|
|
|
|
|
АЛЪН МИНДЪЛ: ОБИЧАМ ФИЛМИ, КОИТО ИЗСЛЕДВАТ СВЯТ, КОЙТО НЕ ПОЗНАВАМ |
|
Споменахте за няколко проекта на филма “Милуоки, щата Минесота”
-Започнах да работя над проекта преди около шест години. Първоначално имаше три варианта. Но междувременно снимах два други филма, така че прекъснах работата над този проект за известно време. Преди около три години се върнах на този проект. Работих около 18 месеца върху сценария. Вече имахме шест различна проекта за филма. Персонажите бяха различни, различни бяха и местата, в които се развиваше действието, но основните черти на двамата главни герои – Албърт и Тюи, оставаха винаги едни и същи.
Какво бяха разликите в отделните проекти?
-В един от проектите Албърт беше балетист, в друг - сервитьор в закусвалня. Действието се развиваше един път в Лас Вегас, друг път в Лос Анжелис, или пък Ню Йорк. И винаги започваше като една истинска американска история. Не мога да го обясня, но има много реализъм в тази история. Искаше ми се да открия място, на което сякаш времето е спряло. На което времето не се е отразило.
Дълго време се занимавах с фотография и много обичам начина, по който се отразяват годините на заобикалящия ни свят. Харесвам 30-те и 40-те години, но не по-малко харесвам 80-те, 90-те и съвремието.
Сценаристът, с когото работех над проекта живееше в Средния Запад (не точно Милуоки). Той ми каза следното “Знаеш ли, Алън, аз мисля, че ти наистина харесваш този град (Милуоки)”. Така, че ние направихме план и започнахме да пишем проектите за филма – накрая те бяха над десет! И всичките за Милуоки. Не е ли странно?
Както споменахте филма е една много лична комбинация от всички варианти за филма. Какъв беше критерият да изберете и смесите различните елементи в крайния вариант?
-Инстинктът. Аз винаги използвам инстинкта си. Това е единственото нещо, което считам за важно, истинско и логично. Никога не се двоумя по отношение на инстинкта си, не се съмнявам в него. Ако умът и сърцето ми диктуват какво да правя, аз просто го правя и не си задавам въпроси. Винаги разчитам на нещата, които случайно се случват в живота ми – внезапно и непредвидимо. Имам ателие и много работя с глина. Когато започнеш работа на грънчарското колело, никога не знаеш какво ще се получи накрая. Започваш по един начин, колелото се завърта и в крайна сметка от глината се получава нещо различно. Истината е , че това беше моята най -добра подготовка за режисьорската работа. Да режисираш е същото, като да моделираш. Моделирах сценария, заедно с моя сценарист, влагайки много лични елементи. Бях вдъхновен от образа на принц Мишкин в книгата на Достоевски “Идиот”. След това обаче, вложих и много лични елементи, както прави Тенеси Уилямс, когато обрисува образите си.
Как преминахте от света на модата към режисирането на филми?
-Исках да стана лекар и се записах да уча в колеж по медицина. Занимавах се с наука и смятах, че животът ми ще премине в Университета. Изучавах микробиология, френски, история, английска литература. Бях прекарал година в колежа, когато отидох през лятната ваканция в Ню Йорк. За първи път бях в Ню Йорк и исках да видя изложбата на Пикасо в Музея за съвременно изкуство. Чиста случайност или може би съвпадение бе да се запозная с една жена, която възнамеряваше да основе модна агенция. Беше работила няколко години като моден фотограф. Запозна ни приятел от училище, с когото живеех, докато бях в Ню Йорк. И нещата приеха неочакван обрат. Върнах се в колежа за три дни... След това отново отидох в Ню Йорк и не го напуснах. Аз наистина исках да се занимавам с нещо, което ме вълнува.
Така основахме първата елитна независима модна агенция в Ню Йорк. Всички в нея бяха големи имена. Бяхме се специализирали да създаваме различен въздействащ имидж на моделите. Представлявах много от топ моделите на 80-те – от Ел Макферсън до Изабела Роселини, а също и много от известните модели на Калвин Клайн и Ралф Лорън . ...И се отегчих. Наистина. Защото да си дълго време в този бизнес е почти като почивка за ума. Напрежението бе голямо, но спрях да използвам ума си. Бях спрял да използвам интелекта си за около пет години. Нуждаех се от почивка. Нуждаех се от стимул. Винаги съм бил свързан с киното и сега то ми липсваше. Отраснах, гледайки филми по цяла нощ. Прокрадвах се тихо и гледах филми по телевизията, докато родителите ми спяха в съседната стая.
Обичам литературата, обичам изкуството и музиката. Случи се така, че когато реших да започна да се занимавам с актьори, всъщност си дадох сметка, че повечето актьори изглеждат като модели, а от друга страна много модели имат артистични заложби. Да се занимавам с млади таланти ми осигуряваше близост с киното, от тази близост аз определено имах нужда.Започнах с Ума Търман и Дейвид Духовни, Виго Мортенсен, Кортни Лав и Винсент Гало и много други – всичките нови и съвършено непознати тогава. Бяха прохождащи актьори и бяха в началото на кариерата си. Занимавах се дълги години с млади таланти. Нарекохме агенцията “Click”. Името на първата беше ‘Flick’.
Какво се случва днес с тази агенция?
-Превърнах я в мениджърска компания – Framework Entertainment. Занимава се с имена като Луси Лиу, Марша Ван Харден, Джон Райли – много обещаващи актьори.
Започнах да се занимавам с продуцентство, след като спрях да представлявам актьори.
Започнах като изпълнителен продуцент на филма на Гюс ван Сант – “My Own Private Idaho” . Продуцирал съм пет или шест филма на година за ‘New Line Cinema’. Всеки един от проектите намирам за интересен и талантлив. Това, именно ме вдъхновява. Вдъхновяват ме и филмите на Гюс, а също и други двама мои много добри приятели . Единият е Пол Мориси, с когото работя – много креативна личност, а другият е Брус Уебър, който прави документални филми и се занимава с мода. Тези хора ми дават истински стимул. И аз не мога просто да стоя зад креативните решения. А и един добър продуцент не бива да го прави. Добрият продуцент трябва да се престраши и да създаде нещо като режисьор. Не се чувствах достатъчно ефективен като режисьор. Така че прекратих с продуцентството. Откъснах се за известно време от всичко и отделих време лично за себе си. Около година, година и половина обикалях света, четях Кришна и се занимавах с Източна философия. Препрочитах романи и новели от ученическите си години.
След това се върнах в Лос Анджелис и съвсем случайно попаднах на един сценарий. Тогава си казах: “Ако ще се продължавам да се занимавам с кино – нещо, в което съвсем не бях сигурен – ще трябва да възвърна чувствителността си – усета към живота”. Нещо, което бях загубил. Страстта и чувствителността са изключително важни за мен, защото моят свят животът ми са управлявани от страстта, а всичко останало е резултат от нея. За първи път в живота си бях на кръстопът и бях загубил страстта си. Успях да я възвърна с моето първо “дете” – така наричам “Милуоки, Минесота”. Това ме прави изключително щастлив. Отново изпитвам страст.
Имате ли нови проекти?
Работя по два проекта.
-Единият е нещо, което ми предложи режисьор на име Шмидт, а сценариста му е също толкова добър колкото са Гюс Ван Сант, Mark Andrews и Майкъл Басмен. В момента провеждаме кастинга за него. Имам също проекти с актьори, които познавам отдавна и с които вече съм разговарял. Освен това се опитвам да намеря малко пари, за да развия сценария. Надявам се когато се върна през лятото да започна да снимам .
Другият проект е римейк на малък испански филм, който смятам да направя на английски. Толкова е вдъхновяващо, че в момента откупвам правата върху филма. Самата структура на филма е изключително интересна.
Какъв тип кино предпочитате?
-Обичам филми, в които мога да усетя индивидуалността на човека, направил филма. Обичам филми, които изследват свят, който не познавам. Затова обичам да гледам документални филми и кратки очерци от реалността. Не обичам жестокостта.Не обичам касовите американски филми. Смятам, че те причиняват смъртта на киното, такова, каквото го познаваме. И очевидно се опитват да му придадат нови характеристики. Гледам филми всеки ден. Късмет е да живея в Лос Ангелис, където освен всичко друго, има много театри и музеи. Гледам главно чужди и стари филми. От време на време, когато харесам някой актьор или интересен режисьор, просто отивам и гледам филма му.
Обичате изкуство, архитектура, галерии…
-Да, обичам архитектурата, художествените галерии и историята – всяко нещо, което притежава традиции и всяко нещо което има минало и поради това – стойностно. Тук видях много добри неща – като например изложба на Васил Стоилов в Националната Художествена галерия. Видях прекрасни картини на стара София.
Емануела Христова
|
16 Mar 2004 |
Начало |
|
|
НИКОЛАЙ НИКИТИН: НУЖЕН Е И ПРОДУЦЕНТСКИ ТАЛАНТ |
|
Бихте ли описали функциите си в екипа на Берлинския кинофестивал и с какви задачи гостувате тази година в рамките на София Филм Фест?
-Аз работя в екипа на Берлинския фестивал като селекционер, делегат за част от източноевропейските страни. България не е в списъка на преките ми задължения, за страната ви отговаря моята колежка Кристина Лохман, но аз съм тук в рамките на друг проект за който искам да разкажа. Заедно с Кристина обикаляме различни държави, аз специално – Русия, Полша, Чехия, Прибалтика, и гледаме най-новите филми от съответния регион. След това предлагаме тези, които са ни харесали най-много или са подходящи за нашия фестивал в отделните му секции – официалната конкурсна програма, секциите „панорама”, „форум” (за независимо кино), имаме още раздел “детско кино”, който много често неспециалистите забравят, а през тази година се откри и друга секция – “14 +” за филми ориентирани към проблемите и публиката на 14-18 годишните - тийнейджърската възраст. Освен това имаме и две късометражни програми и един доста успешен проект “Берлинале талант кампус”, стартирал през 2003 година – каним 500 студенти от цял свят да вземат участие в уъркшоп и семинари . Също както Стефан Китанов организира тук “София Мийтингс”, така и ние за първи път правим “Копродакшън маркет”, на който каним продуценти на незавършени филми, които търсят необходимите средства за окончателното им реализиране. Знаете, че Берлин е конкурсен фестивал от клас А, може би най-престижният в света, наред с Кан и задължително условие за участие при нас е филмите да имат световна премиера в рамките на фестивалната ни програма.
Аз дойдох в София за да работя по проект, чийто замисъл ме кара да се чувствам щастлив и полезен . Той се казва “Генерация” и реализира идеята да се открият 6 млади режисьори от Централна и Източна Европа, за да заснемат един късометражен филм на тема - тяхното поколение. Една от страните включени в проекта е България, в лицето на младата и много талантлива режисьорка Надя Косева, която току що е завършила НАТФИЗ.
Съществуват ли макар и негласно “квоти” по региони, относно филмите представяни в Берлин?
-В конкурсната програма трябва да има само световни премиери. Филмите трябва да бъдат завършени максимум 12 месеца преди началото на фестивала. Трябва да бъдат на кинолента, но мисля, че това ще се промени и ще стане традиция да се показват и все повече неща на видео. Относно качеството на филмите – имаме директор на всяка секция и селекционна комисия към нея, която гледа голямо количество творби и избира някои от тях. Строги квоти няма за отделни региони, но естествено се стремим да има филми от целия свят, което не значи, че се ограничаваме по формален признак – да има само два-три филма от една страна, например.
Останал съм с впечатление, че на другите два големи фестивала руските филми имат доста по-топъл прием, дори ако щете на ниво конкурсна програма. Всички знаем за успехите на Сокуров и Звягинцев през последните години. Как стоят нещата според вас?
-През миналата година в Берлин показахме голяма, специална програма “Ново руско кино”, където 5 дни се показваха най-новите руски филми – пълнометражни и късометражни. През тази година имаше 4 руски филма – единият от тях “Коктебел” е в програмата и на СФФ, много съм щастлив, че в Берлин забелязаха тази много стойностна лента. “Я люблю тебя” взе участие в Панорамата, имаше още една във форума, а чудесният късометражен филм на известния Александър Рогожкин “Сапиенс” бе в конкурсната пограма за късометражни филми. За съжаление нямаше филм в конкурсната програма, но аз работя активно през следващата година да се случи и това. В “Копрадакшън Маркет” обаче взе участие новия проект на Александър Сокуров, “ Слънцето на Хирохито” , които бе представен на ниво сценарий.
Как вижда един етнически руснак, работещ за Берлинския кинофестивал
процесите в новото руско кино?
-Много съм доволен от това как в последно време се промени ситуацията в руското кино. Появи се Звягинцев, който фокусира огромно внимание върху себе си през миналата година и взе Златния Лъв във Венеция. Сокуров отдавна е световноизвестен, появиха се филми на млади режисьори като “Коктебел”, по-често от всякога сме свидетели на силни дебюти, щастлив съм, че в Русия идва ново поколение не само кинорежисьори, но и продуценти – това също е много важно, киното винаги е свързано с парите – нужен е и продуцентски талант, за да се реализира един проект, не е достатъчно само да е талантлив режисьора. Има продуценти, които си сътрудничат в рамките на големи копродукции. От друга страна Госскино отделя повече средства за субсидии от преди. Иначе относно тенденциите в самото кино като съдържание, то те са обусловени най-вече от индивидуалностите на всеки отделен режисьор от новото поколение – в Русия сега се правят най-различни филми и не мисля, че дадена тенденция доминира над останалите или е на мода. Важното е, че пазарът е много голям и кинопроизводството върви нагоре. Това е много важно за моята работа – да контактувам и представям проектите на все по голямо количество млади продуценти и режисьори от новото поколение.
Вие идвате в екипа на Берлинале от кинокритиката…
- От 8 години издавам киносписанието “Schnitt”, което в превод означава “монтаж”. Аз учих кино и по време на моето обучение инициирах издаването на ново списание за кино, защото у нас в Германия може да се каже, че ситуацията с кинокритиката е много лоша. Преобладават жълтите, комерсиални издания. Има и киносписания с традиции, които не са лоши, но са поддържани от църквата, което до-голяма степен определя насочеността на коментарите и текстовете в тях, така че нямаше списание за младите хора, което да се занимава предимно с теорията и историята на киното. Имах желание да пробвам да запълня тази ниша и мисля, че се получи. От тази своя позиция започнах да контактувам с екипа на Берлинале и при смяната на директора на фестивала бях поканен да заема своя настоящ пост, защото бе известен трайният ми интерес към кинематографиите от страните, които представлявам, още повече, че руският е мой роден език, а и имах за основа кинокритиката - гледал съм много филми от регионите, за които отговарям и съм запознат с културния им контекст.
Искам да спомена нещо и за прекрасния фестивал тук. За пръв път бях поканен на него през миналата година, в качеството си на член на журито на ФИПРЕССИ и съм много доволен от нивото на този млад фестивал с неговия чудесен и енергичен директор, оглавяващ един много приятен, професионален екип. Изключително ми допадна програмата от миналата и тази година – видях много интересни филми от Източна Европа. Особено ме впечатлиха унгарския “Приятни дни” на Корнел Мундруцу и румънския “Запад” на Кристиан Мунджиу , които журито награди. Обичам да гледам и новите български филми и съм особено радостен, че отново съм сред вас. Желая на целия екип всичко най-хубаво и бъдещи успехи!
Васил Прасков
|
16 Mar 2004 |
Начало |
|
|
ЧЕДОМИР КОЛАР: НАГРАДАТА NO MAN'S LAND Е ОРИГИНАЛНА И ИНТЕРЕСНА |
|
Какво мислите за най-новата награда на София Филм Фест - No Man's Land, за идеята и за първия й носител?
- Мисля, че наградата No Man's Land е оригинална и интересна. Сама по себе си идеята за виното, което идва от „ничията земя” на Балканите, вече е сюжет. И като ги събереш с едноименния филм и неговия сюжет, се появява и интересна награда. Добър избор.
А филмът „Отчуждение”, който спечели тази награда на фестивала за мен е един от най-добрите филми на годината и напълно я заслужи.
Как приехте поканата за София Филм Фест - сега и преди две години, когато филмът „No Man's Land” взе „Оскар”?
- Бях много доволен от поканата, особено за участие в „София Мийтингс”. Първо, защото трябваше да представя конкретен филм "Leaving Together", страхотен сценарий на български режисьор. Освен това, Балканите са територия, от която естествено съм привлечен.
А наградата „Оскар” не означава много за мен в момента. Животът си тече.
„Оскар”-ът беше уникално и фантастично преживяване, нищо повече. Той не направи животът ми по лесен.
Подготвяте ли нови проекти?
- В момента подготвям няколко проекта, сред които е новият филм на Данис Танович - "Ship High In Transit", "Leaving Together" на Камен Калев и "The Light, на режисьора Актан Абдикаликов. Също така копродукцията с Босна и Словения - "Well Tempered Corpses" на Бенжамин Филипович, която ще се снима в Сараево следващите няколко месеца.
|
14 Mar 2004 |
Начало |
|
|
КАРЛ БАУМГАТНЕР: ОБЩУВАНЕТО С РЕЖИСЬОРИТЕ Е МНОГО ТРУДНО, НО И БЕЗКРАЙНО ИНТЕРЕСНО И ОБОГАТЯВАЩО ЗА МЕН |
|
Има ли разлика в продуцирането на азиатско и европейско кино?
Няма разлика в продуцентския процес – той си върви навсякъде по един същи начин. По начина на работа обаче може да има разлики, в сравнение с европейското кино. Има неща които, да речем, струват различно. В Азия техниката струва по-скъпо, отколкото човешкия труд. Работната ръка е евтина. На Запад е точно обратното. Най-голямата разлика е в кинокултурата. Това са дори цивилизационни разлики, от които произтичат други взаимоотношения между хората. Вижте само колко религии е дала Азия, колко разнообразни форми на изкуството има, които независимо колко са древни, са все още актуални. Вземете – да речем архитектурата, калиграфията – ами това влияе силно според мен на източното кино. Влияе върху мисленето на филмовата идея, продуцирането, реализирането и разпространението. Или пък да вземем онзи особен азиатски поглед към детайла., която е тотално различен от западния. Неминуемо и не на последно място трябва да споменем и съществените философски различия, съизмерими с различията между един будист и един християнин. Начина, по който се гледа изобщо на живота е един за човека от Азия, друг за човека от Стария континет.
Именно в широтата на този културен контекст вие сблъсквал ли сте се с някакви трудности?
Като продуцент не бих казал, че съм имал трудности. Винаги има някакви естествени препятствия – чуждия език, знам че няма да разбера всичко от светогледа на хората, зависим съм от местните, не мога да взимам сам решения. Винаги имам нужда от хора, които да ми помогнат. В чужбина животът ми е опосредстван чрез личността на режисьорите, с които работя. Аз се възхищавам на режисьора – за мен той е на първо място. Защото той ми дава достъп до страната в която работи и до нейната култура. И това е висококвалифициран достъп, дори бих казал – претенциозен. Тъй като режисьорите както знаете са претенциозни хора. Общуването с тях е много трудно, но и безкрайно интересно и обогатяващо за мен.
Как работихте с корейския режисьор Ким Ки-Дук за „Пролет, лято, есен, зима и … пак пролет”? Определят в Корея киното му като шокиращо и доколкото знам не е особено разбираемо.
Не, не бих казал че не го разбират. Просто… Вижте, един корейски режисьор има нужда филмите му да се показват в цял свят, затова той се радва ако намери в чужбина продуцент, който проявява интерес към него. Разбира се това не значи, че ако не бях аз продуцент Ким нямаше да направи филма. Но когато „Пандора филм” го подкрепя и влага повече средства, филмът също успява да реализира повече приходи. Защото ние помагаме и в маркетинга, в продажбата и разпространението на филма. Просто за източното кино е хубаво да има един западен партньор - фирма или продуцент, който има вече утвърдено, сериозно име в средите - който познава правилата на Запада и западния пазар, начина на продажба. Ким Ки-Дук всъщност работи прекрасно и без нас. „Самарянка” получи награда за режисура на берлинския фестивал, но ние не участваме там като ко-продуценти! „Пандора филм” в момента обаче работи и продуцира бъдещия филм на Ким Ки-Дук. Нека обобщя – не че не ценят и не уважават Ким Ки-Дук в Корея – просто му липсват парите. Затова му трябват партньори в чужбина.
Виждате ли в перспектива лека-полека насищане на западния пазар с филми от другите азиатски кинематографии, като Тайланд, Виетнам и пр.?
