
Оператор Кирил Проданов

Кирил Проданов е завършил журналистика в Софийския Университет, а в момента учи Филмово и телевизионно операторство в НАТФИЗ. Работил е в програма „Хоризонт” на БНР. Има заснети 3 документални и 2 игрални филма. Андрей Илиевски учи Филмова и ТВ режисура в НАТФИЗ и има публикувани роман и театрална пиеса в родна Македония. Автор е на няколко успешни късометражни филма; в момента работи върху нов късометражен проект и пише нов роман. „Нищо в небето” е история за група фермери в малко македонско градче, които стават свидетели на присъствието на чуждоземен пришълец, наречен условно от тях „малкият човек”. Най-много ги притеснява факта, че се появява направо от небето. Младият свещеник в селото отказва да повярва на техните разкази, твърдо убеден, че ако Господ е създал подобно създание, той би го показал много отдавна...


7. „Посредникът”
Игрален, 2008, 25 мин.
Режисьор Драгомир Шолев
Сценарий Драгомир Шолев
Оператор Ненад Бороевич

Драгомир Шолев е завършил анимация и в момента е дипломант по Филмова и ТВ режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Работил е като асистент по продукциите в няколко проекта на компанията UFO. Бил е режисьор на шоуто по БНТ – „Полет над нощта”. Автор е на много успешни късометражни филми – един от тях е носителят на наградата JAMESON за 2005 г. – „Преди живота, след смъртта”. Новият му филм - „Посредникът” е разказ за 13-годишният Алекс, който не може да намери място за своя велосипед.


8. „Семеен портрет”
Игрален, 2007, 29,50 мин.
Автор Димитър Сарджев
Сценарий Димитър Сарджев
Оператор Диан Загорчинов
Димитър Сарджев е завършил Театрална режисура в НАТФИЗ през 2002 г., при професор Иван Добчев. В момента е дипломант на проф. Георги Дюлгеров по специалността Филмова и ТВ режисура. Работил е като театрален режисьор, както и като асистент режисьор на Георги Дюлгеров в негови филмови продукции. Има реализирани няколко късометражни филми. “Семеен портрет” е разказ за една сватба, едно пътуване, едно празненство и за несгодите и караниците, които делят двама съпрузи от едно семейство. В крайна сметка общото щастие се оказва по-важно и по-силно от злободневните препирни.


9. „Семейна Терапия”
Игрален, 2008, 20 мин.
Автор Петър Вълчанов
Сценарий Кристина Грозева, Петър Вълчанов
Оператор Крум Родригес
Петър Вълчанов е дипломант в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” специалност Филмова и ТВ режисура. Има богат опит в телевизията – работил е като режисьор по монтажа, сценарист и режисьор на музикални клипове, асистент-режисьор и сценарист. Има 5 заснети късометражни филми, като „Уловени” бе селектиран сред 12-те кандидати за JAMESON през 2005 г.. „Семейна терапия” е история за едно семейство, което докато пътува в автомобила си за пореден път се кара. Изглежда, че това е краят на връзката между съпрузите. Когато се прибират в къщи обаче, са изненадани от крадци. Оказва се, че обирджиите са почти деца, изпълнени с агресия. Крадците дават добър житейски урок на разпадащото се семейство. А покрай това двамата научават и нещо повече за самите себе си.


10. „Случка с мечка”
Документален, 2007, 10 мин.
Режисьор Диян Русев
Сценарий Диян Русев
Оператор Диян Русев
Диян Русев е завършил Актьорско майсторство за куклен театър в НАТФИЗ през 2003 г. Известно време е работил като телевизионен оператор и като актьор в кукления театър в гр. Бургас, където продължава със своите сценични изяви. „Случка с мечка” е вторият му авторски късометражен проект след „Ракията на Дядо”(2005). Това е филм за истинската среща на човек с мечка, в който героят рискува живота си от чисто любопитство и тази необичайна случка има необичайна развръзка. „Случка с мечка” е експеримент за смесване на жанровете и възможностите за документално-игралното изграждане на повествование.


11. „Трети етаж”
Документален, 2007, 6,29 мин.
Режисьор Екатерина Денева
Сценарист Екатерина Денева
Оператор Петко Лунгов
Екатерина Денева е завършила Българска филология в СУ „Св.Св. Климент Охридски”. По време на следването си в университета тя се запознава с Росица Гоневска и двете заедно правят няколко фотографски изложби. През 2006 г. Екатерина Денева завършва „Кино и телевизия” в департамента по „Визуални изкуства” в НБУ и същата година я приемат да учи „Филмова и ТВ режисура” в НАТФИЗ. Филмът й „Трети етаж” е вторият й късометражен филм в творческата й биография. Той проследява една възрастна жена, която се прибира в апартамента си на третия етаж...


12. „Happy in my Shoes”
Игрален, 2007, 5,8 мин.
Режисьор Деян Русев
Сценарий Деян Русев, Димитър Каракашев, Симеон Воев, Кирил Петрушев-Бъсти Оператор Румен Василев
Композитор Кирил Петрушев-Бъсти
Деян Русев е завършил Театрална режисура в НАТФИЗ. Има дългогодишен опит като театрален режисьор в студио “Студентина” (София), също в театрите в Шумен и Варна, както и в софийския театър “Диалог”, а от 2002 г. работи в „СИА Адвъртайзинг” като кастинг-режисьор и режисьор на рекламни клипове. Деян Русев е бил асистент-режисьор на Александър Морфов във филма му “Блубери Хил” и на Теди Москов в “Рапсодия в бяло”. Филмът “Happy in my Shoes” комбинира игралното кино с експериментални жанрове, за да се получи една наистина провокираща история....



12-те селектирани филма ще бъдат показани на 12-ия Международен София Филм Фест. Международното жури ще определи победителя в конкурса за приза JAMESON за късометражен филм. Носителят на наградата за най-добър късометражен филм получава парична премия в размер на 6000 евро и специално изработена статуетка. Наградата JAMESON се връчва като съвместна инициатива на Jameson Irish Whiskey и София Филм Фест и е доказателство, че като една от водещите марки в света, JAMESON продължава своята традиция да подкрепя киното и младите кинотворци.

Продължението на култовия „А сега накъде” ще бъде показано в един и същи ден със специалната прожекция на създадения преди 20 години филмов хит. Не пропускайте това уникално киносъбитие – 6 март 2008 г.,
Зала 1 и кино Люмиер на НДК!

Новият филм на легендата на българското кино - Рангел Вълчанов „А днес накъде” ще открие 12-то издание на международния София Филм Фест. В същия ден, фестивалните зрители ще имат уникалната възможност да видят и незабравимия „А сега накъде”.

„А днес накъде” се превърна в специално събитие още на световната си премиера, която се състоя на фестивала в Карлови Вари през 2007 г. Специалното отношение на Чехия и фестивалът в Карлови Вари към Рангел Вълчанов не е случайно.

Първият му филм „На малкия остров” (1958) е бил в конкурса на същия фестивал и е едно от най-дискутираните събития, докато не е изтеглен от фестивала след писмо на българските власти, уплашили се от въздействието и последиците на свободния дух на филма. Въпреки това „На малкия остров” се превръща в един от най-важните филми, повлияли на младите тогава чешки кинематографисти като Иржи Менцел, Милош Форман, Вера Хитилова, Яромил Иреш, Иван Пасер, Евалд Шорм, които през 60-те години оформят Чешката нова вълна.

В края на 60-те години Рангел Вълчанов създава копродукцията с тогавашна Чехословакия „Езоп” и двата изцяло чешки филма - „Шанс” и „Лице под маска”. Триумфът на „А сега накъде” допълва „чешката” биография на режисьора. А успехът на “А днес накъде” в сърцата и душите на днешните зрители показва, че за истински стойностните киноистории времето няма значение.
Първото представяне на “А днес накъде” в България бе на фестивала „Любовта е лудост” във Варна (2007), където филмът получи овациите на публиката и критиката заедно с две престижни отличия (на критиката и на СБФД). Националната премиера се състоя на 18 септември 2007 г., на централния площад в Русе. Публиката възторжено приветства незабравимите български актьори, режисьора Рангел Вълчанов и продуцента Стефан Китанов. (Събитието отбеляза 110 години и 6 месеца от първата публична кинопрожекция в България в Русе и даде начало на есенния салон на изкуствата в града.).

