През ноември 2012 журналистката Анита Димитрова от в. Сега направи дълго интервю със Стефан Китанов, част от което влезе в броя на вестника от 15 декември. Поводът беше връчването на Наградата на Европа Синемас за мениджър на 2012 на Кита, но и 20-годишната му активност в сферата на киното. Поради ограниченото място, голяма част от интервюто не беше издадена и го публикуваме тук.
 
- Би ли споделил нещо повече за семейството и образованието си. Кога стана киноман? Какви са първите ти спомени, свързани с филми? Заглавия и случки, които са повлияли върху бъдещата ти работа и живот?

Баща ми Тодор работи дълги години като инженер, сега продуцира най-вкусните домати на света и домашна ракия, високо ценена от Тери Джоунс и други познавачи на този градусов формат. Майка ми Богдана продължава да работи като стилов редактор. Тя стои зад добрия български език на всички фестивални издания. Никога не са членували в партии.
Жена ми Илиана е актриса, дълги години преподава сценична реч, сега направи школа за култура на речта и накара Мики Манойлович да проговори български. Дъщеря ни Ана завършва в НАТФИЗ кинорежисура. Понякога пеем в къщи и на сцена парчета от Кошмари преди Коледа на Тим Бъртън.

В двора на кооперацията садим екзотични и прагматични цветя, храсти и дървета – да се отсрамим пред божествения природен дар, който страната ни има.

Като дете пях в хор „Бодра смяна“, непосредствено преди 10 ноември – в камерен хор „Средец“, където се запознах с Пешето (Петър Янков), в първите години след 10 ноември бях уличен музикант с акустична китара, сега свиря във Фестивалния Бенд и надувам електрическа жица.

Нямаше да се занимавам с кино, ако не беше легендарният Тодор Андрейков, който беше Учителя на поколения киномани, част от които приеха киното за професия.

 
- Първото ти образование не е филмово – кога се появи желанието за ВИТИЗ и кариера, свързана с киното?

Кандидатствах икономика през 1979, защото в изпита нямаше математика. Завърших „финанси и кредит“, но най-ярките ми спомени са от победите на отбора по волейбол. Винаги съм бил киноман. Всъщност знам и точния ден – един първи януари, може би 1978. Бях сам вкъщи и отидох в любимото ми кино „Дружба“. Гледах Лаурел и Харди авиатори. Като се прибрах у дома и видях купчините с програми на филмотечното кино си казах: „Ами аз съм киноман, това е то“.

През всичките години на Икономическия гледах минимум по един филм на ден в „Дружба“. Посещавал съм редовно рубриките „Студио: кино и време“, „Киноуниверситет“, ретроспективите, портретите, актуалния филмов календар... Работих като плановик три години. По-голямата част от времето изкарвах в четене, скрит зад редовете на заводската библиотека. Използвах времето да се уча да пиша на машина по десетопръстната система.

Приятели ме убедиха да кандидатствам във ВИТИЗ. Много ме навиваха, защото нямах никакво самочувствие, че мога да се преборя. Тогава конкуренцията беше свирепа. Имах шанса да ме приемат. Завърших в класа на Красимира Герчева, заедно с Борето Колев, Геновева Димитрова и Жанина Драгостинова. Кумирите ми Тодор Андрейков и Георги Дюлгеров бяха сред моите преподаватели. Това беше голям шанс, в последните години на зрелия социализъм.

Като завършвах, дойде 10-и ноември. Бяхме в КЕВА като съобщиха новината. Помня бяхме с Анчето Вълчанова и нашия випуск оператори и режисьори (Митко Гочев, Митака Митовски, Росен Цанков, Христиан Ночев, Захари Паунов и пр.). Веднага се преместихме отсреща (в Унгарския ресторант). На сутринта ни беше много лошо...