Западният пазар не винаги функционира по отношение на страни. Но в страните работят все пак отделни режисьори. От Китай, Япония, Виетнам, Непал – можем да съберем десетина режисьори, чиито филми се прожектират във всяка една западна страна. Появяват се обаче и непрекъснато нови имена, които могат да бъдат доста добри. Но едва на втория им филм се вижда дали могат да издържат на това, което са заявили с дебюта си.
Отново работите с Пан Налин след успеха на „Самсара”. Бихте ли казал нещо около този нов проект?
Да,през лятото ще снимаме нов филм „Долината на цветята”. Не мога да ви кажа много. Още малко средства ни липсват, затова бих искал да говоря когато осигуря пълното финансиране на филма.
Имате ли любим азиатски режисьор?
О, много са. Толкава са различни почерците им – живи, истински, възхищавам им се ... Някои работи на Ким Ки-Дук адски ми харесват, също така на Такеши Китано. Обожавам „Y, Y” на Едвард Янг – грандиозен филм. Не мога да кажа – това е по-хубаво от онова. Просто са различни материали. Обичам ги всички. Първите филми на Чън Кайгъ – разкошни са, последните – не ми харесват.
Може би и Джан Имоу влиза в този списък?
Никога не сме работили заедно, никога не сме разпространявали негов филм. Ценя го. Но не ми е любим. Други повече са ми харесвали.
Андроника Мартонова
|
14 Mar 2004 |
Начало |
|
|
НАГРАДИ |
|
Основната програма на 8-ия София Филм Фест приключи на 14 март 2003 г. Бяха представени 144 игрални, документални и късометражни филми от цял свят. Церемонията по награждаването се състоя на 14 март от 19.00 ч. в зала1 на НДК и ще бъде излъчена по Канал 1 на 15 март от 22.30 ч.
Международното жури в състав:
Джери Шацбърг (САЩ) – председател, режисьор
Бабак Паями (Иран) - режисьор
Корнел Мундруцо (Унгария) - режисьор
Самуел Финци (България-Германия) - актьор
Марта Кондова (България) - актриса
присъжда
ГОЛЯМАТА НАГРАДА ‘STELLA ARTOIS’ ЗА НАЙ-ДОБЪР ФИЛМ в Международния конкурс на филма: РЕКОНСТРУКЦЯ и режисьора КРИСТОФЪР БОЕ.
Наградата е диплом и парична премия от 5000 евро, осигурени от Стела Артоа.
Наградата връчва председателят на Международното жури Джери Шацбърг.
СПЕЦИАЛНАТА НАГРАДА НА ЖУРИТО на филма ЛЯТО В ЗЛАТНАТА ДОЛИНА и режисьора СЪРДЖАН ВУЛЕТИЧ. Наградата връчва Самуел Финци от Международното жури.
Наградата е диплом.
НАГРАДАТА JAMESON ЗА БЪЛГАРСКИ КЪСОМЕТРАЖЕН ФИЛМ се присъжда на филма ЖИВОТ СЪС СОФИЯ и режисьорката СВЕТЛА ЦОЦОРКОВА.
Наградата е диплом, статуетка и парична премия от 6000 евро, се осигурява от ирландското уиски Jameson и Европейската координация на филмовите фестивали. Наградата връчват Ашлинг Уорд от Irish Destillers и Марта Кондова от Международното жури.
НАГРАДАТА КОДАК ЗА НАЙ-ДОБЪР БЪЛГАРСКИ ИГРАЛЕН ФИЛМ се присъжда на филма МИЛА ОТ МАРС в лицето на режисьорката ЗОРНИЦА СОФИЯ и операторите РУМЕН ВАСИЛЕВ И АЛЕКСАНДЪР КРУМОВ.
Филмът е избран от гостуващите фестивални директори, международна преса и разпространители.
Наградата (диплом, статуетка и филмов негатив на стойност 3000 USD, осигурен от КОДАК) връчват Питър Бойс, генерален мениджър на КОДАК за развиващите се пазари (emerging markets) и изпълнителният директор на Бояна Филм ЕАД Евгений Михайлов.
НАГРАДАТА ‘NO MAN’S LAND’ ЗА НАЙ-ДОБЪР БАЛКАНСКИ ФИЛМ се присъжда от Гилдията на българските кинокритици на филма ОТЧУЖДЕНИЕ и режисьора НУРИ БИЛГЕ ДЖЕЙЛАН. Наградата - диплом и кашон вино NO MAN’S LAND връчва Чедомир Колар – продуцент на филма No Man’s Land (“Ничия земя”).
НАГРАДАТА НА ПУБЛИКАТА за най-популярен филм на фестивала се присъжда на филма ДОГВИЛ, режисьор ЛАРС ФОН ТРИЕР.
Наградата (диплом и парична премия от 1000 евро, осигурени от Обединена българска банка) се връчва от Людмил Каравасилев от ОББ на българския дистрибутор на филма. Той изтегля и 3 печеливши ваучера с предметни награди за зрители, гласували за филма.
Наградата ще получи представител на РАДИВИЖЪН, дистрибутор на ДОГВИЛ за България.
Жури на ФИПРЕССИ (Международната федерация на филмовата критика) в състав:
Марк Льопоавр – Objectif Cinema (Франция)
Данко Жешич – Lice, Dolce Vita (Сърбия и Черна гора)
Петя Александрова - сп. „Лик”(България)
присъжда
НАГРАДАТА НА ФИПРЕССИ на режисьора СЪРДЖАН ВУЛЕТИЧ за филма ЛЯТО В ЗЛАТНАТА ДОЛИНА. Наградата връчва Председателят на журито Марк Льопоавр.
НАГРАДАТА ЗА НАЙ-ДОБЪР ОПЕРАТОР НА БЪЛГАРСКИ ИГРАЛЕН ФИЛМ на Асоциацията на българските оператори, избрана от гостуващите фестивални директори и международната преса, се присъжда на оператора СТЕФАН КУЦАРОВ за филма ШАНТАВ ДЕН.
Наградата връчва председателят на Асоциацията Георги Николов. Отличеният оператор ще бъде командирован за сметка на Асоциацията на Международния фестивал за операторско майсторство “Братя Манаки” в Македония през 2004 г.
НАГРАДАТА “ГОРЧИВАТА ЧАША” на факултета по журналистика и масова комуникация при Софийския университет „Св. Климент Охридски” се присъжда на филма ЦЕЛУВКАТА НА ЖИВОТА в лицето на Емили Йънг – сценарист и режисьор, с мотивация: „За майсторско боравене с филмовото време, за органичното вплитане на ретроспекции и интроспекции в цялостното драматургично изграждане на филмовия разказ”.
НАГРАДАТА НА ЖУРНАЛИСТИЧЕСКАТА ГИЛДИЯ за най-добър български късометражен филм от конкурса JAMESON се присъжда на филма “Живот със София”, реж. Светла Цоцоркова.
Името на един от журналистите, дали своя вот за носителя на тази награда, ще бъде изтеглено на лотариен принцип. Избраният журналист ще има възможност да посети един от Европейските кинофестивали, които присъждат наградата JAMESON.
|
14 Mar 2004 |
Начало |
|
|
ДЖЕРИ ШАЦБЪРГ: В МОИТЕ ФИЛМИ ХОРАТА ТРЯБВА СВОБОДНО ДА ИЗРАЗЯВАТ ЕМОЦИИТЕ СИ |
|
Как се чувствате тук?
Първото, което особено ме впечатли беше вкусната храна. И разбира се, хората, те всички са много ентусиазирани и мили. А и атмосферата е уникална, пълна с енергия. Тук на фестивала можеш да видиш само хора, които обичат киното и това е страхотно. Аз разбира се не подбирам зрителите, но предпочитам младите защото те виждат моите филми за първи път.
Понякога, седейки в салона се обръщам назад и се взирам в лицата на хората и да видя дали плачат. Аз също обичам да плача на моите филми. Наистина е много интересно да се вглеждаш в лицата на хората в тъмният салон и да гледаш кога се смеят и най-вече кога плачат. В моите филми винаги има момент, в който можеш да видиш плачещи хора. Аз обичам точно този вълнуващ контакт и съм изключително щастлив с емоциите на зрителите. Така и в моите филми, хората трябва да се смеят да плачат и изобщо да се чувстват свободни да изразяват емоциите си.
Седемдесетте са много специално време за много хора, какво получихте от това време лично за вас?
Това наистина беше много специално време за мен. Той ни даваше свободата да правим лични, интимни неща. Моят първи филм, бе много личен. Той бе филм за моя много близка приятелка с изключително успешна кариера на модел.
Когато тя започна всички я обичаха, но когато остаря и модната индустрия вече не печелеше от нея, те просто я изхвърлиха.
За мен това е метафора на живота, а аз бях свидетел на нейната житейска история, защото аз също бях в този бизнес като фотограф. Това бе жестоко и сега също е така – ако им носиш печалба, ти си значим. През седемдесетте този процес започваше.
Вие внесохте много от Европейската култура в Американското кино.
Да, така е. Но проблема между Европа и Америка сега е в популярността на нещата, които се правят, защото американските филми се гледат по целия свят, без значение дали са добри или лоши. Разбира се има хубави независими филми, но голямата част от тях са правени за седем годишни, т.е. за такъв тип мислене, в този смисъл днешните седем годишни са вече възрастни. През седемдесетте не беше така – авторското кино, новата вълна от Франция, бийт поколението, Ролинг Стоунс – тогава имаше нов начин на мислене. Всичко беше различно и затова много режисьори се научиха да правят качествено кино.
Как оценявате новите филми и изобщо това, което се случва сега?
Не мисля много за това, което се случва сега, но все пак има нещо, което се случва и то е с независимото кино и новите режисьори. Сега е много по- тежко, защото е ужасно трудно да вземеш пари с независим проект, т.е трябва да си сигурен че филмът ти ще е блокбастър, въпреки че има някои големи продуценти, които мислят интелигентно. Големите студии се управляват от големи корпорации, а те правят продукции за масовата публика. Аз обаче вярвам че за новите поколения има надежда и вие сте хората, които ще смените езика, рано или късно.
Деница Езекиева
|
13 Mar 2004 |
Начало |
|
|
ДЕЙВИД МАКЕНЗИ: „МЛАДИЯТ АДАМ” Е ФИЛМ С ОСОБЕНА АТМОСФЕРА |
|
Беше ви наистина трудно да дойдете, но въпреки това сте тук, за да представитe филма си „Младият Адам”…
- За мен е огромно удоволствие да съм тук за втори път и да представя „Младият Адам”. Аз много харесвам София. Прекарах страхотно миналата година. И разбира се, миналата вечер.
Трябваха ми осем години за да направя този филм. Той е по романа на Александър Троки, който е един не много известен, но изключителен текст. Така че, след осем години бе голямо успокоение да го видя на бял свят.
В момента работя по музиката и звука на нов проект, отново по роман на Патрик Макграт.
Историята е за място, където се лекуват психически болни хора и за жената на психиатъра, която има връзка с тежко болен човек, и за ефекта, който има тази любов върху нейния живот. Нито един от тези филми не е комедия, но общото е че и двете са трагични любовни истории.
Това не е ли някакъв особен маниер при представянето на живота?
- Това ми изглежда странно, защото всичките ми предишни късометражни филми са комедии. А в тези, нека ги наречем тъмни филми, винаги има по нещо, което е специфично смешно.
Това ли е посоката и на „Младия Адам”?
- Когато за пръв път прочетох „Младия Адам”, го представих на приятелите си като среща между „Аталанта” и „Последно танго в Париж” - разбира се не е възможно да се направи такъв филм. Когато човек види трейлъра си представя филм, който прилича на трилър, но в действителност този филм залага на особената атмосфера. Това е просто филм с атмосфера. Аз лично гледах трейлъра вчера за първи път. И съм доста изненадан.
Юън Макгрегър и Тилда Суинтън са главните актьори в „Младия Адам”, кои са актьорите в следващия ви филм?
- Юьн Маккалан - това е злият магьосник Саруман от „Властелина на пръстените”, тук обаче той не играе магьосник, а луд психиатър. Също така Наташа Ричардсън, голяма британска актриса, която играе съпругата на психиатъра. Така че актьорският екип е британски, не шотландски (както в „Младия Адам).
Васил Прасков
|
13 Mar 2004 |
Начало |
|
|
САМУЕЛ ФИНЦИ: БИХ ОПИТАЛ ДА РЕЖИСИРАМ ФИЛМИ |
|
Как се чувстваш на София Филм Фест? Какви са впечатленията ти от фестивала?
- Нещото, което най-много ми харесва, е духът на фестивала. Тук властва много свободен дух, няма официалност, хората имат бързи рефлекси, а в същото време, независимо от свободата, се върши много работа. Има много важни гости, контактите стават бързо, няма я дистанцията на големите фестивали - Кан, Венеция. Берлин също е уж по-отворен, но колкото по-голям е един фестивал, толкова повече бариери има за преодоляване. Като си мисля за фестивала, си мисля за Стефан Китанов и виждам, че имам голям респект към това, което върши и към всички вас, които сте в неговия екип и работите с него. Кита, както всички му казват, е душата на този фестивал и му свалям шапка на това, което прави. Толкова е смел и с толкова много енергия. Тъжното за фестивала е, че не се радва на необходимата държавна подкрепа, тя всъщност е изключително малка. Това, мога да кажа съвсем отговорно, е срамота. Ужким се гласува нов закон за кино, уж държавата ни се опитва да води някаква по-адекватна културна политика по отношение на поддържане на българския филм и един такъв престижен фестивал, наистина престижен, защото аз живеейки в Берлин чувам от най-случайни хора, които срещам за първи път да ме питат:” В България имате много хубав филмов фестивал, как можеш да стигнеш до него?” И както виждате резултатите, това са гостите на този фестивал. Много съм впечатлен от присъствието на толкова важни за европейското кино фигури, компании, продуценти, телевизии. Това, че министерството на културата въобще не обръща внимание на това нещо или дава някаква символична подкрепа, това просто е срамота. Не знам по какъв по-силен начин да го изразя, но е много жалко, че това се случва.
Аз постоянно си идвам в България, много често съм тук. Заради семейството, заради приятели или проекти и ангажименти, които имам. Имам проекти, които започнаха да се задвижват и се надявам през тази и следващата година да се осъществят. Идвам си в България, за да се срещна с хората в чиито проекти участвам да уговорим следващи стъпки. Участвам в проект на Илиан Симеонов, с продуцент Захари Паунов, който от известно време се опитваме да задвижим, но сега вече виждам, че ще се реализира. Катя Риман е дала съгласие да участва, много е запалена даже по този проект, аз също. Това е проект за игрален филм.
Кой считаш за свой учител? Кой е най-важния човек в кариерата ти? Ти си един от най-успешно реализиралите се български актьори в чужбина.
- До голяма степен съм имал и голям шанс. Вероятно има и други хора, които са можели да бъдат на моето място. Наистина май уцелих и мястото и времето, в което да попадна - Берлин. Аз тръгнах без много, много да му мисля преди години. Всъщност човекът, на когото най-много дължа, е Димитър Гочев. Не само по посока на кариерата, но и като човек с когото много се разбирам и имаме чисто духовна-философска близост. Мислим различно, разбира се, но работим заедно. Той ми създаде добри условия да мога да си върша работата.
Какви награди си получавал?
- В Германия всяка година се правят запитвания до критиците и се иска оценката им за актьорите. Така с техните гласове се определя най успелия или най изявения актьор през годината. Първо бях най-добър млад актьор, друга година вече попаднах в друга категория – на по-възрастните актьори. Миналата година получих пак два гласа от анкетата на критиците. Тази година с Димитър Гочев ни поканиха с едно представление на "Берлински театрални срещи", това един вид са театралните „Оскар”-и за немскоговорящия свят. Пиесата се казва "Борбата на негъра с кучетата", една пиеса на Бернар Кортес. Участвах в един малък филм, но накрая той събра 4-5 милиона зрители. Филмът се казва "Чудото от Берн" и се занимава с победата на немския футболен отбор през 50-те години в Берн. Снимам и в други филми, ходя по много фестивали снимам за телевизията.
Как се чувстваш в Германия? Мислил ли си някой де да се върнеш и да останеш в България?
- Чувствам се добре в Берлин, благодаря…Да, мислил съм си, че някой ден бих се върнал за постоянно в България. Всъщност, връщайки се тук ме зареждат срещите ми с определени хора и приятели. Имам нужда да се връщам в България. Ето например този фестивал - знам как ще ми даде бензин за няколко месеца напред, защото въпреки уморителната програма, въпреки многото срещи, аз съм от този тип хора, че колкото повече действам, колкото повече неща правя и ми се случват, аз се зареждам, енергията ми се увеличава, а не се изтощавам.
Забелязвам, че станахте добри приятели с Джери Шацбърг. Къде открихте допирни точки? За какво си говорите?
- Той е много топъл, отворен и непретенциозен човек, много хубаво слуша и гледа и това се вижда и от фотографиите му. Той има друг поглед, който вижда човека зад фасадата, има чувство за хумор, ироничен е. Говорим за най-различни неща, за родители, за световната политика, за следващите избори в Америка. Аз му разказвам за България, за това какво е било тук. Аз му разказвам за Германия, а пък обичам той да ми разказва за 60-те, 70-те години в Америка, за неговия път - как е минал. Аз много харесвам филмите от това време, въобще смятам, че това е едно интересно и богато като асоциативност време, случвали са се много важни и интересни неща за киното и изкуството въобще. Времето на 60-те и 70-те години е силно духовно време за целия свят, с много качествен дух, с много перспективи пред човечеството. За мен Джери Шацбърг е един от символите на това време, още повече хората от неговото поколение и хората, с които е работил - всички те са много интересни като творческа нагласа.
Трябва ли съвременният актьор да развива у себе си някакви по-универсални качества -в смисъл да бъде способен да играе в театъра, в киното, да работи за телевизията или е по-добре да се фиксира върху нещо определено, да избере една предлагана му възможност? Само театър, само кино и т.н.
- О, не. Разбира се, че е добре да се интересуваш от повече от едно нещо. Това те обогатява и зарежда. Аз за това залитам в различни посоки, но времето е такова, че те провокира да се интересуваш от най-различни неща. Не знам за другите, но поне за мен е така- имам повече енергия, ако вкарам усилията си в различни проекти. Ако вкарам енергията си единствено и само в това да играя, започвам да играя зле. Аз имам нужда да действам в няколко посоки. Имам нужда и от други опорни точки извън играта, макар че обичам да играя. Бих опитал да режисирам филми. Сигурен съм, че и това някой ден ще стане.
Кога си заслужава да се впуснеш и в друго поприще? Кога настъпва момента, в който да си позволиш да станеш режисьор?
- Когато усетиш, че искаш, че е настъпил подходящият момент. Трябва да имаш и определени натрупвания - емоционални, творчески. В един момент правиш крачката и няма връщане назад.
|
13 Mar 2004 |
Начало |
|
|
АЛЪН КОТЪН: ПРЕДПОЧИТАМ ДА ТЪРСЯ НОВ КИНО ЕЗИК, ОТКОЛКОТО СЛАВА |
|
Как се чувствате тук, какво мислите за София филм фест?
- Първо се надявах, че ще е по-топло, за първи път съм в София и тя много ми напомня Мадрид. А аз всъщност не съм за първи път в България. Преди петнайсет години бях на ексукрзия в Гърция и минах покрай България, тогава тя беше още социалистическа страна, сега ми се струва че обликът й се е променил доста.
За краткото време откакто съм на фестивала, мога да кажа, че той ми харесва най-вече, защото преобладава независимото кино. Така и аз мога да се присъединя със своя филм, който всъщност е част от независимото кино.
Какви бяха реакциите на хората, които гледаха “Победена”?
- Честно казано не знам още, световната премиера на филма “Победена” ще бъде тук в София. Вие ще се първите, които ще го гледат. Така че първите отзиви ще науча от тук и се надявам да са хубави.
Темата за насилието и агресията не е ли много експлоатирана?
- Да, това е безспорно, но аз исках да предам една съвсем реална, наистина отвратителна действителност. Тази история не е моя измислица, тя е по действителен случай и аз просто я адаптирах за кино. Това, че едно момиче е насилено от доведения си баща, а впоследствие от полицаите, които разследват случая, това че полицията и държавата са корумпирани е ежедневие за нас.
Интересно ми е и защото това е една доста тъмна и интимна история на едно момиче, заобиколено от насилие и страх. Има една статистика, че всяка втора жена в Мексико е малтретирана в дома си, мисля че това е ужасно и за това ме и вълнува.