Двайсетина години, след като млади и стари въздишаха в прехлас по незабравимия филм на Рангел Вълчанов „А сега накъде?”, неуморният режисьор успя да събере отново почти всички от 26-мата тогавашни витизчии, повечето от които днес вече известни актьорски имена, за да заснеме мечтаното продължение на филма, озаглавено “А днес накъде”. На първия снимачен ден, в разгара на лятото на 2006 г., насред декора на холивудската продукция „Спартак” в родния ни Киноцентър, можеха да бъдат забелязани актьорите: Албена Ставрева, Ани Вълчанова, Генади Николов, Георги Енчев, Георги Стайков, Димитър Горанов, Елена Арсова, Илиана Китанова, Константин Трендафилов, Красимира Демирова, Мариана Миланова, Михаил Билалов, Николай Ишков, Николай Урумов, Огнян Купенов, Чочо Попйорданов, Робин Кафалиев, Светозар Кокаланов, Стефка Йорданова, Теодор Елмазов, Теодора Бойнова, Цветана Мирчева. От 26-мата студенти във ВИТИЗ, изиграли ролите в първия филм, не дойдоха само трима.

Към 1000 души гости във вечерно облекло станаха част от грандиозното събитие. Подобаващо бе и обръщението на самия Рангел Вълчанов: "Благодаря на всички, дошли да вземат участие в това безобразие”, каза режисьорът, известен с особеното си чувство за хумор. Онова чувство за хумор, което го съпътства до пълното завършване на “А днес накъде”.

За персонажите в “А сега накъде” филмът беше откровение, докосване до мечтаното изкуство, изпълнено със силни емоции, предизвикателство и в същото време голям купон, сбъдната мечта, един нов шанс. Сега, в навечерието на своята специална фестивална премиера, с постоянните препратки между минало и настояще, “А днес накъде” представя актьорите през погледа на сбъднатите им и несбъднати мечти, намирането и ненамирането на спасителния остров, пропуснатите шансове 20 години по-късно – не само на театралната сцена, но и на сцената на живота.

Сценарият на филма е дело на Рангел Вълчанов и Георги Данаилов. Оператор е Радослав Спасов. Композитор е Кирил Дончев. Художник е арх. Ирина Стойчева. Художник по костюмите е Красимира Врингова. Монтажът е дело на Мария Ханджиева. Звукорежисьор е Александър Симеонов. Продуцент е директорът на София Филм Фест - Стефан Китанов, а негови копродуценти са: Димитър Гочев, Николай Ишков и Петър Одаджиев.

Филмът е продукция на „Арт Фест” с подкрепата на Националния филмов център и в копродукция с Българската национална телевизия, Бояна Филм, „Камера”, „Ишков” и „Одавижън”.

„А днес накъде” е сниман на High Definition - най-модерната дигитална технология вече се налага на кинопазара, след като беше използвана с успех в редица високобюджетни холивудски блокбастъри, сред които последния епизод на „Междузвездни войни”. Със същия модел камера, предоставена от студиото „Топформ”, е заснет и „А днес накъде”.

Филмът участва в конкурсната програма на 28-ия международен фестивал „Братя Манаки” (2007) в Битоля, Македония и е поканен в конкурса на международния фестивал в Кливлънд, САЩ.

Милчо Манчевски ще представи лично “Сенки” на 17 март, от 18.30 часа в кино Люмиер. “Сенки”, копродукция с България (копродуцент “Камера”, Димитър Гочев), е най-амбициозният досега проект на 47-годишния македонски режисьор, завършил кино и фотография в Университета на Южен Илинойс, САЩ.

Той е роден през 1959 г. в Скопие. Утвърждава се като фотограф и автор на експериментални филми, както и на награждавани музикални клипове за световни имена в музиката като „Арестед Дивелопмънт”. В момента македонският режисьор живее в Ню Йорк и преподава режисьорско майсторство във факултета за изкуства, кино и телевизия към Нюйоркския университет.

Българската публика познава почерка на Милчо Манчевски като кинотворец с игралния му дебют „Преди дъжда”(1994) - отличен с над 30 международни награди, сред които „Златен лъв” от Венеция (1994 г.) и номинация за „Оскар” (1995) за най-добър чуждоезичен филм, както и от представянето на филма му „Прах” (2001) на международния София Филм Фест 2002.

Новата лента „Сенки” на Милчо Манчевски разказва съвременната история на талантливия млад лекар Лазар Перков, чийто живот се преобръща драматично след като по чудо оцелява при жестока автомобилна катастрофа. Върнал се към живота, той още по-болезнено усеща липсата на нещо изключително важно, което ограбва смисъла на съществуването му. В поредица от призрачни срещи с хора, които вижда как умират отново и отново, Лазар се превръща в герой на истински трилър. Той отчаяно се бори да предотврати чуждото страдание и да изкупи вината на предишните поколения.

„Сенки” е филм за секса, смъртта, и още няколко важни неща, казва Милчо Манчевски. – Той разказва за човек, който в опита си да води диалог със смъртта, става по-витален и се зарежда с още по-силно желание за живот.”

Филмът е заснет от международен екип в Македония, изцяло с македонски актьори и на македонски език. Той е копродукция на Македония, Германия, Италия, Испания и България в лицето на продуцентска компания „Камера”. От българска страна проектът е подкрепен и от Изпълнителна Агенция „Национален Филмов Център” и Българската Национална Телевизия, като бюджетът му надхвърля 4,5 милиона евро.

„Сенки” триумфира за първи път на кинофестивала в Торонто, където беше неговата световна премиера. Това беше и триумф за България, тъй като филм с нейно участие за първи път намира място в престижната програма на кинофорума. „Сенки” е и македонският претендент за „Оскар” в категорията за най-добър чуждоезичен филм.

Както и в двата предишни филма на Милчо Манчевски, и тук наред с вълнуващия разказ сред главните му достойнства е виртуозната визуална концепция. Заслугите за това отново са на художника Дейвид Мънс, с когото Милчо Манчевски работи и в предишните си проекти, както и на италианския оператор Фабио Джанкети (заснел „Мечтатели” на Бертолучи), монтажистът Дейвид Рей (работил с режисьори като Браян Де Палма, Роберт де Ниро и Пол Нюман), и целият международен екип.

„Работата с професионалисти от подобен мащаб е изключително важна за израстването на българските кинематографисти и повишаването на стандартите на нашите собствени продукции” – споделя българският продуцент на „Сенки” Димитър Гочев. Сред останалата част от екипа на филма от българска страна се нареждат още гримьорът Валентин Вълов, художниците на компютърни ефекти от „Камера VFX Диджитъл”, както и част от операторския екип.

БАБА ЗУЛА ще свирят на закриването на София Филм Фест на 16-ти март вечерта в Зала 1 на НДК преди премиерата на филма на Фатих Акин „The Edge of Heaven”, а след прожекцията са обещали невиждано музикално парти във Военния клуб заедно със самия режисьор, който ще влезе в ролята на диджей специално за предстоящия купон!

Талантливите турски музиканти от БАБА ЗУЛА посетиха София преди две години, за да представят на живо документалния музикален шедьовър на Фатих Акин “Музиката на Истанбул” и още тогава се превърнаха в любимци на всички почитатели на нестандратното в музиката и киното.

БАБА ЗУЛА са сред изключителните турски музиканти, участващи в пълнометражния документален филм на носителя на „Златна мечка” режисьор Фатих Акин. Музикантите от започват кариерата си с артистични импровизации, превърнали се по-късно в сериозни музикални произведения с оригинален стил, саунд и характер. Групата е основана през 1996 г. от Мурат Ертел, Левент Акман и Емре Онел. През 2003 г. към тях се присъединява вокалистката Оя Еркая.