Скоро след това излязох на улицата с акустична китара. Пеех парчета на Саймън и Гарфънкъл, Боб Дилън, Нийл Йънг, Битълс и Стоунс. Беше незабравимо време. Пълно с надежда. След няколко месеца се присъедини и Пешето. След стажа ни в хора на улицата излязохме като „двамата тенори“. Една вечер спряхме трамвай с „Мисис Робинсън“ на Саймън и Гарфънкъл, толкова хора се бяха събрали около нас. Половината трамвай се снесе и запя с нас. Любимото ни място беше ъгъла на бул. „Витоша“ и „Неофит Рилски“. Печелехме добри пари. Дори наехме с жена ми и малката ни дъщеря тристаен апартамент в Зона Б 18. И до днес го наричаме новият апартамент. Нямахме почти никакви мебели. В хола имаше маса, телевизор, етажерка с книги и няколко стола. Нямахме телефон. Почти всяка вечер идваха приятели и спонтанно ставаха едни от най-емоционалните купони. Обичахме да импровизираме грузински песнопения и да плачем на песните на Булат Окуджава...

Един ден, докато свирихме в подлеза на НДК, Сашо Янакиев се появи и каза, че има конкурс за директор на Дома на киното и той с Янко Терзиев не виждат по-подходящ от мен. Кандидатствах и нещата се промениха – издигнах се и трябваше да свирим вече в клубове, макар че поне два месеца бях директорът-уличен музикант.

Никога не съм мислил за кариера, освен че притежавам такава в бъбреците си. Всичко е ставало естествено, с натрупвания. Мечтите са идвали с филмите, книгите, опита и пътуванията. След реализирането на някоя от тях, винаги е идвала нова.

- Ти свириш в група, а в началото фестивалът е „Рок Филм Фест” и "Мюзик Филм Фест" с ярка музикална насоченост – как разделяш пристрастията си между музика и кино?

Най-паметното събитие от периода ми в Дома на киното беше първият Рок Филм Фест 1993, изцяло организиран в партньорство с Британския съвет – благодарение на емоционалното съпричастие на Деси Стойчева и Джоана Морис и вдъхновението на Найджъл Крос. Показахме едни от най-великите рок-филми и концерти на всички времена. Правехме каталога с екипа на в. „Ритъм“, под вещото ръководствто на проф. Янакиев. Дизайнът беше на Стефан Попов – Пърси. Всички материали за филмите бяха авторски и подписани от Янко Терзиев, Тома Спространов, Анатолий Арнаудов, Димитър Бърдарски, Юлиана Танчева, Ивайло Кицов, Милко Стоянов. Уводът беше на Евгений Дайнов. В нощта преди пускането му в печат се оказа че имаме няколко свободни страници. Тогава нямаше интернет, но Митко Бърдарски беше с нас. Към 3 сутринта той с тананикане си припомни текстовете на основни парчета на Бийтълс, които публикувахме. Трябваше да го снимаме... Сред гостите на фестивала беше барабанистът на Джими Хендрикс – Мич Мичъл. Както и режисьорът на първия филм за Джими – Питър Нийл. Тогава той завършваше епохалния си филм за най-великия китарист – Room Full of Mirrors. Двайсет години материалът беше заключен и ще види официално свят през 2013. Изчакахме го!

Прожекциите бяха невероятни. Хората в Дома на киното пееха с групите, пиеха бира, свиркаха с уста и викаха с публиките на Уудсток, Монтерей, Гластънбъри, Остров Уайт... Концертите в Летния театър, които направихме с Радио „Тангра“, бяха заредени с енергията на 60-те.

Логично първите фестивали, които направих като продуцент, Мюзик Филм Фест, бяха продължение на искрата на рока и киното. Първоначално филмите имаха музикален контекст. Но всяка вечер имаше и концерт на живо – рок и джаз. Както и музикален директор, който се грижеше за тази програма с хъс и емоция – Ивайло Крайчовски-Пифа. Някои от концертите, като Емир Кустурица и „Забранено пушене“, и „Анастасия“, направихме със София Мюзик Ентърпрайсис. Клубовете бяха „Мистър Пънч“ и „Суингинг Хол“, после и „Бекстейдж“.

Един ден се разхождах във Франкфурт. След две бири и два франкфуртера на моста към стария град ми хрумна да разделя кино и музикалния фестивал и така се стигна до „София Мюзик & Филм Фест“, два фестивала в едно. Филмите нямаха вече музикален контекст, а музикалният фестивал си беше отново всяка вечер с концерти в партньорските клубове.