Много от мексиканските режисьори и актоьори са доста популярни, считате ли че и вас ви чака подобна слава?
- Не, аз изобщо не искам да ставам популярен, ако трябва да стана известен искам да е с това, че няма да спра да правя авторско кино и най-вече това, което ми харесва. Нямам желание да печеля “Оскар”, аз мразя “Оскарите”. И въпреки че много талантливи актьори и режисьори от Мекскико са и много популярни, предпочитам да търся нов кино език, отколкото слава.
|
12 Mar 2004 |
Начало |
|
|
СЪРДЖАН КАРАНОВИЧ: НЕ СМЕ „УПЪЛНОМОЩЕНИ” ДА ПРАВИМ ОБИКНОВЕНИ ЛЮБОВНИ ИСТОРИИ КАТО ФРЕНСКИТЕ ИЛИ ДАТСКИТЕ РЕЖИСЬОРИ |
|
Разкажете малко повече за обстоятелствата, при които заснехте новия си филм ”Любовни погледи”, включен в програмата на София Филм Фест?
Някои от филмите ми са били представяни вече в България, но без моето присъствие. ”Любовни погледи” е осмият ми филм, ако не смятаме тези, които съм правил за телевизията. Работех по този проект 11 години. Междувременно, за немалък период нямах желание да се занимавам с кино, след това известно време преподавах режисура в САЩ, докато не се завърнах окончателно в Белград. Исках да направя този филм по-различен от другите, които бях правил досега - плуващ срещу течението, встрани от мейнстрийма. Според мен в момента в света доминира отегчителното, мощно влияние на американското кино. Трудно е да си представим филми без насилие, блондинки, оръжия, секс и преследване с коли. Ние, режисьорите от бивша Югославия идваме от една болна страна и снимаме филми предимно за войната. Опитах се да направя една необикновена любовна история в сянката на войната, нещо като приказка. Мисля, че световното кино се дели на две традиции. Американската, за която филмите са главно за забавление, което предполага много глупави сюжети и европейската, според която киното трябва да бъде по-интелектуално, по –претенциозно, но много често досадно. Аз се опитах да направя малък европейски филм, който може да бъде забавен, но не и лекомислен.
Встрани от горепосочените от вас традиции, не смятате ли, че съществуват и други, по-автономни, обособени в спецификата на своите теми и подхода си към тях като балканската?
Както знаете Балканите са много конфликтен район - много малък като територия и без особено влияние. Но все пак ние всички опитваме по различен начин да правим уникални филми, които много често са изпълнени със сълзи и любов. Но това само по себе си, разбира се не е достатъчно, за да се нарече един филм балкански.
Според вас докога драмата на малкия човек в условията на война, на икономическа и обществена разруха, ще е доминираща тема за режисьорите от бивша Югославия?
От една страна е много тежко за нас, за бивша Югославия – да забрави войната напълно и да се преструва, че изобщо не е имало такава. Това, че в момента няма война, съвсем не означава, че тя не е в самите нас – в нашите мисли и спомени. От друга страна, световното кино очаква от нас филми, които по един или друг начин са свързани с войната. От нас не се очаква да правим просто любовни истории. Не сме „упълномощени” да правим обикновени любовни истории като френските или датските режисьори. За съжаление светът наистина е разделен на два културни стереотипа. Световното кино очаква от по-маргиналните региони по-специфично, екзотично кино. Аз, разбира се не съм особено щастлив от това.
Това не е ли капан? Един вид програмиран натиск ”отвън” относно приоритетите и акцентите в една автономна кино култура?
Естествено, че е капан и аз не харесвам това положение. И би трябвало по един или друг начин да се борим с това. Този филм е малък опит в тази посока, да покажа как в обсадения по време на войната Белград, през 1993 г. двама млади хора могат да се срещнат и да се влюбят. Но разбира се, това е само едно незначително усилие.
В тази връзка как бе посрещнат филма ви на фестивала във Венеция миналата година?
Беше посрещнат прекрасно, целият екип бе много щастлив защото там беше световната премиера на ”Любовни погледи”. Разбира се имахме и лошия късмет да бъде показан в един ден с италианския филм ”Добро утро, нощ” на Марко Белокио – може би най-очакваното събитие на фестивала… Така или иначе, аз не очаквах награда – на моята възраст наградите не са от голямо значение, но за мен фактът че филмът бе поставен в официалната конкурсна програма във Венеция, сам по себе си е немалка награда. След това ”Любовни погледи” обиколи света и намери място в селекциите на около 22 фестивала.
Има ли режисьори или филми, които са повлияли върху вашето развитие като кинематографист и направи ли ви впечатление нещо от киносъбитията напоследък?
Има толкова много добри филми и режисьори, не бих се наел да откроя някои от всички, които съм изгледал през живота си. Хубавият филм винаги е хубав, без значение от къде идва той – от Тайван, София или Копенхаген.
С какви впечатления сте от Софийския кинофестивал?
Чух от колеги, че София Филм Фест е едно чудесно събитие и затова дойдох. Бях посрещнат прекрасно, но за съжаление не успях да натрупам по-трайни впечатления защото пристигнах вчера през нощта.
Васил Прасков
|
11 Mar 2004 |
Начало |
|
|
АЛЕКСЕЙ ПОПОГРЕБСКИ: ИМА ОЩЕ МНОГО ТАЛАНТЛИВИ МЛАДИ ТВОРЦИ, КОИТО Е ВРЕМЕ СВЕТЪТ ДА ОТКРИЕ |
|
За първи път ли сте в София и как се чувствате тук?
Аз съм за първи път тук в България и за първи път в София. Харесва ми идеята за фестивала като място, където се среща киното от цяла Европа и света и голямата част от това кино е авторско и независимо. В тази атмосфера можеш да видиш истинското лице на твоята публика, а това много ми харесва.
Единственото, което очаквах бе времето да е по хубаво, защото когато дойдох валеше сняг.
Как бихте представили филма на тези, които не са успели да го видят?
Това ми е най-трудно. Мога само да кажа, че филмът сам говори за себе си, т.е ако трябва да оставя някакво послание, то е елате да гледате филма, той сам ще ви каже всичко. Аз винаги съм се затруднявал да давам определения, защото аз мога да го направя, но не мога да го обясня. Просто съм такъв.
Бихте ли интерпретирали с ваши думи, това което се случва не само в киното, а и изкуството изобщо в Русия?
Аз не се взирам толкова много в това, което се случва, защото не харесвам това, че руското общество не е демократично. Разбира се много от нещата, които се правят днес са доста интересни. И е добре, когато в една толкова голяма страна се правят различни неща от различни хора, а не от едни същи. Имам предвид, че поколенията и стиловете трябва да се сменят, за да има ново изкуство. Много от младите автори и артисти не са известни и това ги ограбва, защото остават неразбрани. Ето например Иван Вирипаев, както и вие казвате е известен в България с пиесите си, но той е едно щастливо изключение. Има още много и талантливи млади творци, които е време да откриете както вие така и останалият свят. Не говоря за себе си, разбира, се защото вие вече ме открихте за София Филм Фест и аз благодаря за това.
Деница Езекиева
|
10 Mar 2004 |
Начало |
|
|
ТЪЙ РЕЧЕ: ГЕНОВЕВА ДИМИТРОВА ЗА "ДОМЪТ НА ГЛУПЦИТЕ" |
|
Глупостта на войната -
парад на лудостта
Точно 4 дни след като гледах по Канал 1 за N-ти път епоса "Сибириада", от Москва ми донесоха най-новия филм на Андрей Кончаловски "Домът на глупците". Той е сред най-обсъжданите руски заглавия за 2002 (покрай Специалната награда на журито от Венеция и изпращането му като руска кандидатура за "Оскар").
Не снимал години наред, Кончаловски се завръща в киното с шум, трясък, реминисценции и нова муза (младата му съпруга Юлия Висоцкая играе главната роля). В "Домът на глупците" става дума за обитателите на лудница някъде между Ингушетия и Чечня, връхлетени от първата чеченска война през 1995. Десетките болни души (сред участниците има и истински пациенти) живеят в дружен делириум, където еуфория и скука се редят с монотонна ехидност, а среднощното преминаване на влака е единственото им очакване. Жана (Юлия Висоцкая) весели с акордеона си печалните поет, демократка, коафьор, джудже, съквартирантка и др., когато не следи портрета от стената на своя "годеник" Брайън Адамс или не танцува с него на живо (в бляновете си). И жив Бог си имат в клиниката - беловлас, лудичък, добър (Анатолий Адоскин)... Както мърда глава, сеейки мъдрости, той доста двусмислено препраща към Вечния дядо в "Сибириада", но в сравнение с него изглежда грохнало-дементен.
Изневиделица в занемарения "палат" нахълтват чеченци. В облика и поведението им няма и помен от озверялата пасмина във "Война" на Алексей Балабанов - весели, добродушни мъжаги, които правят алъш-вериш с руски бойци (я патрони, я трева), изписват върху фасадата "Тук има болни", а командирите на вражеските отряди сядат на цигара и си спомнят, че са воювали заедно в Афганистан... Неловка ситуация. Още по-неловко става, когато Жана приема присърце предложението за женитба на чеченеца Ахмед (Султан Исламов) - цялото психарско войнство се хвърля да я гизди, въпреки болката, че ще я загуби; тя се гърчи от вина пред Брайън Адамс, но разцъфва като истинска булка и сипе подаръци за всеки. Следва пиянска нощ с чеченците и набег на поета, а на сутринта Ахмед изоставя Жана.
Военните действия приближават клиниката, стигат я, летят стъкла, кошмарно е, но душевноболните, оставени без надзор (персоналът е заминал нанякъде), вместо да бягат, където им видят очите, вкупом хукват към мазето. Спасението им е там, в лудницата. А когато руснаците идват - сурови, строги и безумни, към пациентите се присламчва Ахмед. Те го спасяват - нали е техният "жених". Жана победоносно мълчи и... танцува с Брайън Адамс.
"Домът на глупците" е трагифарс на днешното руско живеене. Посланието му е просто: животът е толкова безумен, че не се знае къде са лудите - вътре или вън. Кончаловски твърди, че от 1995 мисли над тази идея ("Видях репортаж за пациенти в психиатрична клиника на ингушетско-чеченската граница, зарязани от медицинския персонал. Опитах се да си представя как са живели болните, оставени на произвола на съдбата."), но образите във филма до един са измислени. Що се отнася до персонажа Жана, той го носел в душата си от 20 години насам, "но все не й намирах подходяща история. Впрочем, тя си има прототип - жена, с която разговарях по телефона". Бих уточнила - и посестрими в неосъщественото желание за женитба в творчеството на Кончаловски си има (Ася Клячина или Тая Соломина).
Филмът започва нечовешки шантаво - вакханалия а ла Герман ("Хрустальов, колата!") и а ла Форман ("Полет над кукувичето гнездо"), а помежду им - Фелини. После, с идването на чеченците и отношенията им с болните нещата се очовечават. След това става страшно - кръв и смърт, но лудите оцеляват. Поне за мен най-страшното във филма са визионите с Брайън Адамс (Кончаловски великодушно го "подарява" на булка си), където канадецът танцува с Жана и пее, ли пее Have You Ever Really Loved a Woman? - хита си от "Дон Жуан де Марко" (1995) на Джеръми Левън...
Иначе "Домът на глупците" се гледа леко. Трогателен е в порива да обеме постсъветското през кокилите на карнавала и да му се киска, киска, киска - до озъбеност. Очевидно умникът Кончаловски, омерзен, ала неокончателно обезверен, е обмислял всеки детайл и вдъхновено е втъквал цвете в помията (без да си дава сметка обаче, че постмодернизмът е изпята песен дори в Русия). "Домът на глупците" би могъл да бъде изключителен филм, ако не бе отчаяно вторичен.
Геновева Димитрова
В. “Култура”, бр. 20, 2003
|
10 Mar 2004 |
Начало |
|
|
ЕМИЛИ ЙЪНГ |
|
Бихте ли споделили впечатленията си от фестивала?
-Аз съм за първи път тук и наистина се вълнувам от това. Мисля, че публиката се впечатлява от това, което се случва тук на фестивала и бих дошла следващата година с новия ми филм, ако съм поканена. Тук зрителите са много отворени към киното и сред тях преобладават младите.
Какви са очаквания ви за филма?
-Ако сте достатъчно отворен предполагам, че ще ви хареса. Не много хора са гледали филма за сега. Дори аз не съм го гледала още и предполагам, че няма да го гледам. Предпочитам да наблюдавам реакциите на хората, да усещам емоциите по време на филма.
Какво или кой ви вдъхновява?
-Аз чета много, дори много повече чета, отколкото да се занимавам с правене на кино. Вдъхновявам се от всичко – театър, хора, истории.Така предпочитам да избирам сюжети по скоро по емоционален, отколкото по рационален път. В този смисъл бих искала хората да приемат филмите ми чрез емоцията.
|
10 Mar 2004 |
Начало |
|
|
ЯН ХРЖЕБЕЙК: ВЛИЯЯ СЕ ОТ УДИ АЛЪН САМО В ЖИВОТА |
|
Какви зрители искате да ”видят” филма ви?
-Моят филм е насочен към публиката, която харесва Уди Алън и Монти Пайтън. А също така и филма, който стана много популярен напоследък “Good bye, Lenin”. ”Пупендо” е една комедия, мисля също, че това е филм, който ще се разбере от тукашните зрители, тьй като ние имаме общо минало.
Споменахте Уди Алън, какво е влиянието му върху вашите филми?
-В този филм специално не – но в живота си много се влияя от него! (смее се)
Каква е тайната чешкото кино да бъде забелязвано зад океана. Филмът ви ”Трябва да си помагаме” например беше номиниран за Оскар. Това плод ли е на някаква тенденция в самото него, в най-новата му история?
-Мисля, че това не точно така. За да има успех един филм в Холивуд, той трябва да е сниман на английски. Мисля, че чешката кинематография запазва тенденцията да прави това, което вече се е случвало. Например, преди в Чехия имаше традицията да се снимат приказки – сега тя се запазва. Същото важи за комедията и за киното, в което преобладава поетичния поглед към света и човека – може би киното ни е кино на носталгията. Но превес в полза на дадена посока не се наблюдава.
А докога чешкото кино ще се връща към темата за човека в абсурдния свят на комунистическия режим? Трябва ли да се смени още едно поколение чешки режисьори за да остане подобно взиране към миналото на по-заден план?
-Към тази тема чешкото кино ще се връща още доста дълго време. Но аз определено повече няма да се връщам към нея. Темата за миналото ни е подобна на тази за Виетнам за американското кино или за Втората световна война за европейското. В момента се насочвам главно към сюжети от съвременността.
Каква тенденция в съвременните кинопроцеси, считате за най-близка до вашата работа?
-Не бих искал да избягам от въпроса, но аз обичам пъстротата. Дори повечето филми на Ларс фон Триер, въпреки декларациите му не се вписват изцяло в критериите за Догма кино. Но има, разбира се и тенденция, която считам за близка – това са филми, които пряко са инспирирани от живота, черпят вдъхновение директно от действителността. От някакво събитие да речем, без значение дали е ”значително” или не. Независимо дали резултатът ще бъде проект от мащаба на ”Пианистът” или някакъв съвсем малък филм.
По повод ”Пианистът” считате ли, че мотивът за социалистическото минало на Източна Европа в киното , би могъл лесно да се преекспонира като този за холокоста?
-Всеки би могъл да разработи подобни мотиви и съответно, ако е посредствен режисьор да дискредитира тази тема. Не казвам, че аз не съм такъв. (смее се) Но се надявам, че от друга страна винаги ще се намерят режисьори, които няма направят твърде лесен отговора на вашия въпрос.
Ваш филм спечели „Златна Афродита” от фестивала „Любовта е лудост”. Предполагам, че името на нашата страна свързвате с приятни спомени. Как се чувствате сега в София? Успяхте ли да натрупате достатъчно впечатления от фестивала?
-Това е фестивал, който се прави от и за хората , които наистина обичат киното. Макар, че съм тук само от два дни, препълнените зали, които видях напълно ме убедиха в това.
Васил Прасков
|
10 Mar 2004 |
Начало |
|
|
ГОРАН МАРКОВИЧ: СОФИЯ ЗА МЕН ЗНАЧИ МНОГО |
|
Как бихте представили ”Кордонът” на българските зрители? Вие не сте ново име за тях, те са гледали доста от вашите филми, с какво вашият нов проект е по-различен от предишните?
„Кордонът” е моят най-успешен филм. Той взе Гран при на фестивала в Монреал – най-големия северноамерикански филмов форум, през миналата година, това е значително постижение. Направил съм много филми, 12 на брой, но съм истински щастлив, че ”Кордонът” ще се прожектира в София – тук направих филма ”Еуфорична трагедия” и имам много хубави спомени, лични контакти, чувствам се сантиментално привързан към българската столица, макар да не съм идвал от 7-8 години, София за мен значи много. Иначе филмът ми има универсално послание и мисля, че както канадската публика го разбра и усети, това ще се случи и с българската. Още повече, че и в България е имало макар и за по-кратко подобни събития.
Интересно нещо за ”Кордонът” е, че той изобразява насилието, видяно през очите на самите насилници. Главните герои в него са полицаите – отрицателните герои. За мен това бе особено предизвикателство, защото по време на протестите срещу Милошевич аз бях на другата страна, сред протестиращите. 4 месеца бях демонстрант. Направих и документален филм за тези събития …
Според вас полицаите палачи ли са или жертви на режима?
Мисля, че насилието не е феномен на улицата. За да го има, то трябва да е в самите нас. Смятам, че всеки, който удря невинен човек в крайна сметка удря самия себе си – до някаква степен това е тезата на филма ми. Сръбската полиция беше достигнала до краен морален и психологически упадък. Когато бях протестант страшно я мразех. За мен тя беше като институция на злото, на тъмните сили. Но като започнах работата си по филма, някак си престанах да мразя полицаите – човек не може да мрази собствените си герои. Мен вече ме интересуваше какво се случва в главата им, целта ми бе да изследвам психологията на омразата и нищо повече.В този смисъл ”Кордонът” няма претенцията да носи някакви особени политически послания.
Омразата намаля ли след демонстрацията на гражданска позиция от страна на сръбското общество? В този смисъл протестът постигна ли моралните си цели?
Не, протестите нищо не постигнаха, Милошевич остана на власт и доведе страната ни до катастрофа. Но режимът беше силно разклатен. Видя се, че не може да се управлява само със сила, да се насажда постоянен страх. В днешна Сърбия хората могат да живеят икономически изключително зле, но поне страхът си отиде.
Един от най-хубавите ви филми се нарича ”Тито и аз”, може ли на ”Кордонът” да се гледа като на ”Милошевич и аз”?
Да наистина, първоначално исках филмът ми да се нарича ”Той и аз” – но продуцентът ми каза, че заглавието не е много подходящо от комерсиална гледна точка и го променихме.
Както споменахте ”Кордонът” е най-успешният ви проект? Към кой ваш филм се чувствате най-привързан?
Най-много обичам ”Тито и аз”. Той е автобиографичен, изпълнен със спомени от моето детство. От друга страна той беше последният югославски филм преди държавата да се разпадне. По време на края на снимките избухна войната с Хърватско – страната на нашето детство престана да съществува. „Тито и аз” имаше най-голям комерсиален успех, достигна до максимален брой зрители, включително и в Америка, където можете да го наемете дори на видеокасета.
Имали сте щастието в миналото да снимате Ерланд Юзефсон. Бихте ли споделили нещо за работата си с този актьор, чието присъствие във филм на балкански режисьор е може би лукс?
С него снимахме ”Вариола Вера” – филм за една епидемия, а всъщност метафора за тогавашното болно общество. Той точно беше завършил участието си във ”Фани и Александър”. Имаше една сцена, в която участваха двама непрофесионални актьори албанци - взехме ги буквално от улицата, и когато към тях се присъедини и Юзефсон, който не знаеше сръбски и ни питаше на какъв език да говори, си помислих – пред камерата ми са сърби, албанци и един швед, говорещ английски – правя истински космополитен филм. Видях го отново на фестивала в ”Монреал”, където той получи награда за цялостно творчество и дойде лично да ми честити успеха на ”Кордонът”. И когато се разделяхме, наблегна на думата ”сбогом” защото каза, че едва ли повече ще се видим.
И накрая искам да ви попитам какво мислите за атмосферата на София Филм Фест?
