Не можеш да ловиш
казах на баща ми, след едночасов улов на риба някъде в Делиормана. Бяха ни уредили да престоим в един резерват за големци 2-3 часа и да замятаме в едно зарибено езерце. В останалото време гледахме олимпиадата в Мюнхен ‘72. Татко слагаше червеи на въдицата ми. Все още не можех да се оправям сам. Замятах. До 15-та секунда шараните потапяха плувката. Изхвърлях ги на брега от раз. Щях да им скъсам главите. Баща ми ги откачаше и слагаше новия червей. След един час престана да кълве. Моят улов бе пет пъти по-голям от неговия. Той нямаше време да заметне от мен. А е голям рибар. Но ми даде шанс. Въпреки тръпката.

I Will
на „Бийтълс” изпях на майка ми, след като се върнах от дълга лятна соц бригада. Бях студент в Икономическия (към 1980) и не се бях обаждал дълго време. Като влязох вкъщи, разбрах колко съм я разтревожил. Изпях й песента, тя се просълзи и ми прости.

Romeo & Juliet
беше песента на Dire Straits, на която за първи път танцувах с Илиана. По свое желание отидох на студентска бригада преди началото на първата ни година във ВИТИЗ. Бях освободен, поради участие в Забранено за възрастни на Пламен Масларов, 1986. След танца се качихме на покрива на общежитието. Бяхме само двамата под звездите. Изпях й всички нежни песни, които знаех. Показах й всички съзвездия, които знаех.

Всички да умрем
каза Рангел Вълчанов на актьорския екип от А сега накъде. Филмът се снимаше лятото на 1987 в един от павилионите на Киноцентъра. В една обедна почивка Рангел събра младите си актьори - всички от първи до четвърти курс във ВИТИЗ. С много сериозен глас разказа как с оператора Радослав Спасов много са мислили и са стигнали до решението, че това ще бъде последният им филм и че никой не трябва да остане жив след него. Първо ще се самоубият актьорите, после техническия екип, режисьора и последния ще бъде операторът. „Кой е съгласен?“, попита Рангел стъписаните актьори. Няколко плахи „аз“ се чуха, преди всички да се засмеят. Но ги беше овладял.

Аз също бях замаян
но по една от актрисите. Същата, заради която се качих на покрив и пях песни под небето. Тя играеше при Рангел, аз покрай нея отидох на стаж в продукцията. Беше страшно интересно. В една друга почивка Рангел пусна индийска музика, която Джони Пенков беше записал по време на снимките на двата им документални филма за Индия. Много зареждащо се получи. Разбира се се заинтересувах за изпълнителя – Шаоразия. Последните снимачни дни бяха в Созопол. След „вкаменяването“на актьорите всички се съблякохме и наскачахме в морето.

Има маса – няма маса
ни каза сервитьор в едно от малкото заведения в Созопол при социализма, същото рангелово лято. С Илиана останахме още няколко дни в града. При нас дойдоха брат й Светослав и жена му Радостина, бременна в 9-ия месец. След едночасово чакане за свободна маса, тъкмо седнахме в ресторанта и се появи нашият сърдит на целия свят сервитьор. Той грабна масата, сгъна я на две и ни обясни, че масата е много уморена, цял ден е работила и вече трябва да си почине. Ние се облещихме, но бързо ни мина, бяхме млади, влюбени, пък и скоро се оженихме.

Рамстек с лук и гъби
започнах да готвя вечерта на 27 август 1988. Илиана беше с голям корем. Чакахме и се разхождахме в нощите на ужасната лятна жега. Когато сложих гъбите, тя почувства болки. След като се прибрах от болницата, опитах рамстека. Още малко му трябваше. В 8 сутринта позвъниха от АГ. Имах момиченце – Ана.