- Как се случваше фестивалът през годините? Кой го подкрепя финансово и идейно, кои са първите прожектирани филми, какъв беше интересът, кои са първите гости...

Първият Мюзик Филм Фест се случи през 1997. С много ентусиазъм и любов от всички въвлечени. И с протегната ръка от Христо Друмев, Еми Азарян и НДК, които ни дадоха голямата сцена за нашите емоционални импровизации. Това партньорство ни е свръхважно през годините, защото е резултат от взаимна симпатия и уважение и остана във времето, като се пренесе в отношенията ни и с новото ръководство на НДК. Много важен беше и съпортът от Центъра за култура „Сорос“. Те ни крепяха през първите години. И не само нас! Имахме само двама гости през 1997 – американския ъндърграунд режисьор от полски произход Лех Ковалски (D.O.A.) и британеца Робин Махони (Гластънбъри: филмът).

2001 беше решаваща за развитието на фестивала. Тогава кръстих филмовия фестивал просто София Филм Фест или на английски Sofia International Film Festival. Класически филмов фестивал, без тематичен контекст, представящ най-доброто от съвременното световно кино. Като допълнение след завършването на феста направихме тридневен джазов фестивал в Народния театър – Евро Джаз София. Той просъществува 2 години, след което го пое Джаз FM Радио. Направихме среща с шефовете на няколко културни института и Васко Димитров, директора на радиото. Казах му: „Искаш ли да поемеш този фестивал, аз се уморих, пък и не ми е работа“. Той прие. „Имаш го.“ и така се наляха основите на това, което по-късно прерасна в „София Джаз Пик“. За нас остана само филмовия фестивал. Предостатъчно.

Другото ключово събитие се случи през 2002. Тогава открихме с филма на Данис Танович Ничия земя. Дамяница имаха вино със същото име и ни подкрепиха. По време на фестивала филмът спечели Оскар. Поканихме екипа за закриването с идеята да им връчим първата фестивална награда – кашон с едноименното вино. Дойде продуцентът Марк Баше и взе кашона. Попитах публиката иска ли да имаме истински конкурс през следващата година. Мощно „Да!“ се разнесе в Зала 1 на НДК и така се случи първият международен конкурс на СФФ през 2003 – с жури и награди. Тогава започна и първият конкурс за Наградата Джеймисън, който просъществува 10 години.

Сред основните ни партньори през годините са Столичната община, патрон на фестивала, Националният филмов център, НДК, Програмите МЕДИА и МЕДИА Мундус на Европейската комисия, Британският съвет, Гьоте институт, Френският, Италианският и Американският културен институт, Чешкият център, Фондация „Роберт Бош“, Центърът за изкуства „Сорос“... Сред спонсорите през годините сме работили много добре с „Джеймисън“, „Стела Артоа“, М-Тел, София ауто, Гранд хотел „София“, FPI хотелите, авиокомпаниите „България Ер“ и Суис Ер и много други.

Днес показваме над 250 филма, а гостите са над 300, което си е сериозна цифра за всеки европейски фестивал над средното равнище.

- Би ли споделил няколко неща от историята на София Филм Фест, с които лично се гордееш – хора, филми, събития?

София Филм Фест се наложи като ключово и уважавано събитие във филмовия календар на Европа и света. През 2007 беше включен в програмната статия на „Варайъти“ за 50-те топ световни фестивала, които са важни за киноиндустрията, а през 2010 беше акредитиран от FIAPF като състезателен фестивал със специализиран конкурс. Това постави СФФ на световната фестивална карта. Голямо признание за българското кино въобще!