Атмосферата в града е някак различна. Мисля, че духът на фестивала е завладял много хора, киното присъства навсякъде около тях и е тема на разговорите им. Говорих и с югославския посланик в София, който гледа по два филма на ден и той също се съгласи с мен, че софиянци обичат своя фестивал.
Васил Прасков
|
09 Mar 2004 |
Начало |
|
|
СЬОРЕН ФОГТ: АЗ СЪМ ОТВОРЕН КЪМ АБСОЛЮТНО ВСИЧКО |
|
Бихте ли споделили впечатленията ви от Фестивала и от България?
Много се радвам, че точно тук имам възможност да представя филма си. Аз отдавна познавам България, и това което ме вълнува най-много е начина по който публиката ще възприеме филма ми „Самоличността убива”. Това е един много реален и всекидневен филм или поне така се възприе в Германия. Реакцията на хората не беше едностранна, имаше хора, които бяха много възхитени и такива които изобщо не могат да го възприемат. Интересно ми е как ще реагират хората тук. Засега обаче филмът е гледан само по фестивали, а фестивалните зрители са малко по - различни от останалите. „Самоличността убива” все още не е представян пред широката публика,така че оценките тепърва предстоят.
Какви са основните акценти във филма?
Основното е търсенето на самоличността. Мисля, че това е актуална тема не само в Германия, но и в България. Не само човека, всяка нация търси своята идентичност и възможност за изява.
Кое или какво ви вдъхновява и провокира?
Любимите ми режисьори са Казаветис и Фасбиндер. Първите филми на Вим Вендерс и разбира се движението „Догма”.
С какви форми бихте експериментирали, късометражно кино или театър например?
В зависимост от ситуацията, работата във всяко едно изкуство, било то театър или кино е в пряка връзка с хората, от които си заобиколен, с които си комуникираш. Аз вярвам в разбирането между хората от различни нации, през общия език на изкуството, така че съм отворен към абсолютно всичко.
Деница Езекиева
|
09 Mar 2004 |
Начало |
|
|
ЕВГЕНИЙ ЦИМБАЛ: КИНОТО ТРЯБВА ДА БЪДЕ ИЗКУСТВО, А НЕ ПРОДУКЦИЯ ЗА ПАРИ |
|
Кинодокументалистът Евгений Цимбал започва работа в Московската киностудия „МОСФИЛМ” през 70-те години и е бил асистент режисьор във филми на Андрей Тарковски , Никита Михалков, Лариса Шепитко и Елдар Рязанов. Започва кариерата си като режисьор на късометражни филми. Евгении Цимбал печели признанието на критиката с наградения „Адвокатът Седов” (1988г.). Успехът му продължава с „Приказка за непогасената луна”(1990г.). Следващите му творби са в сферата на документалното кино – „Пътищата на държавата”(1995г.), „Пътят на аграрната реформа”/1996/, „Отечество”/1996/, „В памет на Александър Кайдановски” /1996/, „Хиляда и една истории за киното: Владимир Наумов” /1998/ и нашумелият „Сънищата на Сталкера” /1998/ филм за актьора изпълнил главната роля в шедьовъра на Тарковски „Сталкер”.
Филмът му „Обикновен болшевизъм” /1999 е динамичен, язвителен преглед на историята на СССР, разказан с отрицателно отношение и негодувание. Всички архивни кадри умело подкрепят твърдението му, че Русия преди Октомврийската революция вече е била държава в подем, запътила се към успеха.
Последният му филм „Дзига и неговите братя” /2002/ е историята за живота на известните братя Кауфман, утвърдили се като звезди на съветския кино-авангард през 20-те години на ХХ век. Завършил е социална психология и история. В момента чете лекции в три престижни английски университета
Как възприемат филмите му в Русия?
Филмите му никога не са били правени по поръчка. Разработва свои лични проекти и не се съобразява с официалните нагласи. Нито една телевизия в Русия не е искала да купи и да покаже филма на Евгений Цимбал „Обикновен болшевизъм”.
Как възприемат филмите ви в Русия?
Благодаря на вашия фестивал, че първи пожела да направи малка ретроспектива на моите филми. Отношението към моите филми може да бъде определено, като заинтересовано безразлично. Заинтересована е една доста малка част от зрителите. Това са хора, у които има интерес към нашата съветската история и хора, които не искат да гледат глупостите, които всеки ден им показват по нашата телевизия. Безразличието идва от страна на същите тези телевизии, защото представяне на документални филми в Русия в момента въобще не съществува. Основно тези филми се показват по спътниковите канали, които се излъчват на Запад. Има и умни и глупави канали. По-умните се интересуват и от документални филми. Що се отнася до филма „Обикновен Болшевизъм”, аз много уплаших всички телевизионни дистрибутори и всички те дружно се отказаха да показват този филм. „Обикновен Болшевизъм” е направен преди 6 години, но досега нито един телевизионен канал в Русия не го е показал. Доколкото ми е известно две са страните, които са го купили и показали - Италия и Естония. Сега е много трудно за режисьора да разбере кой от филмите му къде е купен и къде е показан. В Русия режисьорите фактически нямат никакво влияние над съдбата на филма, след като той вече е готов. Продуцентът може да си го продава където иска и на когото иска, да го показва къде пожелае и не се чувства длъжен да уведоми режисьора. Този проблем произтича от това как са уредени авторските права в нашата държава. До 1993г в Русия въобще не съществуваше авторско право по отношение на киното и телевизията. През 1993г този закон беше приет, но с формулировки лобирани от телевизионните продуценти.
Как намирате финансиране за филмите си?
Документалното кино е много по-евтино от игралните филми. Малкият бюджет, който е необходим за такъв филм аз успявам да го намеря. По правило това не са пари, отпуснати от държавата. Например филма „Сънищата на Сталкер” направих с пари от хора, които се занимават с енергетика и никога не са имали нищо общо с киното, но те просто обичат киното и се радваха, че името на фирмата им ще бъде написано в началото и края на филма. А пък филма „Дзига и неговите братя” направих с пари от фондация „Форд”, а бях убеден, че пари за него не мога да намеря в Русия. Този филм нямаше да стане с руски пари. В момента стария филм за Дзига Вертов никого не интересува. И това е обяснимо, защото сега всички ни дават за пример „Холивуд”. Не трябва да се прави кино като изкуство, а трябва да се произвежда продукция, която да носи пари. Аз се опитвам да правя това, което правя.
|
09 Mar 2004 |
Начало |
|
|
“KINO GERMAN FILM” ГОСТУВА С ”БЪЛГАРСКОТО КИНО” НА СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ |
|
Кинокритикът и главен редактор на престижното англоезично издание KINO German Film, д-р Роналд Холоуей ще представи пред българските кинотворци специалния брой на списанието, посветен на българското кино, на 5 март, в Дома на киното.
Списанието излиза за първи път в Берлин, през октомври 1979 г. Първите три броя са финансирани от Filmförderungsanstalt (Германската Федерална Филмова Дирекция) в Берлин. От пролетта на 1981 KINO German Film се превръща в независимо киносписание, акцентиращо върху качественото немско кино и оттогава се издава без всякакво финансиране от правителствени или културни организации, като разчита единствено на своите рекламни партньори. От средата на 80-те, KINO German Film получава известна финансова поддръжка под формата на абонамент от Inter Nationes в Бон в рамките на програмната политика на Гьоте Институт. Наред с това европейски и американски филмови институти и университетски библиотеки ( в това число Харвард, Принстън, Станфорд, Джон Хопкинс, Big Ten universities) стават негови редовни абонати.
От Берлинале’87, когато излиза двойния 24/25 брой, изданието вече се нарича KINO German Film & International Reports. В него се публикуват обзори на международни филмови фестивали с немско участие, на които германски филми често получават престижни награди. За последните 25 години са излезли 80 броя на KINO German Film, а също и 5 отделни издания, посветени на национални кинематографии като полската, словенската, македонската, както и на киното на бившия СССР (два броя).
В 80 брой от месец февруари 2004 година, 15 страници от списанието са посветени на българското кино. Янко Терзиев разказва неговата история от “Българан е галант” до “Маргарит и Маргарита” (1988) в статията си “Рози в снега”, а Божидар Манов в текста си “Реанимация след мозъчен удар” показва опитите на новото поколение родни кинематографисти – Красимир Крумов, Людмил Тодоров, Иван Черкелов и др. да правят стойностно кино след промените от 1989 година до наши дни. Геновева Димитрова представя двама млади артисти – Деян Донков и Весела Казакова, а Борислав Колев прави творчески портрети на режисьорите Рангел Вълчанов и Георги Дюлгеров. Александър Янакиев посвещава текста си “Четири творци от 21 век” на Людмил Тодоров, Иглика Трифонова, Стефан Командарев и Костадин Бонев. Отделни статии обрисуват дейността на Българския Национален Филмов Център и Филмовото студио “Бояна”.
Особено внимание е отделено на най-голямото киносъбитие в България – София филм фест , неговата история и бъдеще.
Д-р Роналд Хоноуей е защитил дисертация в Хамбургския университет на тема “Религиозните измерения на киното” върху творчеството на Драйер, Бергман и Бресон. Той е автор на шест книги посветени на историята на киното и кинокритика. Особен акцент в неговата работа е интересът му към кинематографиите на бившите съветски републики. Д-р Роналд Хоноуей издава списанието KINO German film съвместно със съпругата си актрисата Доротея Мориц, снимала се във филми на Анджей Вайда, Волфганг Петерсен, Пърси Адлън, както и в превърналия се в събитие “ Алпийски огън” на Фреди Мюрер и нашумелия “Еме и Ягуар” на Филип Фарбербьок. Съпрузите са чести участници в журитата на международни фестивали както и имат множество награди от престижни кинофоруми.
|
09 Mar 2004 |
Начало |
|
|
ТЪЙ РЕЧЕ: НЕДА СТАНИМИРОВА ЗА ФИЛМА "ЗАВРЪЩАНЕ" |
|
ЗАВРЪЩАНЕ
Имах случай да видя преди началото на 8 МСФФ филма на Андрей Звягинцев, увенчан със “Златен лъв”, с наградите “Луиджи де Лаурентис” и на католическото жури във Венеция, 2003, с наградата на екуменическото жури в Котбус, 2003, на ФИПРЕССИ в Палм Спрингс, 2004, а наскоро след това получих съобщение от Интерфилм (международна църковна филмова организация), че му е присъдила наградата на името на Джон Темплетон, дотирана с 10.000 евро, за европейски филм-откритие на 2003 год.
Цитираните в каталога на 8 МСФФ думи на Звягинцев не случайно призовават зрителя сам да осмисли филма, без да разчита на чужди тълкувания, дори те да са изречени от самия автор. Единственото подсказване на режисьора е, че не е искал да разкаже делнична или социална история, а да предложи по-скоро митологичен поглед върху човешкия живот.
Наистина, това е поглед, разбуждащ множество асоциации на тема “бащи и синове” – от античните Одисей и Телемах, библейските Авраам и Исаак, та до днешния личен житейски опит на всеки от нас.
Именно “поглед”, а не отривисто формулирана и директно внушавана авторова гледна точка. Насъщни, изначални въпроси са поставени по такъв начин, че зрителят е въвлечен сам да търси отговорите им. Обстоятелствата около нажежаващия се психологически двубой между двамата братя-юноши и внезапно появилия се след дванадесетгодишно отсъствие техен баща са едва загатнати и приканват към домисляне. Смъртта на един от тримата отнася със себе си множество тайни – така, както най-често се случва в действителност…
А кой точно от този съдбовен триъгълник ще загине – не бих искала предварително да издавам. Защото част от очарованието на филма е тъкмо в непредвидимостта на случващото се и на душевните обрати у героите. Онзи от тях, който изглежда най-беззащитен, внезапно е натоварен с непомерна трагична вина...
Някои виждат във филма метафора на тоталитаризма, който предизвиква реакция, довеждаща до собствената му смърт. Това е интересен прочит, но авторовият замисъл ми изглежда по-обемен – след внезапната смърт една случайно открита стара снимка преобръща предходните умозаключения… Всичко се оказва далеч по-сложно…Човешката душа е неразгадаема тайна, не прибързвайте с осъждането…
Сложната психологическа материя е изваяна с невероятна за режисьор-дебютант и за двама невръстни изпълнители дълбочина на проникването. Сблъсъците се извисяват до мащаба на антична трагедия. Изчистена от битови детайли, изведена от битуването в битието, тя се разиграва върху фона на северно-руски пейзаж, заснет така, че се възприема като четвърти герой на филма.
Великолепието на снимките, самата притчова структура на сюжета, повторенията на сродни образи-знаци (дървените кули), римуването на идентични кадри (гонитбата между братята в началото, между бащата и единия син към края) – всичко това създава магнетична атмосфера и издига филма до висока философска поема. Поема, родееща се с киното на Бергман и Тарковски, но същевременно пропита с днешното усещане за духовен апокалипсис, за липсата на любов…
Неда Станимирова
|
08 Mar 2004 |
Начало |
|
|
ДЕЙВИД МАКЕНЗИ ПРЕДСТАВЯ ЛИЧНО НОВИЯ СИ ФИЛМ „МЛАДИЯТ АДАМ”/ YOUNG ADAM НА 8-МИЯ СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ |
|
“Младият Адам”е обявен за най-добра продукция на Острова за 2003 г.
МЛАДИЯТ АДАМ / YOUNG ADAM
( Великобритания- Франция 2003, 98 мин)
Режисьор – Дейвид Макензи
Сценарий – Дейвид Макензи
По романа на Александър Троки
Оператор – Джайлс Натгънс
Музика – Дейвид Бърн
В ролите – Юън Макгрегър, Тилда Суинтън, Питър Мълан, Емили Мортимър
Продуцент – Джеръми Томас
Награди:
1. Единбург 2003 – награда за най-добър британски филм
2. Награда на лондонската критика 2004, дебют на годината – Дейвид Макензи
3. Европейски филмови награди 2003, номинация за европейско откритие на годината – Дейвид Макензи
4. Британски независими филмови награди 2003 – номинации за най-добър филм, режисура, най-добра мъжка (Юън Макгрегър) и женска (Тилда Суинтън) роля
5. Гилдия на британските режисьори 2004 , номинация за забележителен принос към британското кино – Дейвид Макензи
6. Британски награди “Еmpire” 2004 – номинации за най-добър британски филм, най-добър британски актьор (Юън Макгрегър) и най-добра британска актриса (Емили Мортимър)
Тилда Суинтън
Музата на новото британско кино, звездата от хитовете “Адаптация”, “Плажът” и “Ванила скай” Тилда Суинтън „огрява” програмата на 8-ия “София филм фест “ (4 – 14 март). Актрисата е представена с последния си филм “Младият Адам”, обявен за най-добра продукция на Острова за 2003 г. на фестивала в Абърдийн.
Тилда Суинтън е необичайна звезда. До славата на един от най-фините таланти от своето поколение тя стига, работейки предимно извън и срещу комерсиалния поток. Най-важните й роли, и в киното и в театъра, са в естетически рискови, дори експериментални продукции. Играла е в осем филма на рано починалия гений Дерек Джарман, включително и като себе си, само с глас, в предсмъртния му шедьовър “Blue” (1993). Суинтън счита себе си за брехтова актриса, в изграждането на стила си минава през антинатурализма на Мейерхолд, следва актьорските съвети на Айзенщайн, филмовите й примери са Годар и Бресон. “Моделът ми за актриса е Хелене Вайгел”, казва Суинтън в интервю за сп. Sight&Sound – “Вайгел се азплакала по време на една брехтова премиера и влиятелен критик бързо изкоментирал, че сливайки се персонажа си, те е разрушила естетиката на пиесата. На което самият Брехт отговорил, че Вайгел е плакала не като, а за героинята си. Вярвам, че моделирайки характера, актьорът, иска или не, винаги го коментира.”, споделя веруюто си актрисата.
Тилда Суинтън (1960) израства в арстократичното семейство на високопоставен шотландски генерал. Преди да постъпи в Кембридж през 1980 г. работи нелегално една година като доброволец в Южна Африка. След университета постъпва в Кралската Шекспирова трупа. “Там научих какво не трябва да правя по-късно в театъра.”, ще сподели по-късно Суинтън. Решаваща за кариерата й е срещата с Дерек Джарман и участието й в хита “Караваджо” (1986). Дотогава режисьорът е по-известен като сценограф при Кен Ръсел, има един безспорен филм –“Бурята” (1979). “Караваджо” печели “Сребърна мечка” в Берлин, а Суинтън започва да играе редовно в киното.
Висока, бледа, червенокаса, с крехък силует, тя преминава с една безплътна хубост, в роли без много думи, през най-важните филми на Дерек Джарман от зрелия му период. Участва в арт-експеримента “Ария” (1987), ангажирал автори като Годар, Олтман и Кен Ръсел. Играе в политическия “Last of England” (1988), поетичен коментар за мястото на изкуството в съвременния свят. Във “War Requiem” (1989) си партнира с Лорънс Оливие, филмът е визуализация на ораторията на Бенджамин Бритън. В най-касовата продукция на Джарман “Едуард ІІ” (1991) e в ролята на кралицата-девственица Изабела. Световната слава идва при Тилда Суинтън с “Орландо” (1992). В екранизацията на романа на Вирджиния Улф тя играе едновременно жена и мъж, в роля , разпростираща се през четири века. Транссексуална роля по същото време актриса прави и в театъра – играе Моцарт в “Моцарт и Салиери” на Пушкин.
След Джарман Суинтън учства в няколко от най-важните независими британски филми в края на 90-те – “Любовта е дяволът” (1998, реж. Джон Мейбъри), “Военна зона” (1999), режисьорския дебют на Тим Рот. След като “Плажът” става световен хит, идва и поканата от Холивуд. Във “Ванила скай” (2001) аристократичната британка е заедно със звезди като Том Круз, Камерън Диас и Кърт Ръсел. За ролята си в “Адаптация” (2002) печели наградата за женска роля на феста в Сиатъл.
Поканата за ролята в “Младия Адам” Тилда Суинтън получава след случайна среща на летен уъркшоп за студенти с режисьора Дейвид Макензи. На феновете на “София филм фест” той е познат с миналогодишното си гостуване с шотландската драма “Последната велика пустош” (2002). “Младия Адам” (2003) е свободна адаптация по едноименния роман на Александър Троки, култов шотландски писател от бийт-поколението, скитал из Америка в края на 50-те с Керуак и Гинзбърг.
Романът
Първото произведение на шотландския писател Александър Троки, излязло през 1957 година е напрегнат екзистенциален трилър, чието действие се развива на шлеп, пътуващ по мрачните канали между Глазгоу и Единбург.
Times Literatury Supplement – „ Всеки трябва да прочете ”Младият Адам” ”
The Crack – „ Потопете се в странния и мрачен свят на Троки ако ви стиска, но не казвайте, че не сме ви предупредили!”
Уйлям Бъроуз – ”Троки е централна фигура в литературата на 50-те и 60-те година”
The Times – ” Тази история за прелъстяване и убийство - на шлеп пътуващ между Глазгоу и Единбург, съдържа мрачно, рафинирано описание на подтискащия свят на
хората от „подземието”.
Филмът
Джо, скитащ млад писател, намира работа на шлеп, пътуващ между Глазгоу и Единбург, притежание на Лес и жена му Ела. Един следобед те откриват трупа на млада жена, който се носи по водата. Нещастен случай? Самоубийство? Убийство?
Когато полицията започва разследване и арестува заподозрян, става ясно, че Джо знае много повече отколкото казва. Постепенно излиза наяве връзката му с мъртвата. Междувременно се заражда мълчаливо страстно привличане между Джо и Ела, сгъстяващо до крайност клаустрофобичното пространство на шлепа.
Базиран на романа на шотландския писател от бийт поколението Александър Троки, филмът на многократно награждавания за късометражните си ленти Макензи е вдъхновен от големите холивудски film noir от 40-те и 50-те години ката същевременно е крайно стилен и оригинален секси трилър.
