Нана Джорджадзе е сред водещите имена в историята на грузинското кино. Тя e родена през 1948 година в Тбилиси, Грузия, тогава част от СССР. В родния си град завършва архитектура. През 1974 година решава, че нищо повече не може да я спре да се отдаде на страстта си към киното и се дипломира като режисьор. На снимачната площадка тя може всичко - сценарист, художник, актриса, но най-вече предпочита да създава филми. През 1987 година получава „Златна камера” в Кан за „Робинзониада, или моят английски дядо”. През 1992 година е поканена за член на журито, а през 1997 година оценява филмовите заглавия на още един сред най-авторитетните фестивали - Венеция. През същата година нейният филм „1001 рецепти на влюбения готвач” получава номинация за „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм. Творбата й е разказ за живота на Паскал Ишак, изключително чаровен френски пътешественик, бонвиван и готвач, който се влюбва в Грузия и грузинска принцеса в началото на 1920 година. На кинофестивала в Карлови Вари (1996) филмът носи на Пиер Ришар наградата за най-добър актьор, а представянето му на 19-ия СФФ ще бъде още един повод за среща с неизтощимото грузинско чувство за хумор в тематичната рубрика „Кино и Вино”.

През 2000 година с „Лято, или 27 пропуснати целувки”, Нана Джорджадзе продължава традицията на грузинското кино в пресъздаването на леко романтичен, абсурден и малко провинциален свят. Творбата сякаш излъчва специфичен аромат на лято, младост, безгрижие, разцъфваща сексуалност и неопределен копнеж, а героите лъкатушат между комичното, магичното и трагичното. И всичко това на фона на музиката на Горан Брегович.

В София Нана Джорджадзе ще представи и най-новата си творба „Моя русалка, моя Лорелай”. Филмът е романтична история, чието заглавие е вдъхновено от Хайне. Действието се развива в красиво и диво крайбрежно село, а героите са 14-годишният Фьодор и 18-годишната Нюрка. Романсът между наивното момче и местната „актриса” разкрива, че за истинските чувства няма възраст, а една вълшебна любов може да пробуди кураж в сърцето...

Нана Джорджадзе ще бъде председател на Балканското жури на 19-ия София Филм Фест и ще получи НАГРАДАТА НА СОФИЯ на Столична община като признание за нейния принос към света на киното.

ххх

Грузия притежава особена магия – древна държава с богата култура, вековни традиции и талантливи хора. Киното там има вече 100-годишна история. „Грузинските филми са уникален феномен, - споделя великият Федерико Фелини. – Те са изпълнени с живот, вдъхновяващи с философията си, много мъдри и с усещане за детска чистота. Всичко това може да предизвика сълзите ми, а аз не плача лесно!”

Споменът за прекрасни грузински филми от от 60-те и 70-те години, сътворени от легендарни режисьори като Георги Данелия, Тенгиз Абуладзе, Отар Йоселиани, Елдар Шенгелая, Георгий Шенгелая, е още жив, защото самите филми са „живи”, притежават страхотна атмосфера и душа. Нашето съвремие има възможност да представи на търсещата публика новите творци на киното в Грузия, които успяват да уловят особения ритъм на новото време и да го укротят в своите филми. През 2015 година София Филм Фест поставя специален акцент в програмата си – Фокус върху киното на Грузия. Програмата е изключително богата и съдържа повечето от водещите грузински филми на последната година, грузинска класика, филми на грузински режисьори, реализирани извън Грузия, както и филми на негрузински режисьори, реализирани в Грузия като копродукции.

Номиниран за наградата за най-добър пълнометражен дебют в програмата „Панорама” на Берлинале 2014, „Булки” на Тинатин Каиришвили разказва доста необичайна и до голяма степен автобиографична история. Привлекателната Нуца се жени за бащата на децата си в затвора, за да може да го посещава – такива са наредбите. Там той излежава 10-годишната си присъда. Нещата в живота им се променят, когато Нуца среща друг мъж... Актьорите се справят блестящо и неслучайно идва признанието на Сараево за младата Мари Кития, с награда за най-добра актриса.