В своята музикална кариера БАБА ЗУЛА следват стъпките на бандите от 70-те години на миналия век със странната симбиоза на джазов психаделичен рок смесен с ориенталски саунд. Музикантите умело използват екзотичното си влияние, за да подправят подобаващо композициите си, родени в импровизация. Ироничният полъх от цветната магия в комбинация с мотиви от 1001 нощ изпълва стила на групата БАБА ЗУЛА.

Със своя уникален саунд, роден от комбинацията на традиционни инструменти, съчетани майсторски с електронни елементи, музикантите от БАБА ЗУЛА задават ново измерение в турската фолклорна музика. Музиката на БАБА ЗУЛА е магнетична смес от предварително записани природни звуци с традициони, модерни акустични и електронни примеси – несравнима чувствена кулминация от ритми и звуци.



През април 2003 г. “БАБА ЗУЛА” изнася концерт на фестивала “Пролет в Бурж” пред публика от 50 000 души.

Левент Акман и Мурат Ертел са носители на наградата за оригинален саундтрак за музиката на филма “Девет” присъдена от Турската Асоциация на писателите и сценаристите на Международния Филмов Фестивал в Анкара 2003.


В „Музиката на Истанбул” Фатих Акин документира изпълненията на музикантите от няколко групи като една отя тях е БАБА ЗУЛА и оставя зрителите сами да усетят не само музиката, но и пулса на живота в мегаполиса. Филмът се опитва да разкрие пред погледа на човека от запада музикалното лице на Истанбул – градът-средище на музиканти и артисти от цял свят, които използват изворите на ориенталската музика за вдъхновение.

За да останат задълго в сърцата на своите фенове, БАБА ЗУЛА правят поредица от уникални партита на живо с голяма продължителност. Техните пърформънси из Европа приличат повече на мистични ритуали, които представляват особена смес от визуално изкуство, танцьорки на типичните ориенталски танци, пищни костюми, поезия, театър и анимация на живо, предлагащи на публиката възбуждащa аудио-визуална наслада.

Музикалният стил, запазена марка на БАБА ЗУЛА се определя като ориенталски “dub”, залегнал в основата на най-новия албум на групата – “Корени” (Roots) 2007.

Музикантите от БАБА ЗУЛА ще изнесат мастерклас на 16 март през деня, на който ще обяснят изворите на вдъхновение на музиката им и тайната на успеха на феноменалния им стил. Към тях се очаква да се присъедини и самият Фатих Акин.

Стефан Командарев, Илия Троянов, Душан Милич, Стефан Вълдобрев, Мики Манойлович, Емил Христов, Стефан Китанов, Карл Баумгартнер са само част от имената, които стоят зад мащабния проект - копродукция на България, Германия, Словения и Унгария.

Най-амбициозната българска филмова копродукция на режисьора Стефан Командарев „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” ще има своята специална премиера на 12-ия Международен София Филм Фест на 14 март в Зала 1 на НДК. Продуценти на филма са директорът на София Филм Фест Стефан Китанов, легендарният Карл Баумгартнер (продуцирал филми на Емир Кустурица, Джим Джармуш, Ким Ки Дук, Джани Амелио, Пан Налин, Чен Кайге и много други), Танасис Каратанос, Даниел Хочевар и Андраш Мухи. В централните роли фестивалната публика ще види „любимецът на Кустурица” Мики Манойлович и изгряващата звезда на немското кино Карло Любек. От българска страна във филма участват Христо Мутафчиев, Ани Пападопулу, Людмила Чешмеджиева, Николай Урумов, Васил Василев-Зуека, Стефан Вълдобрев, Павел Попандов, Добрин Досев, Георги Кадурин, Александър Дойнов. Оператор на лентата е Емил Христов, а Стефан Вълдобрев – автор на музиката.

Сюжетът на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” ни връща в 1976 г. Тогава в малък планински град се ражда Алекс (в ролята Благовест Мутафчиев), а в същото време дядо му – местният цар на таблата Бай Дан (Мики Манойлович), печели поредната игра в кафенето на града. Трийсет години по-късно Бай Дан среща внука си (в ролята на порасналия Алекс е немецът от хърватски произход Карло Любек) в Германия, където той се възстановя в болница от тежка катастрофа, отнела живота на родителите му и неговата собствена памет. Разкривайки му тайните на таблата, възрастният човек повежда Алекс в духовно пътуване към миналото, корените на семейството му и майсторството в играта и живота. Алекс и Бай Дан предприемат пътуване обратно към България, изпълнено с носталгия, хумор и спомените на Алекс за емигрантския му живот. Пътят води двамата отново в малкото градче в България, където кафенето и вечната игра на табла ще разкрият на Алекс истината за миналото и настоящето не само на родното му място, но и на него самия.....

„Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” е създаден по едноименния автобиографичен роман на Илия Троянов, отличен с четири литературни награди в Германия, между които на литературния конкурс „Ингеборг Бахман“ и на издателство „Бертелсман“. При един от конкурсите Троянов се състезава със 761 други кандидати. В България романът излиза за първи път през 1997 г. в превод от немски език. През 2007 издателство „Сиела” пусна на пазара ново издание на „Светът е голям” заедно с новия триумф на Троянов „Събирачът на светове”. Писателят е превеждан в Испания, Франция, Норвегия, Полша. Доста от българите обаче го познават чрез Интернет. Някои от книгите, които пише, имат собствени страници в Интернет и така в процеса на писане читателите могат да следят как се развива историята. През 2006 г. Троянов печели най-престижната награда за белетристика на Лайпцигският панаир на книгата с романа „Събирачът на светове”, а критиката го определя като космополит, който не е изгубил българската си идентичност.

Останалите трима сценаристи на филма „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” са Душан Милич (сценарист на филми на Емир Кустурица и режисьор на „Гуча”), Юрий Дачев и самият Стефан Командарев, който открива романа на Троянов през 2000 г. и решава да го превърне във филм. След успеха на игралния му дебют “Пансион за кучета” и двата документални филма „Хляб над оградата” (Награда за най-добър източноевропейски филм на Международния фестивал за документално кино в Лайпциг 2002; Голямата награда за най-добър документален филм и Специалното отличие на ФИПРЕССИ на фестивала “GoEast” във Висбаден, Германия, 2003) и “Азбука на надеждата” (Голямата награда за документален филм на фестивала “GoEast” във Висбаден, Германия, 2004 и „Златен ритон” за най-добър български документален филм), това е следващото сериозно филмово предизвикателство за Стефан Командарев. Седем години след първоначалния му замисъл „Светът е голям ...” е най-амбициозният български кинопроект след 1989 г., копродукция на 4 държави – България, Германия, Словения и Унгария, подкрепена от Евроимаж, 5 национални и регионални фонда, Националния филмов център, Българската национална телевизия, както и от програмата МЕДИА и Югоизточната европейска филмова мрежа. Изпълнителен продуцент на филма е „Бъръ Филм” (Владимир Андреев и Георги Балкански). Той е заснет за 2 месеца – от 24 април до края на юни 2007 г., като камерата първо се завърта в карловското село Соколица, след което и в Германия, Словения и Италия.

Безспорно голямата звезда на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” е сръбският актьор Мики Манойлович, когото българската публика познава от култовите филми на Кустурица „Баща в командировка” и „Ъндръграунд”. Мики се снима и в едни от най-важните балкански копродукции – последният филм на Данис Танович „Ад”, в „Ние не сме ангели” и в миналогодишния носител на Голямата награда на Stella Artois за най-добър филм на София Филм Фест 2007 – „Клопка”. Мики Манойлович си партнира с Диана Добрева в „Краят на морето” на Нора Хопе, представен пред българската публика отново на София Филм Фест 2007. Същата година бе номиниран за мъжка роля на Европейските филмови награди за филма „Ирина Палм”, който ще бъде представен на тазгодишния София Филм Фест. В „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” „любимецът на Кустурица” е натоварен от Илия Троянов с най-силните му емоции, свързани с родния дом и вкуса към играта на живота. „Този сценарий може би малко прилича на „Баща в командировка”, който пък е много близък до българския манталитет, споделя по време на снимките на филма Мики Манойлович. - Но има и нещо друго, което го нямаше в “Баща в командировка” – нека го наречем условно едно философско ниво, духовно ниво, което е важно за филма. “Бащата” беше все още много млад, беше човек, който обича живота, обича жените. И Бай Дан обича живота, разбира се, но за него основната борба е да спаси своя внук, да го измъкне от проблемите и да го върне в реалността. Това е нещо друго, това е друг филм. Но ако има шансове да достигне онзи тип емоционалност от “Баща в командировка” – ще се получи отлично кино.”