Актьорският състав е блестящ – звездата от „Трейнспотинг” и „Междузвездни войни” Юън Макгрегър, музата на арт режисьора Дерек Джарман – култовата актриса Тилда Суинтън , която българските зрители познават от клиповете на „Орбитъл”, един от най-търсените британски актьори в момента Питър Мълан, когото веднага асоциираме с филмите на Кен Лоуч и Майк Фиджис и Емили Мортимър – може би най многообещаващото младо име в английското кино, забелязана и от Холивуд (Писък 3, 51-ят щат)
”Младият Адам” е едно от последните важни събития в най-новата история на съвременно кино – то обединява усилията на силен авторски екип да модернизира, без клиширано да цитира психологизиращата мощ на черните филми, в традицията на ”The Deep End” (отново с участието на Тилда Суинтън). С помощта на класическия литературен текст на Троки, творбата на Дейвид Макензи се превръща в мощен афродизиак за жадните за качествено кино, уморени от сурогати сетива на днешния зрител. |
07 Mar 2004 |
Начало |
|
|
ТИЛДА СУИНТЪН "ОГРЯВА" ПРОГРАМАТА НА СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ |
|
Музата на новото британско кино, звездата от хитовете “Адаптация”, “Плажът” и “Ванила скай” Тилда Суинтън „огрява” програмата на 8-ия “София филм фест “ (4 – 14 март). Актрисата е представена с последния си филм “Младият Адам”, обявен за най-добра продукция на Острова за 2003 г. на фестивала в Абърдийн.
Тилда Суинтън е необичайна звезда. До славата на един от най-фините таланти от своето поколение тя стига, работейки предимно извън и срещу комерсиалния поток. Най-важните й роли, и в киното и в театъра, са в естетически рискови, дори експериментални продукции. Играла е в осем филма на рано починалия гений Дерек Джарман, включително и като себе си, само с глас, в предсмъртния му шедьовър “Blue” (1993). Суинтън счита себе си за брехтова актриса, в изграждането на стила си минава през антинатурализма на Мейерхолд, следва актьорските съвети на Айзенщайн, филмовите й примери са Годар и Бресон. “Моделът ми за актриса е Хелене Вайгел”, казва Суинтън в интервю за сп. Sight&Sound – “Вайгел се азплакала по време на една брехтова премиера и влиятелен критик бързо изкоментирал, че сливайки се персонажа си, те е разрушила естетиката на пиесата. На което самият Брехт отговорил, че Вайгел е плакала не като, а за героинята си. Вярвам, че моделирайки характера, актьорът, иска или не, винаги го коментира.”, споделя веруюто си актрисата.
Тилда Суинтън (1960) израства в арстократичното семейство на високопоставен шотландски генерал. Преди да постъпи в Кембридж през 1980 г. работи нелегално една година като доброволец в Южна Африка. След университета постъпва в Кралската Шекспирова трупа. “Там научих какво не трябва да правя по-късно в театъра.”, ще сподели по-късно Суинтън. Решаваща за кариерата й е срещата с Дерек Джарман и участието й в хита “Караваджо” (1986). Дотогава режисьорът е по-известен като сценограф при Кен Ръсел, има един безспорен филм –“Бурята” (1979). “Караваджо” печели “Сребърна мечка” в Берлин, а Суинтън започва да играе редовно в киното.
Висока, бледа, червенокаса, с крехък силует, тя преминава с една безплътна хубост, в роли без много думи, през най-важните филми на Дерек Джарман от зрелия му период. Участва в арт-експеримента “Ария” (1987), ангажирал автори като Годар, Олтман и Кен Ръсел. Играе в политическия “Last of England” (1988), поетичен коментар за мястото на изкуството в съвременния свят. Във “War Requiem” (1989) си партнира с Лорънс Оливие, филмът е визуализация на ораторията на Бенджамин Бритън. В най-касовата продукция на Джарман “Едуард ІІ” (1991) e в ролята на кралицата-девственица Изабела. Световната слава идва при Тилда Суинтън с “Орландо” (1992). В екранизацията на романа на Вирджиния Улф тя играе едновременно жена и мъж, в роля , разпростираща се през четири века. Транссексуална роля по същото време актриса прави и в театъра – играе Моцарт в “Моцарт и Салиери” на Пушкин.
След Джарман Суинтън учства в няколко от най-важните независими британски филми в края на 90-те – “Любовта е дяволът” (1998, реж. Джон Мейбъри), “Военна зона” (1999), режисьорския дебют на Тим Рот. След като “Плажът” става световен хит, идва и поканата от Холивуд. Във “Ванила скай” (2001) аристократичната британка е заедно със звезди като Том Круз, Камерън Диас и Кърт Ръсел. За ролята си в “Адаптация” (2002) печели наградата за женска роля на феста в Сиатъл.
Поканата за ролята в “Младия Адам” Тилда Суинтън получава след случайна среща на летен уъркшоп за студенти с режисьора Дейвид Макензи. На феновете на “София филм фест” той е познат с миналогодишното си гостуване с шотландската драма “Последната велика пустош” (2002). “Младия Адам” (2003) е свободна адаптация по едноименния роман на Александър Троки, култов шотландски писател от бийт-поколението, скитал из Америка в края на 50-те с Керуак и Гинзбърг.
|
07 Mar 2004 |
Начало |
|
|
ДАМЯН КОЗОЛЕ: НУЖДАЕМ ОТ ТАКЪВ ВИД ФЕСТИВАЛ, ЗАЩОТО ТОЙ ЗАМЕСТВА ФИЛМОВАТА ДИСТРИБУЦИЯ НА БАЛКАНИТЕ |
|
Какви са впечатленията ви от фестивала?
- За първи път съм в България и много ми харесва тук. Много съм впечатлен от фестивала и особено от всички хора, свързани с него. Много ми харесва и се надявам догодина да дойда за повече време.
Какво ще кажете за фестивалната програма?
- Програмата определено е добра, защото аз познавам доста фестивали. През тази година бях на много фестивали. Сигурен съм, че се нуждаем от такъв вид фестивал, защото той замества филмовата дистрибуция на Балканите. И тъй като нямаме възможност да видим интересни филми от Словения, България, от Азия или Европа, това е единственият начин да гледаме този вид кино. И пълните фестивални киносалони са доказателство за това.
Каква е фестивалната история на филма ви „Резервни части”
- Бяхме в Берлин и на още повече от 15 фестивала. Филмът ще се представя в много европейски страни. През следващата седмица имаме премиера в Лондон, преговаряме и за разпространение в Ирландия. Така че, този филм е успех за словенската кинематография, защото както знаете, имаме същите проблеми, както и българските филми, за една постоянна дистрибуция.
Как посреща Европа словенските филми?
- В последните години има ренесанс на словенския филм, има страхотно ново поколение, което има доста успешни филми. Ние ходим по много фестивали, бяхме и копродуценти на „Ничия земя”. Много словенски филми взеха значими награди на престижни фестивали. Ние, разбира се сме малки и произвеждаме само 4-5 филма годишно, но се надявам, че сме част от филмовата мрежа на Европа.
Мислите ли за копродуценство за следващия си филм?
- Да, аз подготвям нов проект, който ще се снима в 7 държави с много актьори от всичките тези страни и сега търсим копродуцент. Надявам се, че всичко ще бъде наред и ще снимаме през следващата година.
Какво е заглавието?
- Заглавието на филма е „Тъмната страна на Земята”. Главната роля ще се изпълнява от едно момиче от Украйна. Историята се развива в Унгария, Босна, Сърбия, Словения и Германия, така че ще взема актьори от всички тези страни.
|
07 Mar 2004 |
Начало |
|
|
НОВИТЕ БЪЛГАРСКИ ФИЛМИ ПОСРЕЩАТ ГОСТИ И ЗРИТЕЛИ НА СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ |
|
Вече стана традиция на екраните на Международния София Филм Фест новите български игрални и документални филми за първи път да срещат зрителите. Осмото издание на фестивала няма да направи изключение.
През 2004 година в програмата се представят 7 игрални и 4 документални филма. Два дебюта се вписват в игралната програма. “Мила от Марс” на режисьорката Зорница София ще представи България в международния конкурс. Това е историята на едно 16-годишно момиче (в ролята е Весела Казакова), което бягайки от опасен мъж, попада в далечно гранично село. Скоро разбира, че единствените жители там - девет старци - се препитават с отглеждане на марихуана. А собственик на нелегалната плантация е мъжът, от когото бяга. Този филм е за единствения “куршум против страх” - любовта. “Мила от Марс” е дипломен за режисьора и дебют за почти целия основен снимачен екип, на средна възраст 26,5 години.
Вторият дебют е на Силвия Пешева -“Шантав ден”, с участието на Коста Цонев и отново – Весела Казакова. Този път тя е на 18 и се притеснява дали ще намери пари за скъпото лекарство на дядо си. Мечтае да стане илюстратор на детски книжки и тайно – да срещне истинската любов… Филмът е оптимистично намигване към носталгичните почитатели на класическото кино. Режисьорката Силвия Пешева е заснела досега четири късометражни игрални новели, една от които ”Вълшебният обектив”(1999) представя България на фестивала ”Кинотавър” в Киев.
В програмата са представени и най-новите творби на майсторите на българската режисура. Авторът на “Мера според Мера”и “Авантаж” - Георги Дюлгеров ще покаже премиерния си 90-минутен “Хубава си, мила моя”. Четири документални изповеди на проститутки-затворнички са послужили за основа на сценария. Разказите на Ева, Даяна, Сиса и Крейзи сплитат в едно лъжи и истини. Те самите искрено вярват в своите измислици. Особено когато ги превръщат в песни... В ролите ще видим Ани Вълчанова, Илиана Китанова (съпруга на Стефан Китанов - Кита), Любов Любчева, Радена Вълканова.
Години назад във времето ни връща и историята, залегнала във филма на Иван Ничев (“Звезди в косите, сълзи в очите”, “След края на света”) “Пътуване към Йерусалим” . “Много хора по света – казва в едно интервю Иван Ничев - не знаят нищо за спасяването на евреите от България. Затова се амбицирах, защото почти няма такъв мащабен хуманен жест от страна на един цял народ към отделна група хора. Исках да разкажа за толерантността на българите, за отрицанието, което те питаят към ксенофобията. За приятелството, което изпитват към хората от различните религии и етноси. Разбира се, това е художествен филм. Той се опира на фактите, но и на измислицата.” “Пътуване към Йерусалим” , чиито сценарист е Юрий Дачев, разказва трогателната история на две деца - германски еврейчета, които се опитват да избягат в Палестина. Но по стечение на обстоятелствата децата остават в България, като попадат в трупата на трима пътуващи артисти. Евтини хотелски стаи, раздрънкани автобуси, “невероятни артистични успехи” и непрекъсната липса на пари бележат техните дни като шарена въртележка.” “Пътуване към Йерусалим” е копродукция между България и Германия, . В ролите:Елена Петрова, Александър Морфов, Васил Василев-Зуека, Бернд Михаел Ладе, Симона Стойкова, Георги Георгиев, Христо Гърбов, Георги Русев, Татяна Лолова, Красимир Радков, Христо Мутафчиев, Николай Урумов.
Още един филм е реализиран по сценарии на Юрий Дачев. Това е отличеният със Златен Ритон ’03 за най-добър български документален филм “Азбука на надеждата”, на режисьора Стефан Командарев (“Пансион за кучета”, “Хляб над оградата”). До последния учебен ден камерата следва пътя на децата от местните села до училещето. Всеки ден автобусът прпътува 140 километра до последното незатворено училище - единствено за шестнайсетте села в района. В него заедно учат български, турски и ромски деца.
Отново българско игрално кино: “Филм-пътуване” – така определя творбата си “Следвай ме” режисьорът Дочо Боджаков (“Ти който си на небето”). Двама души - Иван и Мария (в изпълнение на Христо Шопов и Биляна Петринска) - се срещат случайно на пътя. Всеки е тръгнал в своя собствена посока. Постепенно обаче векторите на съдбите им се сливат, защото и двамата се оказват зависими от миналото и искат да започнат живота си отначало.
“Другият наш възможен живот”- още едно заглавие от репертоара на премиерните български филми в рамките на 8. Международен София Филм Фест ни занимава с вечния разказ за мъжете, жените, разминаванията и срещите… “Много пространства в нашия живот – казва сценаристката Невелина Попова - са били неосветени, себични и егоистични. Но, слава Богу, идва моментът на човешкото прозрение – това, че си жив, че имаш път нататък в тоя живот – такъв, какъвто е. Другият наш “възможен живот” не е отричане на реалното ни съществуване, той присъства като усещане за хармония.” Невелина Попова заедно с режисьорката Румяна Попова (“Гори, гори огънче”, “Разговор с птици”) поставят култовите актьори на българското кино Ваня Цветкова и Иван Иванов в ролите и ситуациите на този друг възможен живот. Тук и сега. Един мъж и една жена се срещат след години в постсоциалистическа България. Тя – с висше хуманитарно образование, става ватманка, а Той – пристигнал за погребението на баща си след години странстване, случайно зърва в трамвая своята отдавнашна любима. Могат ли двамата да върнат своето емоционално и житейско време и да се опитат да възкресят това, което ги е свързвало в младостта?
Съвсем друг тип история поднася на зрителите режисьорът Михаил Мелтев (“Бързо, акуратно, окончателно”, “Търси се екстрасенс”). Във филма му “Чуй звездите” отново играе Иван Иванов. Партнират му Деян Донков, Волен Милчев, Златина Тодева. Сюжетът на “Чуй звездите”: Никола, талантливо дете в музикален клас, триумфира на годишната музикална продукция и става жертва на улично насилие. Страхът убива желанието му да свири. Дядо му напразно се опитва да смекчи травмата на момчето. Така се ражда от забравата един спомен – спомена за слепия музикант Тилилей, който донася светлина в глухото село на неговото детство. Музиката му стопява различията между тия изстрадали хора, сраства се с ежедневието им, прави труда и битието им по-леки, по-светли… Но един ден градушка помита плодовете на техния труд. Отчаяните селяни прогонват музиканта, който ги е учил да чуват звездите…
Още три документални заглавия правят впечатление в тазгодишната българска програма на Международния София Филм Фест . В “Гласове” на Елдора Трайкова (“За хората и мечките”, “Зелена карта”) камерата на Емил Христов проследява турне на хора на Здравко Михайлов - един от най-добрите български народни хорови диригенти, разказва за съдбите на няколко певици и техния млад диригент, разсъждава върху смисъла да се занимаваш с изкуство в България. Преди няколко години по време на турне в Швейцария Здравко Михайлов си отива от този свят. Неговият син Илия - възпитаник на прочутото нюйоркско музикално училище “Джулиард Скул”, се връща в родината, за да поеме хора на своя баща и се опита да върне неговата слава.
”Ахат: Made in USA” е 53 минутен филм на режисьора Магърдич Халваджиян (”Печалбата”) за подготовката на едноименния албум на групата издаден в престижното американско рок-студио. “Грег Райк Пръдакшън” в Алтамонте Спрингс, Флорида през лятото на 1999 година. Лентата показва един ден на ”Ахат”, една тяхна репетиция и работата на музикантите с тонрежисьоа на Дийп Пърпъл – Дарън Шнайдър, като в проекта са включени хамънд органът на Джон Лорд и барабаните на Йън Пейс.
Авторът на над 30 игрални и документални филма Росен Елезов ще представи ”Тьй рече Ванга” – вглъбен, интимен поглед към света на пророчицата. Камерата на оператора Николай Тодоров е запечатала последните мигове на баба Ванга, последните й думи преди да отнесе тайната на живота и дарбата си отвъд.
|
02 Mar 2004 |
Начало |
|
|
НАГРАДАТА NO MAN’S LAND НА СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ ЩЕ УВЕНЧАЕ БАЛКАНСКОТО КИНО |
|
8-то издание на София Филм Фест се връща към едно от най-успешните и забавни попадения от близката си история. През 2002 година фестивалът се откри с филма No Man’s Land, на режисьора Данис Танович. Броени дни след това, все още в рамките на София Филм Фест той получи Оскар за чуждоезичен филм. Само три дни след церемонията на Американската филмова академия, на церемонията по закриването на най-големия български кинофестивал, на сцената излезе продуцентът Марк Баше, за да получи първата награда на София Филм Фест – диплом и кашон вино „No Man’s Land”, осигурен от ”Дамяница”.
Две години по-късно организаторите учредиха, вече насериозно, наградата NO МAN’S LAND за балкански филм на София Филм Фест. Тя, разбира се, ще представлява отново кашон вино „No Man’s Land” и диплом. Филмът ще бъде избран от Гилдията на българските критици към СБФД. По повод връчването на наградата в България, на официалната церемония на 14 март в зала 1 на НДК, ще пристигнат и двамата продуценти на No Man’s Land, Чедомир Колар и Марк Баше. Те неведнъж са споделяли, че в някои среди едноименното вино вече е по-популярно от самия филм.
Интересът на Колар и Баше към балканското кино не е от скоро. Те стоят зад един от най-успешните филми на 90-те години - македонския ”Преди дъжда” (Златен лъв от фестивала във Венеция – 1994). За наша радост, те продуцират и първия игрален филм на младия български режисьор Камен Калев, завършил филмовото си образование в Париж.
|
01 Mar 2004 |
Начало |
|
|
КАНДИДАТЪТ ЗА ОСКАР -”СТУДЕНА ПЛАНИНА” ПОВЕЖДА ФЕСТИВАЛНИТЕ ВЪЛНЕНИЯ |
|
“Студена планина” на Антъни Мингела ще загрее публиката на 8-я София Филм Фест и ще зарадва родните киномани с извънредни, предпремиерни прожекции в Дома на Киното (27 февруари –4 март).
Фамилията на родения на 6 януари 1954 Антъни Мингела е известна с фабриката си за сладолед в Италия. След като завършва университета в Северен Йоркшир , където по- късно става професор, той започва да пише музика и пиеси. През 1984 година Мингела печели престижната награда на лондонските театрални критици за най-обещаващ драматург, а 1986-та за най-добра драма – ”Made in Bangkok”. До началото на 90-те снима основно за телевизията. Дебютът му в игралното кино е през 1991-а с романтичната драма ”Truly, Madly, Deeply”. Следва комедията “Mr. Wonderful” (1995) с Мат Дилън и Анабела Шиора в главните роли посрещната по-скоро недоброжелателно от критиката.
Големият успех идва с адаптацията на ”Английски пациент” (1996) на Майкъл Онтаджи, реализирана от Miramax, която изстрелва Мингела нагоре в списъка на най-акламираните съвременни режисьори, работещи в жанра на силната (“неокласическа”) психологическа драма. Лентата получава 9 Оскара (включително за най-добър филм, режисура и най-добра поддържаща женска роля – Жулиет Бинош). Още една литературна екранизация в творчеството на Мингела е ”Талантливият мистър Рипли” с Мат Деймън, Гуинет Полтроу и Джъд Лоу . Въпреки, че не се радва на успеха на предходния му проект, филмът печели симпатиите на зрители и критици с артистичното пресъздаване на болезнено перверзния, балансиращ по ръба на раздвоението и екзистенциалната параноя свят на Патриша Хайсмит. Следващия експеримент в биографията на режисьора е “Играта” по Бекет, с Кристин Скот-Томас, Алън Рикман и Жулиет Стивънсън.
Епичната драма ”Студена планина” е последният много амбициозен проект на Мингела, този път по романа на Чарлз Фрейзър. Кастингът е зашеметяващ – Никол Кидман, Джъд Лоу, Рене Зелуегър, новата инди звезда Филип Сеймор Хофман, Натали Портман, Джовани Рибизи, Брендън Глийсън, Доналд Съдърланд, а номинациите за Оскари почти “цитират” успеха на “Английски пациент” – цели 7. Филмът вече се сдоби със “Златен глобус” – за поддържаща роля на Зелуегър
”Студена планина”
Северна Америка - 1860г. Страната е раздирана от гражданска война. Животът е несигурен, хората – в безизходица ….. Инман –ранен боец от войските на Конфедерацията, търси своя път към дома и голямата си любов – Ейда. Пътуването му преминава през всички размирни точки, среща роби, бунтовници, дезертьори, разбойници и вещици, неочаквани приятели и опасни врагове. Всичко старо е разрушено, а да се гради ново е още рано.
За Ейда е също толкова трудно. Сигурният някога живот е заменен с борба за оцеляване. Тя се опитва да запази бащината си ферма от постоянните набези. За нейна изненада, помощ идва – и то в лицето на скитницата Руби, която скоро очарова Ейда с независимия си дух и спонтанна виталност. Руби учи Ейда да вярва в собствените си сили….
|
27 Feb 2004 |
Начало |
|
|
НА ФЕСТИВАЛ КАТО НА ФЕСТИВАЛ |
|
През изминалите години Международният филмов фестивал СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ (Sofia International Film Festival) се наложи не само като мащабен и амбициозен филмов фестивал у нас, но и като уникално киносъбитие, което с успех представя България на международната фестивална сцена.