СФФ се очерта като едно от най-важните културни събития в България, а в София е сред основните събития, представящи града в кандидатурата му за европейска столица на културата. Гостите на фестивала са критерий за качеството и класата му. Малко са събитията, които концентрират такъв интерес от водещите имена в съответното изкуство на момента. През 2005 съвместно със Столичната община учредихме Наградата на София за принос в киноизкуството. Тогавашният заместник-кмет и настоящ кмет на София г-жа Йорданка Фандъкова има решаващ принос за налагането на тази награда, както и за издигане значението на фестивала в културния календар на столицата. Носители на наградата са кинематографисти от цял свят, които в София получиха престижния плакет, изработен от Георги Чапкънов. Сред тях са Вим Вендерс, Рангел Вълчанов, Фолкер Шльондорф, Клаудия Кардинале, Алън Паркър, Никита Михалков, Отар Йоселиани, Хю Хъдсън, Иржи Менцел, Питър Грийнауей, Жан-Клод Кариер, Ян Троел, Джулиано Монталдо, Тери Джоунс, Тони Палмър, Майкъл Пейлин, Руси Чанев, Мики Манойлович и много други големи.

Но още по-важното е, че СФФ представи, преди да е изгряла звездата им, голяма част от хората, които се превърнаха в едни от най-успешните автори на съвременното европейско кино. Сред тях са Кристиан Мунджиу, Ясмила Збанич, Корнел Мундруцо, Стефан Арсениевич, Радивое Андрич, Дейвид Макензи, Алексей Герман младши, Алексей Федорченко, Анна Меликян, Алексей Попогребски, Семих Капланоглу, Йешим Устаоглу, Душан Милич, Лени Ейбрахамсън и много други... Част от тях представиха своите проекти на София Мийтингс, който се превърна в генератор за проекти на талантите на Нова Европа! Когато разлиствам каталозите, се чудя, как сме могли да направим всичко това. Знам отговора: с много любов!

- Имало ли е куриозни случки от фестивала: издънки, спасени на косъм моменти, вълнуващи преживявания, технически гафове?

През годините сме имали доста конфузни ситуации и сме правили грешки, от които не се срамуваме. Те са част от развитието. Важното е да си ги признаваш и да не ги допускаш отново.

Всъщност причина да спрем с организирането на по-големи концерти е гафът с озвучаването на концерта, посветен на 30-годишнината от фестивала в Уудсток. Случи се през 1999. В София пристигна режисьорът на филма Уудсток Майкъл Уодли, носител на Оскар, с извънредната интервенция на авиационния ни партньор Суис Еър. В тогавашния клуб „Индиго“ направихме концерт с много яка програма, в която участваха и „Щурците“. Бяхме се подвели от възможностите на озвучаването на клуба, което се оказа доста под стандартите за осигуряване на качествен звук на рок-концерт, и си е изцяло наша грешка. Но го разбрахме в деня на концерта. Трябваше да отложим събитието с няколко дни. Бяха продадени предварително над 500 билета. Имах чувството, че ще свърша, но след няколко валидола и питиета овладяхме положението. Концертът беше доста успешен и Уодли остана доволен. Но ние спряхме с големите концерти, с изключение на знаменитото парти с Фестивалния Бенд, което си стана традиция.

- Кога започна да ти се чува думата извън България? Как фестивалът бе приет в световния фестивален календар? Как Кита извървя пътя до жури в секции на Кан, Венеция, член на Европейската академия?

Първият фестивал, който погледна по-сериозно на нас, беше Варшавският. Директорът му Стефан Лаудин ми подсказа идеята да поканим в София представители на международни фестивали, които да гледат новите български филми. Това се случи за първи път през 2001. Така още през 2002 български филми почнаха отново да участват в международни кинофестивали. Тогава отидох за първи път в Кан и въобще тръгнах да посещавам важните кинофестивали. Година-две след това ме последва и Мира Сталева, тогава шеф на международния отдел, а днес заместник директор на СФФ, директор на София Мийтингс и вече по-познатото и симпатично международно лице на фестивала. Всеки от нас е извън страната поне една трета от годината...

С пътуванията започнаха да ме канят за жури на различни фестивали, вкл. Венеция, Кан, Карлови Вари, Москва, Висбаден и др. В първите години почти нямаше други българи по фестивалите, с изключение на няколко журналисти. Колегите ме наричаха „one man film country“. Най-незабравимото преживяване беше във Венеция, когато бях член на едно от трите основни журита – за дебюти. Казваше се Опера прима тогава. В журито бяха още директорите на Йерусалим, Гьотеборг, Трайбека и основателят на Петнайседневката на режисьорите в Кан. Най-впечатляващият момент беше един обяд в градината на легендарния хотел Дьо Бан, където са снимани много филми, сред които Смърт във Венеция“. Когато вдигнахме глава от менюто, разбрахме, че сме като в сънищата. На съседните маси разпознах Марио Моничели, Бернардо Бертолучи, Марко Белокио, Сърджан Каранович, Саманта Мортън, Кристофър Хемптън...