Заслуга за качествата на лентата има и блестящата актьорска игра на изгряващата звезда на немското кино Карло Любек, на когото Стефан Командарев поверява ролята на порасналия Алекс. „За Карло Любек беше решено още в самото начало, че ролята ще се играе от немски актьор с балкански произход, казва режисьорът. Аз познавам добре самия Илия Троянов, който е бил на 6 години, когато със семейството му са избягали от България и по тази причина говори български с акцент, не може да пише на български, прави грешки. От тази гледна точка беше по-автентично да го изиграе човек със сходна съдба. В нашия случай Карло Любек е от хърватски произход. Семейството му също е емигрирало от Хърватия в Германия.” Карло Любек вече има зад гърба си много успешни роли в киното и телевизията. Той се изявява в дебюта на талантливата режисьорка Изабел Щевер „Гизела”, представен на София Филм Фест 2006, както и в „Австрийският метод”, представен на София Филм Фест 2007. Освен киното, с което започва да се занимава от 2001, Карло се отдава на свиренето на китара и футбола. В ролите на родителите на неговия герой в „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” ще видим българските актьори Христо Мутафчиев и Ани Пападопулу.

„Поколение: изгубени и намерени” (Lost & Found) – уникалният пътуващ филм, който обиколи целия свят, откри Форума на младото кино в Берлин през 2005 г. и бе истинско събитие на София Филм Фест през същата година, ще събере отново своите автори –
този път за преглед на създаденото след общия им филм.
Мястото – София, поводът – 12-ия София Филм Фест!
Сред режисьорите са носителите на “Златна палма” от Кан 2007
КРИСТИАН МУНДЖИУ (за “4 месеца, 3 седмици и 2 дни”) и
“Златна мечка” от Берлин 2006
ЯСМИЛА ЗБАНИЧ (за “Гърбавица”)

„Поколение: Изгубени и намерени” е филмът, който обедини 6 новели от България, Босна & Херцеговина, Румъния, Естония, Унгария и Сърбия. Преди три години, амбициозният проект събра заедно шестима млади талантливи режисьори и сценаристи от Централна и Източна Европа - всеки един от тях участва със свой авторски късометражен филм на тема „поколение”. Отделните новели, свързани чрез анимационни интермедии, създават усещане за едно цялостно пътуване през различните държави. Идеята за проекта е на Николай Никитин – главен редактор на списание „Scnitt” и селекционер за Източна Европа на Берлинале. Филмът е финансиран основно от „Relations” – инициативно звено на Федералния фонд за изкуства в Германия, подкрепен от фондацията “Роберт Бош”, а световен разпространител е „Bavaria Films International”.
„Поколение: Изгубени и намерени” е изграден от новелите: “Ритуалът” - игрален, България, реж. Надежда Косева; “Gene-ratio” - анимационен, Естония, реж. Майт Лаас; “Момичето с пуйката” - игрален, Румъния, реж. Кристиан Мунджиу; “Рожден ден” - документален, Босна и Херцеговина, реж. Ясмила Збанич; “Кратка тишина” - игрален, Унгария, реж. Корнел Мундруцо; “Великолепната Вера” - игрален, Сърбия и Черна гора, реж. Стефан Арсениевич.
Днес, три години след зашеметяващия успех на проекта „Поколение: Изгубени и намерени”, всеки един от тези млади творци успя да реализира свой киноуспех.

И тези успехи са повече от забележителни - „Гърбавица” на Ясмила Збанич спечели „Златна мечка” в Берлин, „4 месеца, 3 седмици, 2 дни” на Кристиан Мунджиу отнесе „Златната палма” в Кан, „Йоана” на Корнел Мундруцо участва с успех в “Един особен поглед” в Кан, а „Любов и други престъпления” на Стефан Арсениевич е в Берлин 2008 – секция “Панорама”. Надежда Косева продуцира няколко късометражни филма и е в подготовка на най-новия си филмов проект - затова, 12-ото издание на София Филм Фест събира творците от „поколението” заедно, тук, в София, за да разкажат отново за своите реализирани успехи и за тези, които предстоят.


Босненката Ясмила Збанич е родена в Сараево през 1974 г. След като учи кино и театрална режисура в местната театрална академия, работи като кукловод и клоун. Тя е основател, директор и продуцент на артистичната асоциация “Деблокада” и Театъра на доброто препитание в Сараево.
Действието на впечатляващия пълнометражен дебют на Ясмила Збанич – “Гърбавица” се развива в съвременния град Сараево, все още непреодолял последиците от войната. Само че въпросите, които поставя филмът, важат за последствията от всяка война. Ясмила Збанич разкрива жените от Гърбавица като общност от свикнали да оцеляват личности. Както и като хора, за които надеждата, мечтите и копнежът по изгубеното са единствения възможен лукс. “Гърбавица” впечатлява със своята автентичност и детайлност на свидетелство за вродения човешки порив за надживяване на войната и въпреки кошмарите и неизбежното опустошение, да съхраняваме остатъци от здрав разум и човещина.

Румънският режисьор Кристиан Мунджиу е роден през 1968 г. Учи литература и работи като учител по английски, журналист, радиоводещ и режисьор на ТВ предавания преди да бъде приет в Букурещката академия за драма и кино, където учи режисура. По време на следването си е асистент-режисьор в чужди продукции, снимани в Румъния. За пълнометражния си дебют “Запад” (представен в Кан) печели наградата на ФИПРЕССИ на София Филм Фест ’03, Голямата награда в Клуж и Наградата на публиката в Солун ’02.

“4 месеца, 3 седмици и 2 дни” спечели “Златната палма” от фестивала в Кан и още цял куп престижни международни филмови отличия, сред които Европейските „Оскар”-и за филм и режисьор. Филмът отвежда зрителите в Румъния, през последните дни на комунизма при двете студентки Отилия и Габита, които делят стая в апартамент в Букурещ. Оказва се, че една от тях е бременна и се налага да извърши незаконен аборт.
„Не исках да правя филм за абортите при комунизма; мисля, че филмът ми надхвърля тази тема. Абортите са добър пример за влиянието, което пропагандата и образованието имаха върху нас, дори и да не сме го осъзнавали в онзи момент. В Румъния абортите бяха легални до 1966 г., а след това Чаушеску наложи да се приеме закон, който ги забранява, за да има много деца, изпълняващи очакванията на комунистическия свят. Жените въобще не бяха подготвени – трябваше им известно време и така на бял свят се появиха доста деца. Аз самият съм се появил на белия свят по този начин и затова считах за важно да направя този филм”

Унгарският режисьор Корнел Мундруцо е роден през 1975 в Будапеща. Вторият му игрален филм “Приятни дни” бе първият носител на Голямата награда в конкурса на „София Филм Фест”.

Последният филм на Корнел Мундруцо бе представен на фестивала в Кан през 2007. Режисьорът споделя, че основен източник на вдъхновението за създаването на „Йоана” е историята на Жана Д’Арк, защото нейният образ е различен.
„Исках да направя филм за това какво значи да си различен, като избереш добрината, споделя Мундруцо - Колко далеч можеш да стигнеш, живеейки извън правилата на общоприетата моралност? Така се сетих за историята на Жана Д’Арк.”
Така се ражда неговата филмирана музикална интерпретация на „Страстите на Жана Д’Арк”. В „Йоана” младата наркоманка Йоана изпада в дълбока кома. Лекарите я спасяват по чудо. Като по знак, даден й от съдбата, тя започва да лекува пациентите, предлагайки им тялото си. Когато обаче отхвърля лекарите, те, начело с началника на отделението, се съюзяват срещу нея. Болничните власти й обявяват война, но благодарните пациенти се обединяват, за да я спасят.
Ролята на Йоана се изпълнява от актрисата Орши Тот, която играе изключително убедително сложната роля на своя женски образ.