Първите седем години бяха години на търсене на собствена физиономия и място в региона и по света. Фестивалът тръгна от тематично музикално събитие, за да стигне до формата, който има днес: международен фестивал с конкурс, жури, гости, панорами на европейското и световното кино, ретроспективи. Стремежът ни е да предоставим на българските зрители възможност да се запознаят със значимите филми и кинематографисти на съвременното световно кино. На чуждестранните гости пък сме интересни с представянето на новото българско и регионалното балканско кино.
Фестивалът се организира от Арт Фест, съвместно с Националния дворец на културата, в партньорство с национални и чуждестранни културни институти и спонсори. Патрон на фестивала е кметът на София
г-н Стефан Софиянски.
8-ият София Филм Фест ще бъде от 4 до 14 март в София, с допълнителна програма от 15 до 21 март в София и Бургас. Програмата съдържа около 107 игрални и документални и 20 късометражни филми.
Те ще се групират в следните рубрики:
Международен конкурс за първи и втори филми
Гала премиери
Европейски екран с фокус върху ирландското кино и ретроспектива на Нийл Джордан
Ново българско игрално кино
Българско късометражно кино
Балканско кино
Световен екран
Ретроспективи на Рангел Вълчанов и Уон Кар-Вай
Специални прожекции
Документална програма
Основните награди на фестивала са: Голямата награда STELLA ARTOIS за най-добър филм в международния конкурс, наградата JAMESON за български късометражен филм, наградата на КОДАК за български игрален филм, награда NO MAN’S LAND за най-добър балкански филм, награда на публиката на ОББ, награда на Асоциацията на българските оператори за най-добър оператор в български игрален филм, наградата на ФИПРЕССИ.
Шедьовърът на Такеши Китано ”Затоичи” (награда за режисура във Венеция) ще даде началото на фестивала на 4 март, 19.00 ч. в Зала 1 на НДК. “Басейнът” на Франсоа Озон (награда на Европейската филмова академия за женска роля на Шарлот Рамплинг) ще ознаменува финала на основната програма на 14 март, 19.00 ч. в Зала 1 на НДК след церемонията по награждаването.
Международният конкурс включва 14 игрални филма. Повечето от тях са получавали награди на престижни фестивали като “Реконструкция” на Кристофър Бое (Дания - Златна камера в Кан, ФИПРЕССИ – режисьор на годината), “Мария” на Петер Калин Нетцер (Румъния - специална награда на журито и за женска роля в Локарно), “Часовете на деня” на Хайме Росалес (Испания – Кан-ФИПРЕССИ), “Коктебел” на Борис Хлебников и Алексей Попогребски (Русия – Специална награда на журито в Москва). Българското участие в конкурса е “Мила от Марс” – дебютният филм на Зорница София (художник с над 50 международни изложби, завършила режисура задочно при проф. Людмил Стайков). 14-те филма ще се борят за голямата награда на генералния спонсор Stella Artois. Победителят ще получи 5000 евро, диплом и статуетка.
Международното жури, което ще присъди голямата награда STELLA ARTOIS ще бъде председателствано от легендата на американското независимо кино Джери Шацбърг, режисьор на “Плашилото” (с Ал Пачино и Джийн Хекман, носител на “Златна палма” от Кан). Членове на журито са още режисьорите Корнел Мундруцо (Унгария, спечелил голямата награда на Stella Artois на 7-ия София Филм Фест с филма си “Приятни дни”) и Бабак Паями (Иран, носител на награда за режисура от Венеция за филма си “Тайно гласуване”), както и актьорите Самуел Финци и Марта Кондова (носителка на наградата на името на Невена Коканова за изгряваща звезда, за ролята си в ”Под едно небе”).
Журито на ФИПРЕССИ (Международната федерация на филмовите критици) включва критиците Марк Льопоавр (Франция), Данко Йесич (Сърбия и Черна гора) и Петя Александрова (България).
Гала премиерите и предпремиерите са основно в Зала 1 на НДК.
Тук са “По тази земя” на Майкъл Уинтърботъм (“Златна мечка” от Берлин), феноменалният руски хит “Завръщане” на Андрей Звягинцев (“Златен лъв” във Венеция и над 10 първи международни награди), уестърнът ”В Неизвестност” на Рон Хауърд, “Куфарите на Тълс Лупър. Епизод 1: Историята за Моаб” на Питър Грийнауей, “Добро утро, нощ” на Марко Белокио, „Градът на Бога” на Фернандо Мейрейес (с 4 номинации за Оскар), “Младият Адам” на Дейвид Макензи (най-добър британски филм за годината в Единбург).
Получилият 7 номинации за Оскар “Студена планина” на Антъни Мингела с Джъд Лоу и Никол Кидмън, ще “загрее” фестивала една седмица преди официалното откриване с прожекции в Дома на киното.
За първи път СФФ ще направи фокус върху Европейските филмови награди (ЕФН) на специална вечер на Европейската филмова академия. Директорът на академията Марион Дьоринг ще представи филма “Догвил” на Ларс фон Триер, получил награда за режисура от членовете на академията на 6 декември 2003 в Берлин. На 13 март в Зала 1 на НДК г-жа Дьоринг ще представи „Завръщане” (носител на ЕФН за откритие на годината) и късометражния „Торсио” на Стефан Арсениевич („Златна мечка” от Берлинале 2003, ЕФН за късометражен филм, номинация за „Оскар” 2004). Арсениевич ще бъде на сцената в НДК броени дни след церемонията по раздаването на Оскарите, където има много голяма вероятност да триумфира.
В рубриката европейски екран блестят норвежкият “Кухненски истории” на Бент Хамер, исландският “Ной Албиноса” на Дагур Кари, номинираният за Оскар холандски “Зус и Зо” на Паула ван дер Уест. В два немски филма има българско участие. Монтажът в “Самоличността убива” на Сьорен Фогт е поверен на жена му Гергана Фогт (също и копродуцент на филма), а в отличения с голямата награда “Златна раковина” в Сан Себастиан “Страх от изстрел” на Дито Цинцадзе монтажът е дело на Весела Марчевски.
За първи път в България се организира панорама на ирландското кино. Поводът е президентството на Ирландия на Европейския съюз за първото полугодие на 2004г., както и отварянето на Посолство на републиката в България. В програмата са представени игралните филми на трима млади режисьори, сред които нашумелия ”Диско Прасета” на Кърстин Шеридън, ретроспектива от 6 филма на легендата Нийл Джордан, три късометражни и два документални филма – включително портрет на певеца и поета Шейн Макгауън (реж. Сара Шеър) с участието на Ник Кейв.
Балканската програма представя най-значимото, направено в региона за последната година. Блестят “Отчужденост” на Нури Билге Джейлан (Турция, с награда на журито и за мъжка роля от Кан, ФИПРЕССИ – филм на годината), “Кордонът” на Горан Маркович (Сърбия – голямата награда в Монреал), “Любовни погледи” на Сърджан Каранович (Сърбия – участие в конкурса във Венеция). Любопитен е дебютът на завършилия в НАТФИЗ (в класа на Георги Дюлгеров) Йоргос Баколас “На път към хана” (втора награда на фестивала в Солун).
Тази година се учредява и нова награда за балканско кино – наградата NO MAN’S LAND на Дамяница, която ще бъде присъдена от Гилдията на българските кинокритици. Логично тя ще представлява диплом и кашон едноименно вино. Наградата ще се връчи от продуцентите на филма NO MAN’S LAND Чедомир Колар и Марк Баше, носители на Оскар за чуждоезичен филм.
Българското игрално кино се представя със 7 филма. Сред тях са дебютните “Мила от Марс” на Зорница София и “Шантав ден” на Силвия Пешева, “Другият наш възможен живот” на Румяна Петкова и “Хубава си, мила моя” на Георги Дюлгеров – всички дотук със Световна премиера на фестивала!; познатият вече “Пътуване към Йерусалим” на Иван Ничев и продукциите на БНТ “Следвай ме” на Дочо Боджаков и “Чуй звездите” на Михаил Мелтев. Всички филми ще бъдат показани пред поканените над 25 директори и програматори на международни кинофестивали, сред които Кан, Берлин, Венеция, Солун, Москва, Карлови Вари и др. Те ще определят и носителя на наградата КОДАК за български игрален филм (диплом, статуетка и филмов негатив на стойност 3 000 USD).
В документалната програма България ще се представи с филма на Стефан Командарев “Азбука на надеждата”- носител на “Златен ритон”, както и съвсем новите “Гласове” на Елдора Трайкова, ”Тъй рече Ванга” на Росен Елезов, ”Ахат: Made in USA” на Магърдич Халваджиян. Компания ще им правят филмите на руския режисьор Евгений Цимбал, гост на фестивала. В София се очаква също лидерът на австрийското кино Улрих Зайдел (познат от “Кучешки дни”, носител на наградата на журито във Венеция) с “Боже, ти знаеш”.
12 родни филма ще се състезават за наградата JAMESON за късометражен филм. От 70 кандидати с филми, произведени предимно през 2003, 12 ще се борят за премията от 6 000 евро и статуетката на JAMESON. Победителят през 2003 бе Иван Русев с филма си YELLOW, който ще бъде представен на над 12 фестивала, включително Кан, през 2004 г. Русев бе член и на Селекционната комисия, която включи още Александър Янакиев (кинокритик, председател на комисията), Костадин Бонев (режисьор), Жанина Драгостинова (кинокритик), Стефан Командарев (режисьор).
Тази година София Филм Фест за първи път ще представи ретроспектива на български режисьор – логично започваме с Рангел Вълчанов, определен от колегите си за българския кинорежисьор на 20 век. Ще се покажат 6 игрални филма, като “Лачените обувки на незнайния войн” ще бъде представен и на гостуващите директори/програматори на международни фестивали.
Световен екран ще допълни представата ни за киното на другите континенти. Програмата включва суперхитове като “Градът на Бога” на Фернандо Мейрелес (Бразилия – 4 номинации за Оскар) и “Нашествия на варварите” на Дени Аркан (Канада – 2 награди от Кан и 2 номинации за Оскар), “Кърваво злато” на Джафар Панахи (Главната награда на “Особен поглед” в Кан), “Странно” (Аржентина – голямата награда “Тигър” в Ротердам), последния проект на Акира Куросава “Морска стража” (Япония – реж. Кей Кумаи). Освен тях публиката може да се запознае и с най-новия филм на Лари Кларк („Хлапета”) – „Кен Парк”, мексиканското събитие „Престъплението на отец Амару”, както и поредното предизвикателство на един от най-продуктивните съвременни азиатски режисьори Ким Ки-дук – „Пролет, лято, есен, зима… и пролет”.
За първи път у нас ще бъдат показани цели 6 игрални филма на един от най-значимите автори на съвременното световно кино Уон Кар-Вай. В програмата са включени както шедьовърът “В настроение за любов”, така и дебютът на Уон Кар-Вай “Докато сълзите капят” и бунтарският “Диви дни” (азиатският еквивалент на “Бунтовник без причина” с Джеймс Дийн). “Чунчин експрес” ще възхити с един прототип на Амели Пулен и невероятната лекота на разказа. София ще се запознае систематично с гения на традиционния спътник на Уон Кар-Вай – оператора Кристофър Дойл.
В рамките на фестивала ще бъде организиран семинар “Кино и психоанализа”, съвместно с Гьоте институт. Лектор е световноизвестният киноисторик проф. д-р Ханс Йоаким Шлегел.
Паралелни събития на феста ще бъдат две изложби: на фотографии на Джери Шацбърг (9-14 март в Зала „Средец” на Евро-българския културен център и на Чешки филмови плакати от ХХ век, с голям фокус върху Чешката нова вълна (от 4 Март в Дома на киното). Гьоте-институт ще аранжира и инсталация на Германски видеоарт в сградата на Централна баня (от 5 март).
|
26 Feb 2004 |
Начало |
|
|
STELLA ARTOIS® ПОДКРЕПЯ ОТНОВО СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ СЛЕД ФЕСТИВАЛА В СЪНДАНС И ПРЕДИ КАН |
|
Stella Artois® връчва голямата награда в международния конкурс на София Филм Фест
14 филма ще се борят тази година за голямата награда на генералния спонсор Stella Artois® в международния конкурс в рамките на София Филм Фест. Интернационално жури ще определи най-достойния сред претендентите за Stella Artois® Grand Prix. Победителят ще получи 5000 евро, диплом и статуетка.
Филмите в конкурсната категория са прецизна селекция от най-новото от световното кино. Много от тях вече са утвърдени на големи международни фестивали, като „Реконструкция" на Кристофър Бое със „Златна камера” за дебют от Кан, румънският „Мария" на Петер Калин Нетцер с две награди от Локарно, „Часовете на деня” на Хайме Росалес с награда на ФИПРЕССИ от Кан и други. България се представя с дебюта на Зорница София „Мила от Марс”.
Голямата награда на Stella Artois® през 2003 г. бе спечелена от унгарския филм “Приятни дни” на режисьора Корнел Мундруцо. Призът бе връчен лично от г-н Брент Уилис, директор отдел Маркетинг и продажби в Интербрю. Въвеждането на конкурс издигна очевидно нивото на София Филм Фест и го наложи като ключово киносъбитие в Централна и Източна Европа. Това вече рефлектира върху интерес към феста от световната кинообщност. През 2004 г. се очакват близо 100 гости от цял свят, от които над 40 режисьори и актьори ще представят своите филми пред българската публика.
Тази година Международното жури ще бъде председателствано от легендарния американски режисьор Джери Шацбърг. За българските почитатели на киното той е известен с триумфа си от Кан „Плашилото” („Златна палма”) с гениални изпълнения на Ал Пачино и Джийн Хекман, както и с музикалния „Шоу на колела” с Уили Нелсън. Шацбърг е много известен фотограф и ще представи в София избрана колекция от свои фотоси в зала „Средец” на Евро-българския културен център. Останалите членове на журито са иранският режисьор Бабак Паями, носителят на приза от 2003 Корнел Мундруцо, актьорът Самуел Финци и актрисата Марта Кондова ( носителка на наградата на името на Невена Коканова за изгряваща звезда, за ролята си в „Под едно небе”).
Stella Artois® подкрепя качественото кино в цял свят. Марката спонсорира и партнира на много кино инициативи както в международен, така и в национален аспект.
През последните две години Stella Artois® даде възможност на хиляди филмови почитатели да се насладят на хитовите заглавия на “кино под звездите”.
Stella Artois® е основен партньор и на най-престижния световен кинофестивал – фестивалът в Кан. И през 2004 г. любителите на хубавата бира ще имат възможността да бъдат специални гости на Stella Artois® по време на това бляскаво филмово събитие. Stella Artois® партнира и на най-известния фестивал на американското независимо кино – Сънданс.
|
26 Feb 2004 |
Начало |
|
|
ПРЕДИ НАЧАЛОТО |
|
Журналисти, гости и съорганизатори се потопиха в ритъма на фестивала
Пресконференцията по повод 8-то издание на София Филм Фест се състоя на 25 февруари в зала ”Мати” на НДК, при огромен интерес от страна на медиите и присъстващите гости . Желание да отразяват фестивала изявиха представители не само на подчертано ориентираните към проблемите на киното вестници, списания, телевизии и др., но и тези на еротичната преса както и журналисти, които пишат по проблематиката на детско-юношеската и третата възраст.
Дългоочакваното събитие откри директорът на Националния дворец на културата Христо Друмев, които не скри задоволството си, че започва една от най-важните прояви през годината, на които има честта да бъде домакин. Той обяви и новината, че за първи път екипът на СФФ, съвместно с НДК, ще прави и другия голям софийски фестивал – есенната Киномания.
Стефан Китанов въведе присъстващите в ритъма и настроението на София Филм Фест, като отвори загадъчна кутия, която получил през една от дългите безсънни нощи по време на подготовката за фестивала. От вътре, пред заинтригуваните погледи изскочиха фотографиите (с образите на Боб Дилън, Шарлот Рамплинг и други арт знаменитости) на председателя на журито на Международния конкурс, режисьорът Джери Шацбърг, чиято изложба ще се открие в галерия ”Средец” на 9 март.
Предвкусването на предстоящия кинопразник се подсили и от анонсирането на пристигащите в София гости – около 100 на брой, сред които Андрей Кончаловски, Катя Риман, Емили Йънг, Файт Хелмер, Евгени Цимбал, Бабак Паями, Пиер Джорджо Белокио, който ще представи филма на баща си Марко „Добро утро, нощ” (в който участва и самият той), сръбският режисьор Горан Маркович, син на Раде Маркович („Крадецът на праскови”), френският режисьор и музикант Зигфрид и много други.
Георги Дюлгеров и Йорданка Ингилизова разказаха за второто бургаско издание на ”София Филм Фест на брега”- което се очаква да мине като миналогодишното, при препълнени зали с голям брой правостоящи зрители. През месец март публиката от морския град за пръв път ще види на голям екран мексикански и израелски филм, както на предишния фестивал се е запознала с норвежки.
Негово превъзходителство ирландският посланик Остин Гормли се оказа еднакво запознат както с отговорната мисия по председателството на страната му на Европейския съюз в момента, така и с творчеството на сънародника си Нийл Джордан. Същевременно той представи и проектите на младите ирландски режисьори, застъпени в програмата на фестивала.
Директорът на ”Бояна Филм”, Евгени Михайлов говори за приноса на Kodak за развитието на нашето кино, които и тази година дават награда за български филм в рамките на СФФ. Събитието завърши с масовото консумиране на продукцията на фестивалните спонсори. Мечтаната комбинация за всеки ценител на качествения алкохол – Stella Artois, Jameson, Дамяница,. Представителят на известната белгийска бира г-н Зеемюлер, сподели удоволствието си, че фирмата му финансира три важни фестивала – Сънданс, София и Кан.
|
26 Feb 2004 |
Начало |
|
|
БИЛЕТИТЕ |
|
От понеделник, 23 февруари, се пускат билетите за 8-мия международен кинофестивал София Филм Фест!
Филмите от фестивалната програма ще бъдат прожектирани в: НДК -Зала 1, Дом на киното, кината ”Люмиер”, ”Център”, ”Глобус” и ”Одеон”. Цените на билетите за всички фестивални киносалони са 5 лв. и 3лв. (за студенти и ученици). Специална цена от 2лв. е определена за филмите, включени в ретроспективата на ”българския кинорежисьор на 20-ти век” Рангел Вълчанов, в Дом на киното.
Фестивалът стартира предпремиерно с прожекции на филма на Антъни Мингела ”Студена планина”, носител на ”Златен глобус” и 7 номинации за Оскар. Филмът ще се прожектира в рамките на фестивала само в Дома на киното!
Официалното откриване на феста е на 4 март, от 19.00 часа в Зала 1 на НДК с най-успешния филм на култовия японски режисьор Такеши Китано ”Затоичи”. Фестивалната програма включва над 140 игрални, документални и късометражни филми.
На сцената на 4 март се очаква да бъде звездата на немското кино и носителка на наградата за женска роля във Венеция 2003, Катя Риман.
Програмата на фестивала е готова и ще бъде на разположение на зрителите от 21 февруари. Организаторите съветват хилядите любители на киното да проучат програмата предварително и да се снабдят с билети навреме. Това ще им гарантира достъпа до близо 100-те филма, които пристигат специално за фестивала и срещите с над 50 режисьори и актьори, които ще представят филмите си пред българската публика.
Фестивалът е получил потвърждение за гостуването на следните кинематографисти само през първия уикенд на събитието:
Андрей Кончаловски, режисьор, Русия (”Домът на глупците”)
Катя Риман, актриса, Германия (”Розенщрасе”)
Емили Йънг, режисьор, Великобритания (”Целувката на живота”)
Тилда Суинтън, актриса, Великобритания (”Младият Адам”)
Дейвид Макензи, режисьор, Великобритания (”Младият Адам”)
Евгений Цимбал, режисьор, Русия (”Обикновен болшевизъм”, ”Сънищата на Сталкер”)
Дамян Козоле, режисьор, Словения (”Резервни части”)
Файт Хелмер, режисьор, Германия (”Порта към небето”)
Бранко Джурич, режисьор и актьор, Словения (”Извара в мармалада”, ”Малък свят”)
Драган Бйелогърлич, актьор и продуцент, Сърбия (”Малък свят”, ”Извара в мармалада”)
Ян Хржебейк, режисьор, Чехия (”Пупендо”)
Очаква се потвърждение от Нури Билге Джейлан, Турция (”Отчуждение”).
|
26 Feb 2004 |
Начало |
|
|
ПРИМАТА НА НЕМСКОТО КИНО КАТЯ РИМАН ГОСТУВА НА 8-ИЯ СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ |
|
Катя Риман ще представи лично слециалната немска гала “Розенщрасе” на фестивала
Тя е актриса и певица. Композира, пише текстове на песни и детски книжки. Катя Риман е най-търсената и скъпоплатена актриса в Германия. В анкета, проведена наскоро в родината й, зрителите я обявяват за най-знаменитата актриса на немското кино. Тя е любимка и на критиката – удостоена е с всички възможни награди на родна територия.