„Мандарини” на Заза Урушадзе е естонско-грузинска копродукция, която получи номинация за чуждоезичен Оскар. Действието се развива в обезлюдено естонско село в планината, по време на войната в Абхазия от началото на 90-те – почти всички жители са се върнали в родината, останали са само Иво и Маргус. Кървавият конфликт е причина няколко ранени мъже да останат в селото. Маргус също е решил да се махне, но трябва да прибере реколтата от мандарини... „Мандарини” спечели наградата на публиката и режисьорското отличие на Варшавския филмов фестивал 2013, както и номинация за „Златен Глобус” в категорията чуждоезичен филм.

Ето и още една любопитна подробност във връзка с Оскаровата надпревара тази година – втори грузински филм беше селектиран в „шортлиста” на 9-те кандидата за номинация за чуждоезичен филм – това е психологическата драма „Царевичният остров” / „Corn Island” на Георгий Овашвили. Филмът, отличен с Голямата награда „Кристален глобус” в Карлови Вари 2014, акцентира върху силната връзка на човека с природата. Река Ингури образува естествена граница, разделяща Грузия от Абхазия. Едно от пролетните преливания създава малък остров в средата на реката, като че ли направен за отглеждане на царевица. Той е олицитворение на вярата на един селянин, чието загоряло от слънцето лице наподобява пейзажа, с който е свързан от години. Почти без никакъв диалог и с пленяваща образност Овашвили успява да пресъздаде трогателната битка на човека с природата в името на хляба. Филмът напомня за екранната мощ на класическия японски шедьовър „Голият остров” (1960, режисьор Кането Шиндо).

За носителя на Голямата награда от международния конкурс на 18-ия София Филм Фест „Срещи на сляпо” много киноспециалисти твърдят, че е истинско съкровище. С eлегантната комедия, в която умело са преплетени равни части тъга и отчаяние, режисьорът Леван Когуашвили постига успех, като представя пред света една интригуваща картина на обществото в Грузия, сякаш независимо или въпреки икономическите трудности и бежанския проблем. 40-годишният учител Сандро е ерген, който все още живее с родителите си, които вечно се карат и го държат под постоянен надзор. Скоро той се оказва забъркан в схема, която ще го принуди да избира между любовта и честта...

В „Живот на кредит” / „Line of Credit” на Саломе Алекси прозира сардоничният хумор, така характерен за Йоселиани. Сюжетът се върти около красивата Нино, затънала в порочния кръг на заемите и финансовата криза с факта, че между 2009 и 2013 около 14 % от населението на Грузия губи домовете и спестяванията си заради високи лихвени кредити. Алекси демонстрира майсторство във владеенето на киноразказа и може да се предположи, че уменията й са предадени по наследство – нейната баба, Нуца Гогоберидзе, е първата жена-режисьор в Грузия, а майка й Лана Гогоберидзе е също режисьор и участва в регионалния киноренесанс през 60-те години, заедно с Тенгиз Абуладзе и Отар Йоселиани... Филмът ще се състезава в Международния конкурс на СФФ.

„Не дишай” е игрален дебют на носителката на множество международни отличия, документалистката Нино Киртадзе. Тя разказва за 40-годишен мъж, който не успява да разбере откъде се е появила болка в рамото му. Скоро болникът изхарчва всичките си спестявания и се страхува, че може да изгуби работата, жена си, а и да разруши съвсем здравето си. И точно това е момента, в който се случва нещо странно и чудесно...

Програмата на Фокус „Грузия“ предлага и два филма на режисьори, които не са грузинци, но са заснели своите филми в Грузия, с грузински актьори и екип и в копродукция с грузински продуценти.

„Президентът” е копродукция на Грузия, Франция, Великобритания и Германия, режисирана от майстора на иранската „нова вълна” Мохсен Махмалбаф („Кандахар”). Филмът разказва за бягството на бивш диктатор след края на режима му. Според думите на режисьора „дори в страни, които на пръв поглед са направили крачка към демокрацията, сме свидетели на много насилие. „Президентът” е съвременна басня за власт, за помирение и за надеждата да се прекъсне кръговратът на насилие.”

В последните десетина години режисьорът Бен Хопкинс демонстрира своя интерес към културата на централна Азия чрез различни филми, един от които е „Изгубени в Карастан”, копродукция между Великобритания, Грузия и Франция. Историята е за британски кинаджия, нает да режисира епична продукция с фолклорен герой от Средновековието в кавказкия регион на Европа. Но нещата се объркват - първо изчезва главният актьор, а след това президентът е свален с военен преврат… „Изгубени в Карастан”, по сценарий на Павел Павликовски (режисьор на номинирания за Оскар „Ида”), е много забавна гротеска, чиито абсурди напомнят на псевдодокументалния филм „Борат” на Саша Барон Коен.