Българската режисьорка Надежда Косева завършва НАТФИЗ „Кр. Сарафов” в класа на проф. Георги Дюлгеров. Късометражният й филм „Съдбата на Вероника” бе сред 12-те селектирани филма на първия конкурс за Наградата Jameson за късометражен филм на София Филм Фест, 2003. След участието й в проекта „Поколение: Изгубени и намерени” с новелата „Ритуалът”, Надежда Косева реализира няколко особено успешни късометражни филма като продуцент от компанията „Фронт Филм” заедно със своята колежка Светла Цоцоркова. Благодарение на тях зрителите на 11-ия София Филм Фест имаха възможност да видят късометражния „Валсове и танга от село Бела Вода”, който може да се похвали със сериозни фестивални успехи през 2007 г.

Новият игрален проект на Надежда Косева се казва “Дубъл” и е късометражен. Продуцент на филма е Стефан Китанов, а сценарист - Георги Господинов. „Дубъл” е за това, че никога не сме сигурни дали някои дни и изневери са се случили, или са част от киното в главата ни. В момента филмът е на етап подготовка за снимки и очаква финансиране.

Стефан Арсениевич е роден в Белград през 1977. Следва философия и работи като журналист. Завършва Факултета по драматични изкуства в Белград, отдел за кино- и телевизионна режисура.

Пълнометражният дебют на Арсениевич “Любов и други престъпления”, селектиран за участие в секцията „Панорама” в тазгодишното Берлинале, смесва в едно жанровете романтична комедия и драма. Сюжетът на филма е построен около максимата, че за да започнеш нов живот, първо трябва да си приключил със стария. Филмът е включен и в Международния конкурс на 12-ия София Филм Фест.

Очакваме всички режисьори и продуценти, свързани с “Поколение: Изгубени и намерени” в София. Те ще представят лично своите филми. Публиката и медиите ще имат възможност да разговарят с тях на специален форум за ефекта на общия им филм, последвалите успехи и какво предстои пред едно от най-успешните “поколения” филмови творци на Централна и Източна Европа.

След края на София Филм Фест “Поколение” ще бъде разпространен в киносалоните в България.

Претендентите за “Оскар” за чуждоезичен филм “12” на Никита Михалков и “Монгол” на Сергей Бодров-старши, “Карго 200” на Алексей Балабанов, “Прости неща” на Алексей Попогребски и “Александра” на Александър Сокуров са сред филмите, с които новото руско кино ще гастролира
на 12-ия Международен София Филм Фест 2008

Последният филм на Никита Михалков “12”, който бе удостоен със специален “Златен лъв” на фестивала във Венеция 2007 и е сред номинациите за чуждоезичен „Оскар” ще бъде руската гала вечер на 12-ия Международен София Филм Фест. Лентата разказва за съдбата на чеченско момче, обвинено в убийството на баща си. Тя ще бъде представена лично от големия властелин на руското кино Никита Михалков, който е специален гост на фестивала и ще получи Наградата на София на Столичната община за цялостен принос в киноизкуството. Само през първата седмица от излизането си на екран най-новият филм на Михалков събра 2 милиона долара приходи от продадени билети. Той е сред 5-те филма, претенденти за “Оскар” за чуждоезичен филм заедно с историческия блокбастър “Монгол” на Сергей Бодров-старши, който също ще бъде сред гала премиерите на тазгодишния международен София Филм Фест.

Сергей Бодров-старши е друга голяма фигура на руското и световното кино. Филмът му “Кавказки пленник” (1996) е с номинация за “Оскар” за чуждоезичен филм. Над сценария на “Монгол” той работи отново с Ариф Алиев (с когото създават и “Кавказки пленник”) на базата на историческите трудове на Лев Гумильов. Филмът е заснет на монголски език като в основно място на действието се превръща Монголия, тогава китайска провинция. Главен художник на “Монгол” е световноизвестният Даши Намдаков, чийто работи са представяни в най-големите световни галерии и музеи, а негови скулптури са част от личните колекции на руския президент Владимир Путин и други световни лидери. Оператори на филма са Сергей Трофимов (“Дневной дозор”, 2004 и “Ночной дозор”, 2006) и холандецът Рогиер Стофер, снимал “Перото на Маркиз дьо Сад” (2000) и носителят на “Оскар” за чуждоезичен филм “Характер”(1997), показван в рамките на София Филм Фест.

Още преди излизането си на екран “Монгол” е обявен за един от най-мащабните кинопроекти с многомилионен бюджет, който по-късно възлиза на 15 милиона евро. Лентата е копродукция на Русия, Германия, Казахстан и САЩ и беше представена на кинофестивала във Венеция тази година. Тя разказва за ранните години на основателя на Монголската империя Чингис хан, когато той все още не е тиранин. Филмът проследява превръщането на малкия Темуджин от момче в мъж. Благодарение на силната си воля за живот и подкрепата на любимата жена нещастният сирак става велик войн.

Ролята на бъдещия монголски държавник Чингис хан Сергей Бодров поверява на световноизвестния японски актьор Таданоб Асано, участвал във филмите “Табу” (1999) на Нагиса Ошима и “Затоичи” (2003) на Такеши Китано. Амаду Мамадоков – звездата от “9-та рота” на Фьодор Бондарчук и сериала “Солдаты” е единственият руски актьор, който участва във филма в ролята врага на Темуджин – Таргутай. “Монгол” е монтиран в Лос Анжелис от носителя на “Оскар” за “Матрицата” Зак Стайнберг.

“Прости неща” (“Простие вещи”, 2007) е първата самостоятелна лента на Алексей Попогребски след съвместния му дебют с Борис Хлебников “Коктебел”(2003), който беше представен в конкурса на 8-ия международен София Филм Фест през 2004. Филмът разказва за изпълнения с трудности живот на лекаря-анестезиолог Сергей Маслов (Сергей Пускепалис), на когото в един прекрасен ден изведнъж се изсипват всякакви нещастия. Първото е неуспешна операция в болницата, последвана от разногласия с любовницата. Прибирайки се вкъщи Маслов разбира, че дъщеря му е избягала с гаджето си – неизвествен тип, като заедно с това жена му съобщава, че отново е бременна и възнамерява да роди детето, независимо че в тяхната комунална квартира и без това е достатъчно тясно. Като за капак анестезиололът получава предложение за допълнителна работа да се грижи за заслужилия артист Журавлев, който преди това е сменил доста лекари, но по някакъв начин Сергей Маслов успява да спечели доверието му. Умиращият актьор моли анестезиолога за услуга, която противоречи на лекарската етика, а именно да му бъде направена евтаназия. В замяна на това той предлага на Маслов много скъпа картина, парите от която могат да решат проблемите му.

“Прости неща” е безусловният победител на 18-ия фестивал “Кинотавър” в Сочи. Филмът получава общо 6 награди: за най-добър филм, сценарист и режисьор, за актьорската работа на Сергей Пускепалис (най-добра роля) и Леонид Борневой (специален диплом за безценния принос към руското филмово изкуство), както и наградата на руските критици. Филмът е отличен и с 4 награди на фестивала в Карлови Вари - отново за най-добра мъжка роля на Сергей Пускепалис, както и с наградите на икуменическото жури и на ФИПРЕССИ. Режисьорът Алексей Попогребски ще бъде член на Международното жури на 12-ия София Филм Фест.