Катя Риман изкачи и международната почетна стълбица – за изключителната й игра във филма на Маргарете фон Трота “Розенщрасе”, журито на кинобиеналето във Венеция й присъди награда за най-добра актриса.
Филмът “Розенщрасе” ще има специална прожекция на София Филм Фест- на 5 март в Дома на киното- на гала вечер, посветена на немското кино. Самата Катя Риман ще бъде гост на фестивала и ще пристигне в София специално за откриването и за представянето на филма.
С България ще я свърже и един филмов проект. Актрисата се е съгласила да участва в новия филм на режисьора Илиян Симеонов и продуцента Захари Паунов – “Пазачът на мъртвите”. Проектът ще бъде представен на първото издание на “София Филм Мийтингс” в рамките на 8-ия София Филм Фест.
Катя Ханхен Лени Риман е родена на 1 ноември 1963 г. в Кирхвее, близо до Бремен, в семейството на учители. От малка се впуска в дебрите на изкуството - играе балет, свири на пиано, флейта и китара. След като завършва училище посещава танцова школа в Хамбург, но след първия семестър напуска, за да стане аткриса. Започва работа във Вестфалския театър и се записва в Университета за музика и театър в Хановер.
Първото си сериозно предложение за участие във филм, Катя получава още като студентка. Режисьорът Питър Бове / посочен от актрисата като основния й ментор/, й предлага роля в шестсерийния телевизионен филм “Лято в Лесмона”. Още с първата си поява на екрана Катя Риман печели наградата на конкурса за актьорско майсторство “Адолф Гриме”.
Младата актриса поглежда и към театъра -в Мюнхенския камерен театър, където работи предимно с Дитер Торн, прави забележителни роли в гьотевия “Фауст”и във “Федра” на Расин. В театър “Шилер” в Берлин, Катя Риман влиза блестящо в ролята на Амалия в “Разбойници, под режисурата на Александър Лонг. Именно той се превръща в новия й ментор.
Популярността я настига след участието й в главната роля в сериала “Мълчанието на Катя”, излъчван в телевизионния канал WDR. Катя блестящо влиза в ролята на съименничката си - млада жена с тъмно минало, но с ясни житейски критерии. Криминален сюжет на малкия екран я среща и с бъдещия й партньор – актьора Питер Сатман, с когото живее девет години.
А пищната телевизионна копродукция “Балзак” я събира на снимачната площадка с киновеличия като Жерар Депардийо, Жана Моро, Фани Ардан.
Киното измества другите сцени и съвсем закономерно привлича на своя страна младата актриса. Сред най-успешните й роли от този период е комедията “Без грим”(1993), с режисьор Катя фон Гарние.За участието си в него Катя Риман е обявена за най-добра актриса на Баварските филмови награди. Комедийният й талант се разкрива във филма на Зонк Уортман, “Най-желаният мъж” – с нестандартен и комичен любовен триъгълник.
Участието й във филма “Градски разговор”(1995) й донася наградата “Ернст Лубич” и Баварската филмова награда за най-добра актриса. За ролите си в “Аптекарката” (1997) и “Бандитки”(1997), Катя Риман е отличена от Немските филмови награди.
Сред любимите й роли се вписва участието й в “Комедиен хармонист”(1998), реж. Йозеф Филсмайер (показан в рамките на София Филм Фест ’99 и разпространяван в България). Актрисата снима в Италия (“Нобел”, 2001) и в Канада (“Ирландецът”, 2003).
Филмът “Бандитки” я свързва трайно и с музиката. Веднага след появата си, саундтракът към “Бандитки” се изстрелва на първите места в класациите. Песните са дело на Катя Риман, Жасмин Табатай и Николет Кребиц. През ноември 2000г. излиза и дебютният авторски албум на Катя Риман - Night Screen. Отново пре ноември – но 2003 ( само два дни след като навършва 40г), излиза албумът Favourites, записан от актрисата-певица и “Катя Риман Октет”. В него влизат някои от “бандитските” хитове, като Pieces of my Heart. Новите парчета, повечето по текст и музика на брат й – Йокес, са повлияни от джаза.
Катя Риман пише и детски книги. “Името на слънцето”(1999) и “Хорът на ангелите” слагат началото на трилогията, чиято трета част - ще излезе пре 2005г.
Наскоро актрисата завърши снимките за два филма – продължението на хитовата комедия “Биби Блоксберг” и “Агнес и нейните братя”. Сега се готви и за екранни пътешествия в различни посоки, сред които с нарежда и България.
От 1999г. Катя Риман е посланик на УНИЦЕФ и провежда активно кампании против обрязването на момичетата в Африка.
|
25 Feb 2004 |
Начало |
|
|
ИРЛАНДСКИ АКЦЕНТИ НА “СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ” |
|
Три нови ирландски филма и ретроспектива на корифея Нийл Джордан ще видят зрителите на наближаващия 8-и “София филм фест” (4 – 14 март). Това е първото по-компактно представяне на киното на “зеления остров” в България. Ретроспективата е наречена “Green Screen” и е посветена на актуалното ирландско председателство на ЕС. Организира се със съдействието на новооткритото посолство на Ирландия в София.
Най-известният и награждаван филм в подборката е “Песен за едно разярено момче” (SONG FOR A RAGGY BOY) – носител на голямата “Кристален глобус” от фестивала в Карлови Вари, с победи също в Амиен и Копенхаген, с наградата на публиката в Любляна и приза за операторско майсторство на името на Хаскел Уекслър в Уудсток. Филмът е по истински случай от 1939 г. и разказва за смел мъж (звездата Ейдън Куин), изправил се срещу фашистките порядки във възпитателно училище. “Диско свине” (DISCO PIGS) e историята на една тийнейджърска любов в среда на насилие. Филмът е режисьорски дебют на Кирстен Шеридан, дъщеря на Джим Шеридън (“Моят ляв крак”, “В името на отца”). “Спомен за златната рибка” (GOLDFISH MEMORY) е лирична комедия за няколко влюбени двойки в днешен Дъблин и идва с наградата на публиката от последния фестивал в Лос Анджелис.
Ирландия има собствено филмово производство от 1910 година, националният пионер е Сидни Олкот, работил в стила на Дейвид Грифит. След обявяването на независимостта на страната през 1922 г. и последвалата двегодишна гражданска война в Ирландия се установявява строга католическа цензура. От 1924г. до средата на 60-те над 3000 филмови заглавия са забранени, а повече от 8000 са малко или повече изрязани. През 30-те години ирландската тема става световно достояние с класически филми като “Човекът от Аран” (1934) на документалиста Робърт Флаерти, “Плугът и звездите” (1936) на Джон Форд. С истинско име Шон О’ Фиърна, бащата на уестърна е и най-известният ирландец в киното. Другите големи са Джон Хюстън, който умря като ирландец, отказвайки се от американския си паспорт малко след като завърши последния си филм “Мъртвите” (1987) по Джойс. През 1945 г. Лорънс Оливие снима в Ирландия масовите сцени на “Хенри V”, а през 1958 в Дъблин е построена модерната студия “Ардмор”, където после са заснети много холивудски продукции на историческа тема. През 70-те тя за няколко години става собственост на държавата и тогава неин директор е англичанинът Джон Бурман (“Ескалибур”). След 1982 г. студията е частна, а с националното филмово производство се занимава Ирландският филмов борд (IFB). Годишният му бюджет е около $ 5 млн., до 2005 г. важи решение на правителството за данъчни облекчения за филмово производство. Филмовият борд подкрепя около 10 игрални филма годишно. От 1956 г. Ирландия има свой кинофестивал в гр. Корк.
Най-известните имена на ирландското кино са носителите на оскари Джим Шеридан и Нийл Джордан. Ретроспективата на Нийл Джордан е вторият ирландски аакцент на “София филм фест”. 54 годишният писател, саксофонист, революционер, бохем и според ирландския морал абсолютен пройдоха (включително много деца от различни жени) ще бъде представен с шест заглавия. “Фантазия има във всичките ми филми, дори в тези, които изглеждат реалистични. Да разкажеш една история е като да предприемеш пътешествие”, казва той. Джордан е роден в Слиго, пристанище в североизточна Ирландия, на 25 февруари 1950 г. Расте в Дъблин, учи история и литература. Докато работи в малки театри публикува сборника с разкази “Нощ в Тунис” [Night in Tunisia] (1976 г.), за който получава годишната литературна награда на в. “Гардиън”. Пише сценарии за Ирландската телевизия и BBC, публикува романа “Миналото” [The Past] (1980 г.). Като писател Джордан влиза в орбитата на Джон Бурман, който след няколко пропаднали проекта го кани за сценарен консултант в “Ескалибур” (1981). По време на снимките Бурман му слага в ръцете и камера, за да снима мейкинга на филма. След година Нийл Джордан дебютира с “Ейнджъл” (1982), политически трилър с герой от ИРА, работи за първи път със Стивън Риа. “Обичам да подбирам образи, чийто живот на пръв поглед изглежда разбираем, но постепенно се озовават в ситуации, в които не съществуват правила и на преден план излизат чувства и реалности, за които те не са подготвени.”, коментира Джордан. “Вълча компания” (1984) e фройдистки преразказ на “Червената шапчица”, решен като фентъзи хорър. Международно признание ирландецът получава с “Мона Лиза” (1986) – история на разрушителната любов на дребен гангстер с чернокожа лукс проститутка. Критиката отбелязва умението на Джордан да комбинира атмосфера от черните филми и елементи на насилие в сюжет, чието ядро е поетико-романтично. Следват скромни два холивудски опита – “Не викайте духове” (1988, Питър О’ Тул и Дарил Хана) и “Не сме ангели” (1989, Робърт де Ниро) – след които които режисьорът се връща на свой терен и прави личния “Чудото” (1991).
Нийл Джордан става световно име с “Играчка-плачка” (1992), получава “Оскар” за оригинален сценарий и още 5 номинации. Един ранен ангел (Стивън Риа) опитва да се скрие от кошмара на околното насилие в една отчаяна любов. Като в старогръцка трагедия любовта е невъзможна, но е изкупителна за стари грехове. Отново в Холивуд Джордан снима пълния със звезди “Интервю с вампир” (1994, Том Круз, Брад Пит, Антонио Бандерас, Крисчън Слейтър, Кирстен Дънст). “Във вампирите ми хареса сюрреалистичното, потенциалът на фантазия. По същия начин бих харесал и кентавър – половин кон, половин жена.”, казва режисьорът.
Въпреки световното признание Джордан не остава в Холивуд, връща се отново при любимите си ирландски сюжети. Снима мащабния “Майкъл Колинс” (1996) с Лиъм Нийсън в ролята на националния герой и веднага след това интимната психодрама “Синът на месаря” (1997).
В последните години Нийл Джордан редува хоръри (In Dreams, 1999; новият му филм Me and My Monster, 2004) с със стилни римейки на класически жанрови филми - “Краят на аферата”
(1999, с Рейф Файнс и Джулиан Мур, по романа на Греъм Грийн); “Честният крадец” (2002, с Ник Нолти, по култови черен филм “Играчът Боб” на Жан-Пиер Мелвил от 1955). Експериментира и със съвсем лични неща – като екранизирането на минипиесата на Самюел Бекет “Не аз” (2000) с единствен герой говореща човешка уста (Джулиън Мур).
|
25 Feb 2004 |
Начало |
|
|
СВЕТОВНИЯТ ХИТ “ЗАТОИЧИ” ОТКРИВА 8. МЕЖДУНАРОДЕН СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ |
|
Шедьовърът на култовия японски режисьор Такеши Китано ще радва зрителите на Зала 1 на НДК на официалното откриване на фестивала на 4 март от 19.00 часа
“Насилието е като комедията: сграбчва ни внезапно, без предупреждение.” - обича да казва японският режисьор и актьор Такеши “Бийт” Китано. И наистина в голяма част от филмите му, като “Жестокото ченге” (1989), “Сонатина” (1993), “Фойерверки” (1997, носител на “Златен лъв” от Венеция), “Брат” (2000) насилието и комичното съществуват в някаква много особена сплав. Има ги дори и в по-различните му, лирични и изненадващо плавни филми като “Сцена край морето”(1991), “Кикуджиро” (1999) и “Кукли”2002. В България японският режисьор стана известен на по-широк кръг публика благодарение на своеобразните панорами на японско кино в рамките на Международния София Филм Фест 2002 и 2003 година.
За пореден път фестивалът на Китанов ще отдаде почит на Китано. На 4 март, отриването на кинофорума ще бъде с най-новия филм на японския режисьор. Филмът “Затоичи” (2003) вече е носител на четири отличия от фестивала във Венеция през миналата година – включително приз за режисура и награда на публиката. Филмът става любим на публиката на редица фестивали, сред които Торонто, Сан Себастиан и Солун. За първи път Такеши Китано се хвърля в кинематографичното моделиране на традиционната японска самурайска героична повест. В която все пак продължава темата на повечето си филми: вечната самота на война-самурай, без значение дали живее в средните векове или е мафиот днес.
Действието на “Затоичи” се развива в Япония, през епохата Мейджи (19 век). Затоичи е сляп странник, който се прехранва с хазарт и традиционни масажи. Но той умее и още нещо – изкуството на меча. Въпреки слепотата си, Затоичи има светкавично бързи рефлекси и главозамайващи, прецизни удари. Странствайки из страната, той попада в отдалечено планинско градче, тероризирано от бандата на Гиндзо. Двамата с верния си прител Шинкичи се запознават с две изкусителни гейши в хазартен клуб. Опасни и красиви Окину и сестра и Осей са дошли в града, за да отмъстят за убийството на родителите си. Единствената следа с която разполагат е едно име. Това на някой си Кучинава. И пътят на Затоичи тръгва по посока на двубоите, следвайки кодекса на самурая, в който е написано “Бъди верен – живей дълго”. Дали ще стигне…
По повод на “Затоичи”, Такеши Китано казва следното: “Това е първият ми филм, развиващ се в историческо време. И първият, който снимам по чужда идея – разказът на Кан Шимодзава. Мислех, че няма да ми е лесно да го направя, защото по принцип се смята, че костюмно кино се снима по-трудо. Но всъщност работата по него се оказа истинско удоволствие. Процесът на създаване на исторически филм е много по-фиктивен, защото стимулира непрекъснатото измисляне на реалността. Това обаче ми позволи да направя някои абсурдни неща, да изследвам области, в които не бях навлизал досега. Трябва да се съглася с хората, които ми казват, че “Затоичи” е най-забавният филм, който съм правил досега. Със сигурност мога да кажа, че работата по него беше най-удовлетворителното изживяване в творчески аспект, което съм имал в кариерата си. Сега само се надявам зрителите, котио ще гледат “Затоичи” да го харесат толкова, колкото и на мен ми хареваше да го снимам.”
Такеши Китано (роден на 18.01.1947) е не само актьор и режисьор. Той е още романист, поет, художник, издател и една от най експонираните медийни личности на Япония. През 1972 дебютира като комик в дуото The Two Beets (откъдето му остава прякора “Бийт” Такеши). Жанрът е традиционно японският manzai: актьорите си разменят остроумни реплики, примесени с хард-цинизми. По-късно дуото се утвърждава като водещо в телевизията NHK. Режисьорът Нагиса Ошима (“Империя на чувствата”) провокира актьора да излезе от това амплоа. “Веднъж - разказва Китано - Ошима ми каза: “Знаеш ли, от теб ще излезе превъзходен престъпник! Така започнах в телевизията, в сериал, с роля на психопат убиец. После станах полицай, войник (при Ошима). Лично аз се чувствам най-комфортно, когато се занимавам с две теми: тази за якудза и света на децата. А ако мога и да ги преплета, става прекрасно”.
P.S.
През 2003 г. на фестивала във Венеция се състоя историческа среща между “Бийт” Китано и неговия балкански съименник Китанов “Кита”. Двамата много се забавляваха от далечното си “роднинство” и с удоволствие се снимаха за спомен. Стефан Китанов беше член на журито за дебютни филми “Opera Prima” на Венецианското биенале. Колегите му го наричаха “Китано-сан”. Когато уговаря филми за фестивала по телефона, понякога питат Китанов не е ли японец. Веднъж обаче запитали “Бийт” Такеши няма ли балканска жилка. Колко е малък светът… |
01 Feb 2004 |
Начало |
|
|
НАЙ-ГОЛЯМАТА ИЗНЕНАДА СРЕД НОМИНАЦИИТЕ ЗА ОСКАР - НА СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2004 |
|
Най-голямата изненада сред номинациите за Оскар - на София Филм Фест 2004
Бразилският филм “Градът на Бога” с четири номинации
Култовият бразилски филм “Градът на Бога” е може би най-голямата изненада сред номинациите на Американската филмова академия. Уличната престъпност и битките за територия са в центъра на киноразказа. Динамична и препълнена с енергия, историята пренася доста реалистично “законите на джунглата”. Снимачната площадка се намества на истински опасните места в Рио де Жанейро. Реалистичния ефект допълват и актьори, израснали в квартала около улица “Сидаде де Деуш” (Градът на Бога).
Филмът е номиниран за “Оскар” за режисура, операторска работа, монтаж и адаптиран сценарий. Досега филмът е носител на 6 награди в Хавана ’02 – (“Големият корал”, за мъжкия актьорски състав, операторско майсторство, монтаж, на ФИПРЕССИ и Католическото жури), на Британската академия ’02 (монтаж) и Камеримаж ’03 (“Златна жаба”). София Филм Фест съвсем навреме ще срещне зрителите с “Градът на Бога”.
“Нашествия на варварите” на канадския режисьор Дени Аркан отново триумфира след авторитетните си награди от Кан’03 (сценарий и женска роля - на Мари-Жозе Крос) , Торонто ’03 (най-добър канадски филм) и Европейски филмови награди ’03 (най-добър неевропейски филм). Филмът е номиниран за “Оскар” за оригинален сценарий и чуждоезичен филм. Свадливи и вманиачени на тема секс, героите на Дени Аркан отново са тук, за да пренесат забавно и с много хумор залеза на един живот.
Дени Аркан е познат на българските зрители с “Иисус от Монреал”, който e носител на 2 награди от Кан (голямата награда на журито и на екуменическото жури), награди от Сиатъл, Торонто и номинации за ”Оскар” и “Златен глобус”.
Филмът “Студена планина”, един от най-големите претенденти за заветната статуетка със 7 номинации за “Оскар”, ще бъде включен също в програмата на София Филм Фест. Една седмица преди официалното откриване филмът на Антъни Мингела ще бъде прожектиран в Дома на киното като поздрав към всички зрители, очакващи 8-то издание на София Филм Фест.
Филмът вече се сдоби със “Златен глобус” - за поддържаща роля на Рене Зелуегър и 7 номинации за “Златен глобус” (най-добър филм, мъжка роля – Джуд Лоу, женска роля – Никол Кидман, режисура – Антъни Мингела, сценарий – Антъни Мингела, музика и песен – You Will Be My Ain True Love). Драматична любовна история ( Никол Кидман – Джуд Лоу) по време на Гражданската война в САЩ – кодът на успеха е заложен от Чарлз Фрейзър, по чийто роман е заснет филма. |
28 Jan 2004 |
Начало |
|
|
ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ ИЗКЛЮЧИТЕЛНИЯ УОН КАР-ВАЙ |
|
Ретроспектива на култовия хонконгски режисьор
за първи път на 8-ия София Филм Фест
“Уон Кар-Вай е повече художник, отколкото режисьор. След края на снимачния ден той гледа абсолютно всичко заснето. Така преоткрива красотата на готовите кадри и това го вдъхновява да продължи нататък. Той е единственият режисьор, заради когото мога да остана 15 месеца в кожата на един персонаж”. Това казва актрисата Маги Чън (позната на българския зрител с ролята на Падащ сняг в “Герой” на Джан Имоу) в интервю по повод “В настроение за любов”. Филмът на хонконгския режисьор Уон Кар-Вай се нарежда сред най-успешните азиатски кинотворби за последните години наред с “Тигър и дракон” на Анг Лий, “Затоичи” на Такеши Китано и “Герой” на Имоу. “В настроение за любов” (“Златна палма” 2000 за мъжка роля, “Сезар” 2001 за чуждестранен филм и Европейска награда за най-добра неевропейска творба, призове “Давид на Донатело” и “Независим дух”) е сред акцентите в програмата на 8-ия София Филм Фест .