Двамата тенори
бяхме с Пешето (Петър Янков) в камерен хор „Средец“. Седяхме един до друг и пеехме песнопения, докато не заминахме на турне с хора в Гърция с автобус и всеки си взе китарата. Дотогава не бяхме свирили заедно. По пътя разучихме цял репертоар. В Атина автобусът спря до площад Омония, където с китарите акостирахме и изпълнихме наученото. Пожънахме голям успех. Нямахме нито шапка, нито калъф за китара, така че прииждащите носеха основно потни бири в найлонови пликове, а един поляк ни почерпи с Метакса седем звезди.

Lady in Red
Две години по-късно с Пешето и Илиана отидохме на почивка на остров Тасос. Взехме си китарите и веднага излязохме на стъргалото на малкия град. Всички минаваха по няколко пъти на вечер по улицата. Ние бяхме най-голямата атракция. С две акустични китари и рибарско кошче, където ни пускаха за удоволствието. Нямаше други улични музиканти. Само художници, с които се сприятелихме. Една вечер загадъчна дама в елегантна червена рокля приближи до нас, заслуша се и седна на бордюра отсреща. Остана до края на изпълненията ни. Ние дадохме всичко от себе си. Като изпяхме последната си песен, лейди-ин-ред стана грациозно, остави голяма банкнота и бавно се оттегли в тъмнината. Очевидно бяхме надминали себе си, защото ни поканиха от отсрещния клуб да свирим на следващата вечер при тях. Какво нещо е вдъхновението...

Здравейте, аз съм Кита,
съм казал, влизайки в редакцията на в. „Ритъм“ в началото на 1993, припомни ми Пърси (Стефан Попов). Всички са се спогледали намръщено: „Още един идиот с животински прякор!“, си казали. Тогава било пълно от хора с прякори, които били недоволни, че любимата им група не е представена като хората на страниците на вестника. Споразумяли се да ме поемат Ю (Юлиана Танчева) и Пърси. След като обясних, че идеята е да направим заедно каталога на първия Рок Филм Фест, ледовете се разтопиха и те застанаха зад това направено с много любов издание. Оттогава съм приятел с цялата ритъмска банда – Ю, Пърси, Ивайло Кицов, Милко Стоянов...

Бях в Монтерей, бях в Уудсток, бях на Остров Уайт,
сега съм тук пред вас в Летния театър на София!, каза Тони Палмър при откриването на Рок Филм Фест ІІ с концерта през 1994, който направихме с Радио Тангра и Британския съвет. Имаше над 4000 души, абсолютно екзалтирани. После излезе нашата група – Кита и Пешето с „No Breaks“ – почнахме с California Dreamin’ на Мамас енд Папас. Цялата публика издивя. Концертът завърши със „Стари муцуни“. Фестивалът продължи в Дома на киното. Енергията, която имаха двата Рок Филм Фест-а са в основата на всички фестивални активности, които имаме в изминалите 20 години. “I know, it’s only rock’n’roll, but I like it!”

Разминах се с кралицата
през есента на 1993 в Лестър, Великобритания. Имах стипендия от Британския съвет и карах 3-месечен артс мениджмънт курс в De Montfort University в града. Всеки свободен ден пътувах. Обиколих острова, пък скочих и до Ирландия. Но всеки втори уикенд бях в Лондон. Джо Морис, която работеше в Британския съвет в София и се премести същата година в Лондон, ми отвори вратата за този световен мегаполис и дори ме смести през уикендите в малка стаичка на жилището, което делеше заедно с приятели. В университета съобщиха за предстоящо идване на Нейно величество. Един студент от държава трябвало да се ръкува с нея, дали не споменаха мойто име... В същото време обаче имаше програма от рок-филми в Нешънъл Филм Тиътър в Лондон. Даваха Bird on a Wire на Тони Палмър, Celebration at Big Sur и още дузина... Този път уикендът в Лондон беше дълъг.