С филма си “Александра” майсторът на руския авнгард и независимото кино – режисьорът Александър Сокуров, успя да върне руското кино в конкурсната програма на фестивала в Кан. И показа, че е един от малкото съврменни кинематографисти, които са в плен на руската душа. Пестеливо, но поетично, режисьорът, който учудва и вбесява с еднаква сила, нарежда поредица от картини, в които изследва човешките отношения между руснаци и чеченци и обмисля цената на войната. В основата на сюжета е историята на възрастна рускиня (в ролята е осемдесетгодишната оперна певица Галина Вишневская), която отива в Чечня, за да търси своя внук - войник. Нейното пътуване се превръща в доброволно съучастие във войнишкия живот - тя наблюдава военните игри на момчетата, които между оръжието и оскъдната храна приемат факта, че са пратени на място, където ги чака сигурна смърт. В лутането си между лагерите, руската баба е шокирана от видяното и решена да заживее различен от досегашния си живот.

“Всяка една история, която се разказва в киното е за душата на даден човек, казва Александър Сокуров - ако няма агресия в историята, хората не стават агресивни. Ако героите са заедно и се обичат, това за мен е духовна история. Това духовно усещане е каквото Господ ни е дал, за да направим живота си по-духовен.”

“Александра” е нюансиран и чувствен портрет на военния живот, в който Сокуров използва сепиа тоновете, безплодните пейзажи, примтивните условия на живот и архитектурата на страха, за да създаде една метафора на раненото човечество, борещо се да оцелее срещу лудостта на условното варварство.

В конкурсната програма на 12-ия София Филм Фест ще бъде показан филма „Русалка” на режисьорката Ана Меликян. Независимо че това е вторият й игрален филм, „Русалка” притежава всички качества на истински доброто кино: изключителен сценарий, уверена режисура и превъзходен визуален стил. Забележителен е и актьорският състав начело с екранното превъплъщение на Мария Шаляева, удостоена с награда за най-добра актриса от фестивала в Сочи’07. В приказната филмова история Мария Шаляева играе интровертно момиче, което вярва, че притежава силата да сбъдва мечтите си. Когато, обаче вече пораснала отива в Москва, тя трябва да забрави за магическите си дарби и да се помири с реалността на млада жена, изправена пред трудностите на любовта, модерността и материализма. За Мария екрана и живота се превръщат в едно цяло, което много напомня образа на Алиса в страната на чудесата. Партнира й Артур Смолянин, с които двамата са в удивителен актьорски дует.

Още един от стожерите на новото руско кино – филмът на Вера Сторожева “Пътешествие с домашни животни”, ще бъде представен в рамките на 12-ия международен София Филм Фест. Лентата разказва историята на Наталия, продадена за омъжване на 16-годишна възраст направо от дом за деца, лишени от родителски грижи. 19 години тя прекарва в брак с ограничения си и жесток съпруг, на отдалечена и пуста жп гара - живот, изпълнен с безкрайна самота и безразличие. Всичко това свършва, когато съпругът на Наталия умира и тя се превръща в свободен от чуждите сила и воля човек. Животът и сърцето й се изпълват с ново очакване за любов, когато среща шофьорът на камион Сергей.

За режисьорския талант на Вера Сторожева Русия разбира след излизането на римейка на знаменития филм “Еще раз про любви” със заглавие “Небо. Самолет. Девушка”. Романтичната история за любовта, режисирана от актрисата предизвиква огромен интерес. На ХХІХ-тия Московски международен фестивал пък новият й филм “Пътешествие с домашни животни” получава Гран При за най-добър филм. Лентата печели признание и на фестивала в Котбус, Германия, където получава наградата на икуменическото жури, на ФИПРЕССИ, специалната награда за най-добър режисьор.

Програмата ще включва още няколко филма, за които се очаква потвърждение.

Руската програма се организира от Агенцията за култура и кинематография на Руската федерация и българското Министерство на културата в партньорство със София Филм Фест. Очаква се в София да пристигнат повечето от авторите на филмите, както и ключови представители на руската филмова индустрия.

Знаменитият френски сценарист, перфектно усвоил магията да превръща литературата в кино и работил с едни от най-големите имена в световното кино, ще гостува на
12-ия Международен София Филм Фест!

Жан-Клод Кариер ще бъде удостоен с Наградата на София на Столичната община за своя принос към световното киноизкуство!
Легендарният драматург ще присъства на гала прожекциите на филмите “Призраците на Гоя” на Милош Форман и „Улжан” на Фолкер Шльондорф, на които е сценарист.

Дългоочакваният “Призраците на Гоя” на режисьора Милош Форман и сценариста Жан-Клод Кариер ще има своята галапремиера в рамките на 12-ия София Филм Фест! „Призраците на Гоя” е най-новият драматичен разказ на уважавания Милош Форман. Историята ни връща в Испания през 1972 г., когато Инквизицията е много активна. Филмът пресъздава един отрязък от живота на известния испанския художник Франциско Гоя (Стелан Скарсгард), в който неговата муза Инес ( изиграна от Натали Портман) е обвинена в ерес от свещеника-манипулатор Брат Лоренцо ( Хавиер Бардем). „Призраците на Гоя” е необичаен филмов поглед, който съчетава в себе си реално съществуващия образ на Гоя и с няколко измислени персонажи. Любопитното е, че зрителят сякаш наблюдава заедно със самия Гоя какво се случва с неговите „призраци”.

Филмът „Улжан” (2007) е поредната история, създадена от кинолегендите Шльондорф – Кариер. Звездният тандем стои зад един от най-значимите кинопроекти в историята на киното - “Тенекиеният барабан” по романа на Гюнтер Грас. „Улжан” разказва за опитите на един французин да прогони собствените си демони на края на света. Шарл е решителен мъж, устремен към цел, която само той си знае. Дошъл е момента за непоколебими приключения – затова, когато колата му се поврежда в Казахстан, той просто продължава пеш. По пътя си среща доста колоритни персонажи, сред които се открояват магазинер, който продава думи, и красивото местно момиче на име Улжан. В този екзистенциален роуд муви Шарл преминава през тайнствени пейзажи, където старите номадски обичаи виреят в радиоактивни зони и изоставени лагери. Завладяващите и омагьосващи образи превръщат филма в незабравимо и емоционално наситено пътуване.
Жан-Клод Кариер ще участва в програмата „София Мийтингс”, където ще представи новия проект „Досието Петров”, създаден съвместно с българския режисьор, живеещ във Франция, Георги Балабанов.
Кариер е роден през септември 1931 г. Започва като писател в края на 50-те години и скоро става един от най-високо ценените драматурзи в киното. Щастливата случайност, съдбата и талантът му да подчинява думите, превръщат родения в затънтено френско селце Кариер в дългогодишен сценарист на Бунюел. Жан-Клод е човекът, създал сценариите за филмовите шедьоври "Дневникът на една камериерка", "Този неясен обект на желанието" и "Дневна красавица".

По сценарии на Кариер са заснети близо 130 филма, тв филми и сериали. Работил е и със знаменити режисьори като Жак Тати, Луи Мал, Пиер Етекс, Фолкер Шльондорф, Жан-Пол Рапно, Патрис Шеро, Жан-Люк Годар, Карлос Саура, Анджей Вайда. От почти 30 години е приятел, съмишленик и дясна ръка на театралния режисьор Питър Брук. С Милош Форман са връстници и по волята на съдбата Кариер споделя едни от най-драматичните мигове в живота на чешкия режисьор - нахлуването на руските войски в родната му Прага.
По негови сценарии са заснети екранизации по Октав Мирбо,Гюнтер Грас, Жан Жьоне, Антон Павлович Чехов, Балзак, Исмаил Кадаре, Марсел Пруст, Достоевски, Милан Кундера, Флобер, Мишел Турние и братя Стругацки.

Жан-Клод Кариер е написал 11 книги, участвал е като актьор в десетина роли. Сред трофеите на Кариер е “Оскар” за сценарий, споделен с Пиер Етекс (“Щастлива годишнина”, 1962). За сценария на “Дневна красавица” (1967) Кариер получава “Златен лъв” от Венеция, за “Непоносимата лекота на битието” (1988) има номинация за “Оскар” за сценарий и награда на Британската филмова академия за адаптацията на романа на Милан Кундера, за “Тенекиеният барабан” (1979) е удостоен със “Златна палма” от фестивала в Кан.