Още няколко филма на култовия хонконгски режисьор ще изградят своеобразната панорама в рамките на фестивала. Сред тях са дебютът му As Tears Go By (“Докато изсъхнат сълзите”), Days of Being Wild (“Дни на безумство”), Ashes of Time (“Прахът на времето”), Chungking Express, (“Чункинг експрес”), Fallen Angels (“Падащи ангели”), Happy Together (“Щастливи заедно”).
Уон Кар-Вай е роден през 1958 година в Шанхай. Когато е на 5 години родителите му се преместват в Хонг Конг. Той учи графичен дизайн в политехническото училище и се занимава с фотография, след което постъпва в департамента по сценаристика на HK-TVB (Хонг Конг ти ви бродкастинг). Първият си сценарий реализира през 1982. Дотогава във филмовите среди е известен като “човекът за идеи”. Асистира на известни хонконгски режисьори и навлиза в киното заедно с други кинаджии като Джейкъб Чън, Стенли Куан, които оформят силната тройка на така наречената “втора вълна” в хонконгското кино.
Уон Кар-Вай изненадва всички с дебюта си през 1988 As Tears Go By (“Докато изсъхнат сълзите”). Филмът е замислен като обичаен гангстерски екшън, но сюжетът най-неочаквано прави резки завои към лиричното и сантименталното - до такава степен, че стрелбата на екрана е пропорционална на целувките. Успехът сред зрителите е повече от неочакван, а критиката високо оценява визуалния стил на Уон Кар-Вай. Тогава го наричат “единственият арт-режисьор”. Със следващия си филм Days of Being Wild (“Дни на безумство” - 1991) Уон Кар-Вай отново изненадва - дългата и объркана любовна история, развиваща се из излъчващите хлад улици и кафенета на Хонг Конг не се харесва нито на публиката, нито на продуцентите. Въпреки това, филмът се радва на успех в Корея и Европа и получава множество награди. Това вдъхновява режисьора и след няколко години той снима две съвсем различни истории Ashes of Time (“Прахът на времето” - 1994) и Chungking Express (“Чункинг експрес” - 1994). Последното заглавие впечатлява Куентин Тарантино и той кани Уон Кар-Вай в Америка, където името на азиатеца е все още непознато (главната героиня на филма поразително напомня Амели на Жан-Пиер Жьоне).
С Fallen Angels (“Падащи ангели” - 1995) режисьорът се завръща на азиатския екран. А през 1997 прави тотално неочакван за него филм Happy Тоgether (“Щастливи заедно”): премества действието от Хонг Конг в Буенос Айрес, разказва хомосексуална история и снима с ръчна камера. Именно с тази кинотворба той получава и първия си важен международен приз – награда за най-добра режисура на фестивала в Кан.
След първия си филм Уонг Кар-Вай започва да работи с феноменалния оператор Кристофър Дойл (заснел и “Герой” на Имоу). Визията на австралиеца Дойл е основен белег на стила на режисьора.
В момента целият киносвят очаква новия филм на Уонг Кар-Вай “2046”. Вероятно той ще бъде представен в Кан тази година.
P.S.
Запазена марка – винаги носи тъмни очила. |
26 Jan 2004 |
Начало |
|
|
12 СЕЛЕКТИРАНИ ФИЛМА ЗА НАГРАДАТА ЗА КЪСОМЕТРАЖЕН ФИЛМ JAMESON 2004 |
|
На 25 януари 2004 г., комисия, определена от Стефан Китанов, директор на 8-ия международен филмов фестивал София Филм Фест, в състав: Александър Янакиев – председател и членове: Жанина Драгостинова, Иван Русев, Костадин Бонев и Стефан Командарев, след като изгледа и обсъди 72 филма, кандидатстващи за наградата JАMESON за български късометражен филм, избра за участие в конкурса следните 12 филма:
1. ВЪЗКРЕСЕНИЕ, реж. Петър Вълчанов
2. DIPTYCH - ALIEN 1, ALIEN 2 + EVOL, реж. Маро
3. ДРЕБОСЪКЪТ, реж. Андрей Цветков
4. ЕXTAZY, реж. Ася Ковачева и Иван Стоянович
5. ЕДИН ЗА ВСИЧКИ, реж. Йовко Коларов
6. ЕСЕН, реж. Андрей Кулев
7. ЗАКУСКА НА ТРЕВАТА, реж. Иван Трайков
8. КЪСМЕТ, реж. Елизавета Боева
9. МИТОЛОГИЯ, реж. Борис Десподов
10. СОФИЯ, реж. Светла Цоцоркова
11. ТОШКА И ТОШКО, реж. Кристина Грозева
12. ТРЯБВА ДА ТИ КАЖА НЕЩО, реж. Драгомир Шолев
|
25 Jan 2004 |
Начало |
|
|
АНДРЕЙ КОНЧАЛОВСКИ ЩЕ ГОСТУВА НА СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ |
|
Големият руски режисьор Андрей Кончаловски ще представи лично последния си филм “Домът на глупците” на осмия София Филм Фест (4 – 14 март). Преди година лентата получи “Сребърен лъв” и специалната награда на журито във Венеция. Във филма войната в Чечения е показана от гледна точка на пациентите в психиатрична клиника в Грозни. Според критиците това е днешният вариант на “Полет над кукувиче гнездо”.
По време на феста Кончаловски ще раздава автографи и върху първите издания на български на двете си скандални автобиографични книги, “Долни истини” и “Извисени лъжи” (и двете на издателство “Колибри”). В тях по-големият брат на Никита Михалков разказва откровено за филмовите си странствания и връзките с Шърли Маклейн, Настася Кински, Жулиет Бинош…
Считат Андрей Кончаловски за най-космополитния съвременен руски режисьор. Роден е на 20.08.1937 г. в семейство с аристократични духовни традиции. Дядо му е прочут пианист, чичо му художник, а баща му, Сергей Михалков – държавен поет и председател на Съюза на съветските писатели. Първонаначално Андрон (както е кръщелното му име) учи музика, после завършва кино при Михаил Ром. Асистент е на Андрей Тарковски в “Иваново детство” (1962), негов съсценарист в “Андрей Рубльов” (1964). Филмовия си дебют “Първият учител” (1965) по повестта на Чингиз Айтматов, Кончаловски снима в Централна Азия с непрофесионални актьори, а минимализмът на стила подчертава високите чувства на героите. “Историята на Ася Клячина” (1966) предизвиква цензорен скандал с новаторския си стил (няколко камери, импровизационен метод в актьорската игра, сходен с този на Олтман) и не вижда екран повече от две десетилетия. Това насочва Кончаловски към по-сигурни теми и той екранизира Тургенев и Чехов в класическите днес “Дворянско гнездо” (1969) и “Вуйчо Ваньо (1970). Огромна популярност му печелят поетичната мелодрама в стила на Клод Льолуш “Романс за влюбени” (1974) и особено епосът “Сибириада” (1979, Специална награда на журито в Кан), считан за руски отговор на “Двадесети век” на Бертолучи.
През 1980 г. Андрей Кончаловски заминава за САЩ по покана на Джон Войт, установява се в Малибу и снима няколко американски филма с добър зрителски успех – “Любовниците на Мария” (1984, с Настася Кински), “Влакът беглец” (1985, с Джон Войт и по сценарий на Куросава), “Хоумър и Еди” (1989, с Упи Голдбърг) и “Танго и Кеш” (1989, със Силвестър Сталоун и Кърт Ръсел). След конфликт със студията и продуцента по последния филм (довършен от друг режисьор), Андрей Кончаловски се връща в Русия и прави политическата, антисталинистка драма “Вътрешен кръг” (1991). В началото на 90-те поставя опери в няколко европейски страни, между които с шумен успех “Евгений Онегин” и “Дама пика” в Ла Скала, Милано.
С “Кокошчица Ряба” (1994, с Ина Чурикова) Кончаловски се връща към ранния си поетично-реалистичен стил. В интервю за книгата “Горчиво кино” (Борислав Колев; София, 1995) руснакът казва, че това е най-личният му и любим филм.
През 1997 г. Кончаловски е поканен от Франсис Форд Копола да режисира 45-милионния тв проект на NBC “Одисея”, с Арман Асанте в главната роля. Последният му засега филм също е за американската телевизия – “Лъвът през зимата” (2003, с Глен Клоуз в ролята, изиграна някога от Кетрин Хепбърн в прочутата екранизация с Питър О’Тул от 1968 г.). |
19 Jan 2004 |
Начало |
|
|
ДЖЕРИ ШАЦБЪРГ ОГЛАВЯВА ЖУРИТО НА “СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ” |
|
Легендарният американски режисьор Джери Шацбърг ще председателства журито на осмия “София филм фест” (4 – 14 март 2004). Международният конкурс е ориентиран към откриване на таланти, в него могат да участват първи или втори филми. През 2003 г. носител на Голямата награда на “Стела Артоа” (и премия от 5000 евро) стана унгарският филм “Приятни дни”. Предстоящото издание на киносъбитието на годината ще покаже над 100 пълнометражни игрални филми, 10 документални и 50 късометражни, ще бъдат връчени още награда на Кodak за нов български игрален филм, награда Jameson за късометражен филм, награда на публиката и ФИПРЕССИ.
Джери Шацбърг (1927) е култова фигура на независимото американското кино. Филмът му “Плашилото” (1973) с Ал Пачино и Джийн Хекман e един от големите авторски филми на 70-те, носител на “Златна палма” в Кан. В България Шацбърг е популярен и с “Шоу на колела” (1980) с Уили Нелсън. Гостуването на режисьора ще се придружава с панорама на негови филми и изложба от фотографии.
Шацбърг принадлежи на артистичната вълна - Артър Пен, Франсис Форд Копола, Мартин Скорсезе, Питър Богданович, Сидни Полак - възродила естетически американското кино в края на 60-те и началото на 70-те години. Това се хората, научили Холивуд да разказва с изразните средства на новото време, директно и реалистично. За разлика от останалите, идващи от университетите, телевизията или жанровата фабрика на Роджър Корман, Джери Шацбърг влиза в киното като утвърден моден фотограф. Повече от десетилетие той снима за Vogue и McCall’s, в историята са останали портретите му на хора от шоубизнеса – Боб Дилън, “Ролинг стоунс”, Роман Полански, Фей Дънауей, Милош Форман, Джими Хендрикс, Катрин Деньов, Клаудия Кардинале. В сесиите си за Vogue Шацбърг е първият,който разполага моделите в ежедневна среда и ситуации, нещо, което днес е норма.
В киното Джери Шацбърг започва с Puzzle of a Downfall Child (1970) - фрагментарен портрет на топмодел (Фей Дънауей), преживявящ нервна криза, направен в експерименталния стил на епохата. В следващият му филм Panic in Needle Park (1971) дебютира малко известният театрален актьор Ал Пачино. За първи път на кино, раелистично и отвътре, е показана драмата на наркомана.
Със следващия си проект Шацбърг влиза в киноенциклопедиите. “Плашилото” е емблематичен road филм, смесва трагедия и хумор в пътуването на двама аутсайдери през Америка, всеки към мечтата си на Източния бряг. След шест години в затвора Джийн Хекман иска да отвори автомивка, а Ал Пачино е моряк, който бърза за среща със сина си, когото не познава. “Плашилото” е един от редките американски филми, залагащи не на жанровите правила, а на усещането за живия живот. В опростения разказ доминират пейзажи и лица, загатващи фотографския опит на Шацбърг.
Нов търговски и критически успех му носи The Seduction of Joe Tynon (1979) за частния живот на американски сенатор, в него Мерил Стрийп прави една от най-важните си роли в киното.
След “Шоу на колела” (1980) Шацбърг разширява географията, снима в Тунис Misunderstood (1983) с Джийн Хекман, после прави два малки жанрови филма – комедията No Small affair (1986), с една от ранните роли на Деми Мур и гангстeрския трилър Street Smart (1987) с Кристофър Рийв и Морган Фрийман .
От края на 80-те режисьорът все по-често работи в Европа, началото е драмата от времето на нацизма Reunion (1989) с Джейсън Робардс по сценарий на Харолд Пинтър. През 1995 г. Шацбърг е между 40-имата световни режисьори, поканени от френския филмов център в проекта за 100- годишнина на киното Lumiere et compagnie - заедно с Вим Вендерс, Дейвид Линч, Тео Ангелопулос и др. Там всеки от тях разказва за 52 секунди и само в три кадъра една своя история.
Последния си засега филм Day the Ponies Come Back (2000) Шацбърг снима отново с френска подкрепа, но действието на драмата за син, търсещ баща си, е в родния на режисьора Бронкс, Ню Йорк. |
22 Dec 2003 |
Начало |
|
|
НАГРАДА JAMESON |
|
8-ият международен филмов фестивал София Филм Фест,
4-14 март 2004
представя
за втори път в България
Награда JAMESON
за късометражен филм
www.jameson.ie
Наградите JAMESON за късометражен филм са сред най-престижните отличия в областта на кратките филмови форми. София Филм Фест е първият фестивал в Източна Европа, на който се присъжда наградата JAMESON за късометражен филм. Конкурси за наградата JAMESON се провеждат и в рамките на още 14 европейски кинофестивала, сред които - Бристол (Великобритания), Брест (Франция), Вила де Конде (Португалия), Валенсия (Испания), Гримстад (Норвегия), Дрезден (Германия), Корк (Великобритания), Рим (Италия), Тампере (Финландия), Умеа (Швеция).
Наградата е учредена през 2001 г. като съвместна инициатива на Европейската координация на филмовите фестивали (ЕКФФ) и марковото ирландско уиски JAMESON. ЕКФФ е мрежа от над 170 фестивала в 26 страни. Целта на организацията е популяризирането на европейското кино. София Филм Фест е първият български международен кинофестивал, член на EКФФ от 2002 г.
“Наградите JAMESON облагодетелстват и издигат престижа на филмите сред филмовата индустрия, пресата и публиката” (Стефано Делла Каза, президент на ЕКФФ).
Право за участие в конкурса имат български филми, произведени след 1 януари 2002 година, отговарящи на следните изисквания: дължина до 30 минути, формат за прожекция 35 мм филмово копие или Бетакам SP със субтитри на английски език. Няма ограничение за жанр, вид и формат на заснемането на филма. Крайният срок за кандидатстване е 16 януари 2004 г.
Селекционна комисия ще избере 12 филма, които ще се състезават за наградата Jameson за късометражен филм. Селектираните филми ще бъдат прожектирани на София Филм Фест 2004. Международно жури ще определи носителя на наградата Jameson за късометражен филм.
Носителят на наградата JAMESON за късометражен филм получава сребърна статуетка и парична премия в размер на 6000 евро. Автор на статуетката е световноизвестният ирландски скулптор Кевин О’Дайър. Наградата представлява сребърна скулптура, разположена върху варовикова основа от Килкени.
108 късометражни филми – игрални, документални и анимационни филми се бориха за престижното отличие на 7-ия София Филм Фест. Носител на наградата JAMESON за късометражен филм за 2003г. е режисьорът Иван Русев (филма YELLOW).
Не пропускайте да посетите www.cinema.bg/sff, за да се потопите в света на киното, София Филм Фест и конкурса JAMESON. А на страниците на www.jameson.ie може да научите как се прави изкусителното уиски и да гледате късометражни филми. Филмите са избрани специално за JAMESON от Britshorts и всеки месец се вписва ново заглавие. |
10 Dec 2003 |
Начало |
|
|
ФЕСТИВАЛЪТ |
|
През изминалите седем години Международният филмов фестивал СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ (Sofia International Film Festival) се наложи не само като мащабен и амбициозен филмов фестивал у нас, но и като уникално киносъбитие, което с успех представя България на международната фестивална сцена. Потвърждение за това е положителната оценка, която фестивалът получи в международната преса (Variety, Screen International, Schnitt), както и нарасналият интерес на международната кинообщественост. Фестът стана член на Европейската координация на филмовите фестивали и за втора поредна година фигурира в календара на ФИПРЕССИ (Международната асоциация на филмовата критика). Директорът бе поканен за член на жури във Венеция и член на Европейската филмова академия.
От 1997 г. досега на фестивала са представени близо 700 игрални и документални филма. Сред над 200-та именити гости са фигури, чест и гордост за всеки престижен международен форум, като Кшищоф Зануси (Полша), Емир Кустурица (Югославия), Тери Джоунс, Патрик Макграт, Тони Палмър, Дейвид Макензи, Дом Родероу, Павел Павликовски и Мич Мичъл (Великобритания), Отар Йоселиани и Каха Кикабидзе (Грузия), Аньес Варда и Жак Дорфман (Франция), Ян Сверак и Петр Зеленка (Чехия), Джафар Панахи и Маниже Хекмат (Иран), Майкъл Уодли, Лес Бланк и Лех Ковалски (САЩ), Лоне Шерфиг (Дания), Файт Хелмер и Карл Баумгартнер (Германия), Уни Страуме (Норвегия), Николай Бурляев (Русия), Бети Схурман (Холандия), Тамаш Шаш и Корнел Мундруцо (Унгария), Хана А.В. Слак и Игор Штерк (Словения), Душан Милич, Драган Белогърлич, Любиша Самарджич и Радивое Андрич (Югославия), Андреас Пандзис (Кипър) и други.
Фестивалът се организира от Арт Фест съвместно с Националния дворец на културата в партньорство с национални и чуждестранни културни институти и спонсори. Патрон на фестивала е кметът на София г-н Стефан Софиянски.
8-ият София Филм Фест ще бъде от 4 до 14 март в София с допълнителна програма от 15 до 21 март в София и Бургас. Програмата ще съдържа около 100 игрални, 10 документални и 60 късометражни филми.
Те ще се групират в следните рубрики:
Международен конкурс за първи и втори филми
Специални премиери – сред тях ще бъде “Домът на глупците” на Андрей Кончаловски
Европейски екран с фокус върху ирландското кино
Ново българско игрално кино – сред премиерите ще бъде“Другият наш възможен живот” на Румяна Петкова.
Българско късометражно кино – Награда JAMESON за късометражен филм
Балкански филмови срещи
Световен екран
Ретроспективи на Рангел Вълчанов и Уон Кар-Вай
Документална програма
Представители на най-авторитетните световни кинофестивали са поканени да избират новите български филми. Сред гостите през 2003 г. бяха Клер Клузо (артистичен директор на “Седмица на критиката”, Кан), Надя Туринчев (програматор, 15-вка на режисьорите, Кан), Николай Никитин (Берлин), Ханс-Йоаким Шлегел (Венеция), Кирил Разлогов (Москва), Галина Копанева (Карлови Вари), Шейн Даниелсен (Единбург), Димитри Керкинос (Солун) и други.
Като резултат от тяхното гостуване повечето български филми намериха място в програмите на елитни междунородни кинофестивали:
- “Подгряване на вчерашния обед” – Москва (конкурс), Карлови Вари, Умеа, Пусан, Хамбург
- “Емигранти” – Сараево, Солун, Висбаден
- “Под едно небе” – Манхайм, Солун
- “Рапсодия в бяло” – Москва, Хамбург, Варшава (конкурс), Киев (конкурс), Истанбул (конкурс)
- “Чия е тази песен?” – Карлови Вари (конкурс), Солун, Лайпциг, Сараево
Освен горните имена през 2004 г. се очакват представители на фестивалите в Котбус,Варшава, Киев, Хамбург, Анжер, Сараево и други.
През 2003 г. фестивалът бе отразен със суперлативи в българските медии и за първи път имаше международно отразяване (“Варайъти”, “Скрийн Интернешънъл”, “Шнит” и други): “Значимо европейско културно събитие” (“Кино”), “Филмовото събитие на годината” (“Капитал”), “Един от 20-те най-престижни кинофоруми в Европа” (“1”). Най-авторитетното филмово списание в света “Варайъти” публикува две обзорни статии за фестивала и рецензии за 5 български игрални филма! През 2004 г. в София се очакват представители на поне 15 международни издания.
Сред близо 100-те гости на 8-ия София Филм Фест ще бъде известният руски режисьор Андрей Кончаловски. Той ще представи филма си “Домът на глупците” на специално организирана гала вечер. Именитият гост ще присъства и на премиерата на книгите си “Възвисяващи лъжи” и “Принизяващи истини”, подготвяни за печат от издателство “Колибри”.
Актьорът Самуел Финци ще представлява България в петчленното международно жури, председателствано от легендата на американското независимо кино Джери Шацбърг (“Плашилото”).
|
05 Dec 2003 |
Начало |
|
|
|
|