Аз знам, ти ще го направиш
ми каза Тони Палмър в един лондонски пъб същата ’94 година есента, връчвайки ми сценарий за филм за Хенри Пърсел. „Трябва да заснема масовите сцени на този филм извън Англия и смятам България за много подходящо място.“ Така станах продуцент. Заедно с приятеля ми Радослав Спасов се заехме с организацията на 8 снимачни дни на филма Англия, моя Англия. Първият ден трябваше да заснемем големия пожар в Лондон в края на 17 век. Бяхме построили скъп декор на брега на Суходолското езеро. Ден преди снимките заваля сняг. Такъв сняг през април не беше помнен. Сибирска зима. Всичко беше побеляло. Тони пристигна с екипа си от 8 души, само най-важните, ден преди снимките. Видяхме заедно декора. Той попита каква е прогнозата за времето. След 2 дни го даваха да има рязко затопляне. И Тони каза: „Този декор да се премести 20 метра нагоре по хълма, защото при топенето на снега водите ще се вдигнат. Сега!“ Това предизвика ужас във всички нас, представяйки си гигантския труд, който предстоеше. Но художникът Наско Янакиев прие задачата професионално и въпреки нечовешките условия премести декора на посоченото от режисьора място. След 5 дни като отидохме да снимаме пожара наистина езерото беше вдигнало нивото си, така че актьорите газеха в педя вода, докато снимахме. Това беше голям урок за всички: смелостта да вземеш важно решение и да поемеш отговорността за това.

Тефтерчето на Зануси
включва всичките неизброими пътувания на Кшищоф Зануси. На една от първите пресконференции в София го помолих да прочете седмичната си програма на журналистите. Всеки втори ден той беше в различна държава... Поне 4 пъти ни е гостувал в Дома на киното и на СФФ. Срещал съм го много пъти на различни места по света. Винаги изряден, с костюм и вратовръзка. И продължава с този мисионерски ритъм до днес. „Има няколко неща, които всеки от вас трябва да усвои, за да стане модерен гражданин на света“, каза той на една от визитите си в София през 90-те : „Да знае английски и да има шофьорска книжка са първите.“ И още – „домът ми е отворен за всеки, който иска да се занимава с кино“, което си беше така. Зануси приютяваше в дома си във Варшава студенти от цял свят, които не можека да си позволят да наемат квартира...

Танцът на Скомароха
беше подаръкът на големия руски актьор Ролан Биков за публиката на Дома на киното един 6 януари. Богоявление при нас, Рождество – при тях. В залата имаше едва 50-ина верни киномани. „Не се притеснявайте, приятели“, каза той, „обикновено играя пред пълни зали, но, имайки предвид особения ден и вашата отдаденост на киното, ще направя нещо специално“. И изпълни целия танц и песен на Скомароха от „Андрей Рубльов“ на Тарковски, който прожектирахме след това. С неописуема страст, енергия и отдаденост. Година по-късно се разхождах из Новодевичето гробище в Москва. Видях паметна плоча с неговото име...

Първата визита на Тери Джоунс в София
беше свързана с пълна ретроспектива на Монти Пайтън и отделните филми на всеки член на групата в Дома на киното. Направихме я през 1996 с Британския съвет. В навечерието на фестивала разбрахме, че Тери Джоунс ще ни гостува. Също и че ще направи нещо извънредно – ще покаже за първи път пред публика новия си филм The Wind in the Willows. Веднага разместихме програмата и открихме с филма, който той беше взел същия ден сутринта от лабораторията. Това беше първата публика в света, която гледа този филм. Изключително емоционална прожекция, с възторжено приемане на финала и дълги овации, които Тери прие лично от публиката, прегръщаща и здравистваща го във фоайето. Последва купон с Кита и Пешето и „Always Look on the Bright Side of Life“, където Тери свиркаше с уста. Жалко, че филмът не се превърна в в световния хит, който заслужаваше да бъде, но Тери Джоунс обикна България, нашите салати, ракията на баща ми и гостува още няколко пъти на СФФ.