Списъкът на номинациите и наградите на Кариер сам по себе си напомня история на киното. Той е сценарист и на “Дантон” (1982) на Вайда , “Валмонт” (1989) на Форман, “Една любов на Суан” (1984), “По следите на изгубеното време” на Шльондорф, “Сирано дьо Бержерак” (1990) на Рапно и много други.
През 1986 година талантливият французин е избран за президент на новосъздаденото висше училище за кино и аудиовизия в Париж (ФЕМИС).
През 2003 г. издателство "Колибри" публикува на български език неговата книга "Невидимият филм".

Програмата на Жан-Клод Кариер предвижда и мастерклас със студенти, професионалисти и почитатели в Кино “Люмиер”.

„Добър сценарий е този, от който се ражда добър филм. Когато съществува филмът, сценарият вече го няма. Той без съмнение е онова, което в един завършен филм най-малко се вижда” са думи на един от най-великите киносценаристи – Жан-Клод Кариер.

Големият властелин на руското кино ще получи наградата на София за цялостен принос в киноизкуството на специална церемония в рамките на 12-ия София Филм Фест!

Последният му филм “12”, който бе удостоен със специален “Златен лъв” на фестивала във Венеция през 2007 ще бъде руската гала вечер на тазгодишния София Филм Фест!

Визитата на Никита Михалков се организира от Федералната агенция за култура и кинематография на Русия и Министерството на културата на България в партньорство със София Филм Фест и е част от мащабния проект на представяне на руската култура у нас през 2008.

Никита Сергеевич Михалков е не само познато име на световната киносцена, но и личност, която неизменно се асоциира с едни от най-големите шедьоври на руското кино. Роден е на 21 октомври 1945 година в Москва. Баща му - Сергей Михалков – е поет и драматург, автор на популярни детски стихове и на текста на химна на Съветския съюз. Майка му - Наталия Кончаловска – поетеса и преводач. Брат му е известният режисьор Андрей Кончаловски.

В киното се снима за първи път на 14 години. През 1960 играе малка роля във филма „Тучи над Борском”, а през 1961 - в „Приключения Кроша”. Учи в актьорската школа на театралното училище "Шчукин" през 1963-1966 г. и още в първата учебна година се превръща в знаменитост с първата си главна роля в киното при Георгий Данелия в "Крача из Москва". Там изпява популярната и до днес едноименна песен и така младият Михалков става доста известен. Прехвърля се във втори курс на режисьорския факултет на ВГИК в класа на Михаил Ром. През 1971 завършва ВГИК с дебютния си късометражен филм “Спокоен ден в края на войната”, след което за изненада на всички отбива военната си служба в атомна подводница в Камчатка.
През 1974 г. на екраните излиза първият филм на режисьора Михалков „Свой сред чужди, чужд сред свои”. Действието се развива през 20-те години в малко градче в южна Русия. Идва краят на Гражданската война, но пълната победа на болшевиките е още далеч. В района активно действат бандити и петима приятели - бивши червени бойци, влизат в смъртна схватка с тях. В същото време изгубен златен товар поставя на изпитание и приятелството между самите тях. Подозрение в предателство и смъртна опасност - не е ли това твърде много за един човек?
Още с тази история Никита Михалков започва да търси свой собствен път в киното, Десетилетието 1974-1984 преминава много плодотворно за режисьора. Той разкрива пълноценно потенциала си като почти всяка година представя нов филм, на който по правило е и сценарист, като същевременно не се страхува да ескпериментира в различните жанрове. Демонстрира класа в мелодрамата с "Робиня на любовта" (1975), дава своите екранни интерпретации по литературни произведения с "Незавършена пиеса за механично пиано" (1977) и "Няколко дни от живота на Обломов" (1980). Опитва сили в пхсихологическата драма с "Пет вечери" (1979) и "Без свидетели" (1983) и отново залага на мелодрама - "Роднини" (1981). Филмите му получават международно признание, печелят награди на световни фестивали.
През 80-те се развихря и страстта му в актьорската професия, в която през годините регистрира серия от запомнящи се роли, особено в "Сибириада" (1979) при брат си Андрей Кончаловски, в "Гара за двама" (1982) и "Жесток романс" (1984) на Елдар Разянов. Актьорското амлоа се превръща в запазена марка на Никита Михалков и в собствените му продукции – изключителни са превъплъщенията му в “Изпепелени от слънцето" (1994), "Сибирският бръснар" (1999) и "Статски съветник" (2005).
За разлика от повечето си колеги Никита Михалков посреща критично Горбачовата перестройка. На знаменития 5-и конгрес на съветските кинематографисти през 1986 г. той прави неочаквано остро изказване в защита на Сергей Бондарчук, признавайки обективно неговите заслуги за съветското кино с класики като "Съдбата на човека", "Война и мир" и "Те се сражаваха за родината". Това автоматично го изключва от ръководните органи на съюза и настройва срещу него голяма група критици, както и всички привърженици на новото мислене и перестройката.
Михалков продължава по вече утъпкания си път в киното и това ясно личи със следващата му продукция “"Очи черные” (1987) с Марчело Мастрояни в главната роля, която се радва на огромен успех по световните кинофоруми, включително и в България, но е заклемейна от тогавашната критика в бившия СССР.
Своите творчески позиции Михалков защитава и чрез продуцентската си дейност в обединието “Трите Т” (Творчество, Товарищество/Другарство, Труд), създадено от самия него през 1989 г., което съществува и днес.
В началото на 90-те, Никита Михалков е абсолютно наясно накъде отиват нещата, затова започва да снима продукции, които освен позиция притежават и притегателна сила за масовия зрител. И отново успява не само да се хареса на фестивалната публика, но и да напълни киносалоните със зрители.
Не е случаен и последвалия успех: “Урга" (1991) - притча за монголска семейна двойка, живееща в степта. Филмът получава шумен отзвук на световните кинофестивали, събира цял куп награди и получава номинация за “Оскар”.
През 1993 режисьорът завършва "Анна. От 6 до 18", разказващ за живота на дъщеря му Анна. Филмът е отличен с "Феликс"
През 1994 снима "Изпепелени от слънцето". Историята отвежда зрителя в спокойното лято на 1936 г., в селското имение на полковник Котов (Никита Михалков) и семейството му. Семейната идилия е разстроена от пристигането на много по-младия и красив братовчед Митя (Олег Меншиков), който омагьосва всички жени в къщата с магнетичното си присъствие. Но полковникът не може да бъде излъган, че това е само силен мъжки чар - все пак е времето на сталинската репресия и нощните телефонни разговори на Митя не са толкова безобидни, нито случайни.
“Изпепелени от слънцето” донася на Михалков "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм и “Гранд При” на журито от фестивала в Кан’94.
През 1999 г. излиза "Сибирският бръснар", може би най-личният и съкровен проект на режисьора, обяснение в любов към руската душа и към родината, където Никита не се двоуми да се появи в одеждите на самия Цар Освободител Александър Втори. “Сибирският бръснар” бе коментиран широко заради гигантския бюджет на продукцията и сензационните снимки в Кремъл. Неслучайно руснаците се надпреварваха да гледат тричасовия епос-мелодрама-комедия. В родината си "Сибирският бръснар" събра повече зрители от "Титаник". За главната женска роля Никита Михалков избира англичанката Джулия Ормънд, която играе американката Джейн Калахан. Тя идва в Русия по бизнес, но остава там по любов. Обектът на любовта й е 20-годишен войник - Олег Меншиков, който се справя перфектно с ролята, макар да е два пъти по-стар от героя си. Любовната история обаче е само рамката на историята, която впечаталява с невиждана мащабност.
Повече от 35 години Никита Михалков не спира да изследва чрез киното си тайните на руската душа и драматичните сблъсъци в своята родина, да анализира грешките и успехите като се опира на църквата и монархията, да създава своя тема в киното, която защитава със страст, темперамент и много талант като режисьор, актьор, сцанарист и продуцент.
Последният филм на Никита Михалков “12” ще има специална гала премиера на 12-ия София Филм Фест. “12” разказва за съдбата на чеченско момче, обвинено в убийството на баща си. През първата седмица от излизането си на екран "12" събра 2 милиона долара приходи от прдадени билети. Филмът е претендент за “Оскар” за чуждоезичен филм, попадайки в списъка на 9-те филма, конкуриращи се за окончателните номинации.