В програмата на 19-ия СФФ са включени и четири филма от всепризнатата грузинска класика.

През 1966 година Отар Йоселиани реализира дебютния си пълнометражен филм „Листопад” – безспорно доказателство за оригиналния му авторския почерк. „Листопад” е удостоен с наградата на ФИПРЕССИ за най-добър дебют на кинофестивала в Кан, но е забранен от съветската цензура. Когато младият технолог Нико започва работа във винзавод, той предупреждава началника си, че виното от новата бъчва не е подходящо за бутилиране. Но притиснат от спуснатия план, началникът все пак го пуска на пазара. Технологът не успява да убеди бюрократите, че лошото питие не бива да се продава. Пропит с лек хумор, филмът е прелестен поетичен етюд за съзряването, майсторски изпълнен, наситен с размисъл и добросърдечност.

„Пиросмани” (1969) на Георгий Шенгелая е биографичен филм за големия грузински художник Никола Пиросманашвили (Пиромсмани). Той е самоук и се препитава от правене табели и картини за кръчми в Тбилиси. Нищетата, съпътстваща художника до края на дните му, се подсилва и от острите нападки от страна на дипломираните живописци. Независимо от бедносттта и непризнанието, Пиросмани остава верен на себе си и своето творчество. Филмът, както и много от работите на грузинските режисьори в периода 1960 – 1970 година, акцентира върху националния колорит. Творбата е изградена от отделни статични сцени, пресъздаващи истории от ежедневието на художника. Те са не само визуални, но и сюжетни. Декорът е прост, доближавайки се до примитивизма в картините на Пиросмани. Ролята на Пиросмани във филма се изпълнява от Автандил Варази – художник, който никога преди или след това не е заставал пред камерата.

„Дървото на желанията” (1976) на Тенгиз Абуладзе e заснет по мотиви от новелата на Георги Леонидзе и разказва за селския живот и бит в дореволюционна Грузия. Свързващата линия в сюжета е историята на завръщането на село на Марита, която се влюбва в бедния Гедиа. Роднините на Марита и селският съвет решават против волята й да я омъжат за богат овчар... Заглавието се свързва и с още един чудак, който безуспешно търси в зимната гора „дървото на желанията”. Филмът е втора част на прочутата трилогия на Абуладзе, която започва с „Молба” (1968) и завършва с шедьовъра „Покаяние” (1984).

„Сините планини или неправдоподобна история” (1984) на Елдар Шенгелая е създаден по мотиви от разказа на Резо Чейшвили „Сините планини”. Филмът участва на кинофестивала в Берлин и е удостоен с Държавната награда на СССР и Голямата награда на Всесъюзния кинофестивал през 1984 година. Историята разказва за младия автор на разказа „Сините планини” Сосо, който носи творбата си в издателство с надеждата, че ще бъде отпечатан. Времето лети, минава година, а разказът все още не е издаден. В издателството всички се занимават с каквото им харесва, само не и с това, с което трябва. Ръкописът на Сосо е прочетен само от бояджията...

„Покаяние” (1984) на Тенгиз Абуладзе получава наградите на трите журита в Кан (Голямата награда, на ФИПРЕССИ и на екуменическото жури) и е номиниран за „Златна палма” и „Златен Глобус” за чуждоезичен филм. Заснет през 1984 година – във времена, когато все още да бъдеш свободомислещ и критикуващ, означава да си спечелиш доста опасни партийни врагове, филмът се появява на екран след началото на прочутата „перестройка” през януари 1987 година и незабавно се превръща в знакова творба за своето време. „Покаяние” получава шест награди „Ника” на току-що учредената руската академия за филмово изкуство. Смъртта на един градски управник не е причина за отказ от отмъщение – на другия ден след погребението, тялото му е изровено и се намира в дома на сина му. Това се повтаря ден след ден, докато не откриват кой търси символично възмездие за греховете в миналото. Предизвикателен детайл в сюжета е образът на диктатора – в него могат да бъдат разпознати както Хитлер и Мусолини, така и Сталин и Берия...