Ничията земя
между България и Сърбия е мястото, където беше подписан договор за бъдещ игрален филм между Радивое Андрич (режисьор), Стефан Китанов (продуцент), Лидия Джорджевич-Андрич (сценарист) и Илиана Китанова (актриса). Бяхме в нашия стар Голф на път за Ниш. Режисьорът на Светкавици и Когато порасна, ще стана Кенгуру и жена му щяха да вземат автобуса за Белград, след като Раша беше член на журито на СФФ. Казахме си, че някой ден ще направим филм заедно. Поляхме договора в култовата кафана „Чале магистрале“ в края на Сичевачка клисура преди Ниш. Раша вече има два проекта, за които си говорим...

Терасата на легендарния хотел „Екселсиор“ във Венеция
беше мястото, където срещнах за първи път Такеши Китано. Тогава бях член на журито за дебюти „Опера прима“ на фестивала и всеки ден ми се случваше да виждам знаменитости. Но Бийт Такеши не беше кой да е. А Китано! Веднага го приближих и го заговорих. Английският не беше стихията му. Тогава му показах визитката си. Китанов, казах, аз, от България! Той ме погледна и се засмя. Роднини, мейби, казах. Той се засмя още повече. И така се снимахме. Китано и Китанов. А роднини мейби? Те прабългарите като са тръгнали на запад, може да е имало мъгла и някои да са тръгнали на изток. The Answer, My Friend, Is Blowin’ in the Wind. Мейби...

Поколение: изгубени и намерени (Lost and Found)
беше рожба на селекционера на Берлинале Николай Никитин. Преди да му хрумне тази идея си говорихме, че трябва да направим нещо за нашето поколение, разбирано по-широко като поколение на приятели, които правим кинофестивалите в Централна и Източна Европа. Поколението беше рамкирано между най-младия между нас (Никитин), и най-стария (Стефан Лаудин). По-късно тази идея прерастна в това да се направи омнибус филм, съставен от няколко късометражни филма на режисьори от Източна Европа на тема Поколение. Ники избра петима от тях: Кристиан Мунджиу (Румъния), Корнел Мундруцо (Унгария), Ясмила Збанич (Босна и Херцеговина), Стефан Арсениевич (Сърбия) и Майт Лаас (Естония). За България се разбрахме да направим конкурс. Спечели го младата Надежда Косева. Аз бях българският копродуцент на филма. Ники дойде в България да се срещне с Надя. След това посетихме любимата ми Молерова механа в Банско. По-късно се прибрахме в малкия хотел, където често отсядам. В общото помещение има камина. Не беше заредена. Намерихме в двора големи цепеници, които поставихме в огнището. Нямаше как да се запалят, но ние бяхме упорити. Ники късаше страници от тетрадката с бележки, аз отпивах от ракията на баща ми и я връщах в огнището. След 20-минути огънят лумна. И филмът тръгна. Превърна се в програмния проект на цяло поколение. След него Кристи спечели „Златна палма“ в Кан. Ясмила – „Златна мечка“ в Берлин. Корнел беше два пъти в конкурса в Кан. Стефан – в берлинската Панорама. Майт дипли с успех своята оригинална анимация. Ред е на нашата Надя...

Наградата на София
учредихме за първи път през 2005 съвместно със Столичната община. Първият й носител бе британският режисьор Питър Грийнауей. Оттогава над 30 водещи световни и български кинематографисти са получавали в София плакета на Георги Чапкънов. Веднъж бях в дома на Вим Вендерс в Берлин. Покани ме в кабинета си, където има кът с наградите му през годините. Видях „Златната палма“ за Париж, щата Тексас, „Златният лъв“ за Състоянието на нещата, още много статуетки зад една витрина. След това на стената видях няколко грамоти в рамка. На една от тях прочетох Американска филмова академия и заглавието – „Криле на желанието. Под нея беше нашата Награда на София...