Специален гост на 12-ия София Филм Фест (6-16 март 2008)

Фатих Акин - турчина с германски паспорт, режисьорът-бунтар, който проправи пътя на емигрантите към големите европейски отличия в киното, ще бъде специален гост на 12-ия Международен София Филм Фест!

Фатих Акин е роден на 25 август 1973 г. в Хамбург в семейството на турски имигранти. Завършва специалност “Визуални изкуства” във Висшето училище за изящни изкуства в родния си Хамбург през 2000 г. Още като студент снима няколко документални филма, появява се като актьор в телевизионни продукции и филми на свои колеги най-често в ролята на сервитьор – турски емигрант. Първият си късометражен филм режисьорът създава през 1995 г. и същата година “Sensin-You’re The One!” печели наградата на публиката на Хамбургския международен фестивал за късометражно кино. През 1996 г., Фатих Акин снима втория си късометражен филм “Weed”, който също печели няколко престижни фестивални награди.

Първият му игрален филм се нарича “Кратко и безболезнено” ( Short Sharp Shock) (1998). Героят, 20-годишният Габриел, турчин от хамбургски квартал, излиза от затвора. И се среща със старите си приятели – грък и сърбин. “Това е историята на трима балканци, пише немската преса. “Кръчми с червени фенери, заведения, в които се седи по турски, и сръбски сватби – Акин представя картината на един градски квартал, населен с дребни гангстери, преследващи големите си цели. ”Филмът получава овации на доста германски фестивали и е носител на „Бронзов леопард” от фестивала в Локарно (1998) и на Баварската филмова награда за най-обещаващ млад режисьор (1999).

Вторият игрален филм на Фатих Акин - “Юли” (2000) е определен от филмовата критика като road movie. Историята разказва за продавачка на име Юли, която се влюбва в младежа Даниел. Кани го на купон и му обещава, че там ще срещне жената на живота си, тоест самата нея. Но нещата се объркват и Даниел среща красивата туркиня Мелек. На следващата сутрин тя тръгва за Истанбул и Даниел решава да я придружи. Потеглят с кола и по пътя качват стопаджийка.... която всъщност се оказва Юли.
През 2002 г. се появява и третият филм на неуморния режисьор - “Солино”, който е за “чужденците”, живеещи в Германия. Междувременно Фатих Акин вече е замислил сюжета на “Срещу стената “(2004) и постепенно дооформя финалните моменти в сценария на един от най-успешните си филми.
“Солино” ни отвежда при едно италианско семейство, което се заселва в германския град Дуисбург (някъде през 60-те години на миналия век). Италианците намират свой начин за оцеляване в идеята да отворят пицария. 10 години по-късно на двамата братя им е омръзнало да се занимават с пиците, но се оказва, че майка им е болна от левкемия. И че някой трябва да осигурява средства за лечението й...
Световната слава идва в живота на Фатих Акин през звездната 2004 – годината, в която филмът му “Срещу стената” най-неочаквано спечели “Златна мечка” на международния кинофестивал „Берлинале”. Триумфалното шествие на четвъртия му игрален проект не спря до Златната мечка, а смело продължи напред с 5 национални отличия “Лола”, както и с “Гоя” за най-добър европейски филм, и с две Европейски филмови награди – за най-добър филм на 2004 г. и за фаворит на публиката.
“Срещу стената” е филмово завръщане към изгубените корени и в същото време е разказ, който не може да остави и следа от равнодушие в душата на зрителя. По пътя към преоткриване на родината си, режисьорът разказва яростната и разрушителна история на младата Сибел (Сибел Кекили), която се омъжва, за да избяга от ограниченията на националната си култура и религия. Избраникът е грохнал от дрогата и алкохола рокаджия – пънкар по душа с доста буен нрав. Джахит (Бирол Юнел) е нейното формално спасение от консерватизма на семейството й. Тя говори турски, той – немски. Раздирани между миналото на родителите си и настоящето на връстниците си, те сътворяват нови закони за оцеляването на имигранта, но по пътя минават през много ярост, ревност, падения, страст, любов и омраза, отчаяние и сблъсъци. Турски оркестър от музиканти в черни сака и певица в червена рокля на брега на Босфора е рамката на филма. Музиката е равностоен на актьорите персонаж, играещ важна роля в пътуването от Запада към Изтока, от сърцето на Европа към нравите на Ориента.
“Филмът е двуизмерно същество, но когато добавиш музика, то се превръща в триизмерно, четириизмерно, а понякога дори и в петизмерно” споделя в интервю Фатих Акин, режисьорът, работил години наред като диджей в хамбургските клубове, който обожава музиката.
От любовта му към музиката се ражда и документалният “Музиката на Истанбул”, който закри 10-ия София Филм Фест. Филмът е поглед от дистанция към чуждия, еротичен, опасен, изкушаващ град и своеобразно търсене, предприето, за да се открият музикалните извори, влияния и перспективи на града. Истанбул е изгарящ град. Ако Берлин бе най-модерната столица в началото на 90-те години, а Хавана в края на 90-те, може би началото на новото хилядолетие даде на Истанбул шанса да представлява тоталния мегаполис на Европа – просто трябва да го усетите! Но принадлежи ли Истанбул въобще на Европа? Напоследък доста диджеи, музиканти и артисти от цял свят идват в Истанбул. Те търсят вдъхновение, опитвайки се да разкрият тайните на прелестната красота. Всички възможни предубеждения, които сте имали спрямо турската музика, изчезват в мига, в който се докоснете до неимоверно богатото съчетание от музикални стилове в “Музиката на Истанбул”. Завладяващи са моментите във филма с кюрдската жена, пееща в турска баня, от чийто божествен глас побиват тръпки на радост, и рап-певецът, който изстрелва по 1500 турски думи в минута в най-впечатляващото рап-изпълнение, което някога сте чували.
Последният завършен през 2007-ма година проект на режисьора се нарича “Краят на рая” (The Edge of Heaven) и ще бъде показан премиерно на 12-ия София Филм Фест. Филмът е носител на приза за най-добър сценарий от кинифестивала в Кан’07, на Европейска филмова награда за сценарий и на първата награда LUX на Европейския парламент. На международния фестивал в Анталия през 2007 г., той събра цели четири отличия, между които и за най-добър режисьор и сценарист на Фатих Акин.
Във филма участва известната актриса Хана Шигула. Той е своеобразно продължение на планираната трилогия “Любов, смърт и дявол”, започнала със “Срещу стената”.
“Това е един филм за другата страна на нечии идеали”, казва Фатих Акин за “Краят на рая”. Всъщност, опитах се да го направя колкото се може по-различен от “Срещу стената”. В него няма много музика и няма нито един кадър, заснет от ръка, докато “Срещу стената” бе изцяло заснет така. Използвал съм само няколко близки планове. Реших, че е по-добре за филма и за мен като режисьор, да заснема една тотално различна история.”
Любопитни факти:
Режисьорът Фатих Акин, който ще бъде специален гост на тазгодишния София Филм Фест, винаги е бил аутсайдер. Отива да учи кино, защото разбира, че няма да стане рап-звезда, но този факт не му пречи да продължава да пуска рап и хип-хоп като диджей в германските клубове. Тези диджейски умения той ще демонстрира и пред софийска публика...
Във всичките филми на Фатих Акин се говори на няколко езика (задължително на турски и немски, а доста често и на английски).
Почитател е на режисьора Джим Джармуш.
Бил е член на международното жури на „Берлинале” през 2001 и на фестивала в Кан – през 2005.