Станах член на Европейската филмова академия през 2003. Оттогава посещавам редовно церемониите по връчване на наградите и съм в две журита по номинациите. Членството в академията е голям престиж, но и възможност да си в час с това, какво става в европейското кино, както и да имаш множество важни контакти с неговите автори.

- Кои са продуцираните от Арт Фест филми, извън най-известните Светът е голям и Гуча? Кои са проектите, които в момента са в развитие? Какво мислиш за субсидиите, копродукциите и ефективните начини да има повече български филми?

През последните 12 години имаме 12 филма като продуцент и копродуцент. Светът е голям е най-успешният, със своите близо 100 фестивала, 30 международни награди, включване в 9-те номинации за Оскар и международното си разпространение. Но ние стоим и зад игралните филми А днес накъде на Рангел Вълчанов, Рапсодия в бяло на Теди Москов, Гуча на Душан Милич, Шоково състояние на Андрей Кошак, документалните Страсти по Леа на Николай Йотов, Хляб над оградата на Стефан Командарев, копродуценти сме на Срещу течението на Златина Русева, също стоим зад късометражните Ритуалът и Втори дубъл на Надежда Косева, с която работим по игралния й дебют Годината на Кукера.

Тук трябва да добавя и двата филма на Тони Палмър, на които бях асоцииран продуцент – Англия, моя Англия и Странната история на Делфина Потоцка или Тайната на Шопен. Повечето ни филми са копродукции и имат участия на международни фестивали и награди.

Имаме още няколко филма, на които бихме станали миноритарни продуценти, ако получат финансиране от НФЦ. Някои от тях са на известни европейски режисьори, които искат да снимат в България. Ще развием тази дейност през следващите 10 години. Това е и един от начините българското кино да бъде част от големите световни фестивали, включително в конкурсите им.

Като бивш плановик имам план за това десетилетие: българското кино да бъде в конкурсите в Кан, Берлин и Венеция, както и да се сдобие с номинация за Оскар. Работим по въпроса :)

Това би се случило, разбира се, ако се изпълнява закона за киното в пълния му обем и държавата оценява огромният капитал, който представляват младите таланти в българското кино. Те са творците на позитивните новини за България в световните медии! Успехите и енергията на новото българско кино трябва да бъде използвано от правителството за изграждане на положителен имидж на страната ни пред света и съответно да бъде приоритет в културната му политика! Киното в момента е водещото изкуство в това отношение. Светът очаква появата на филмите на новата генерация български кинематографисти, която има всички предпоставки да се превърне в нова вълна. Важното е процесът да се оценява, насърчава и развива.

- В добри отношения ли си с българските кинематографисти – между тях има доста явно враждуващи лагери и лобистки интереси, какво мислиш по този въпрос?

Основната ни дейност е правенето на София Филм Фест и София Мийтингс, които имат мисията да представят българското кино пред света, пък и у нас. В тази връзка сме нещо като институция, обединяваща всички български кинематографисти и стоим над моментните конфликти в общността, но когато са застрашени общите ни интереси, реагираме, както се случи със ситуацията с отмяната на чл. 83 от Закона за киното.
 
- В рамките на СФФ отскоро има кинопазар, по примера на големите фестивали – сключват ли се там реални договори?

Пазарът в София е на проекти, копродукционен пазар. На него се търсят партньори и финансиращи организации за подкрепа на създаването на нови игрални филми. Както и се пласират новите български и регионални филми по международни фестивали. Случва се някои от тях да намират международен разпространител в София. Така че нашият пазар се различава от тези в Кан и Берлин с това, че в София не се купуват и продават филми. София Мийтингс е витрината на новото българско кино. Почти всички български филми през последните 10 години, които намериха реализация на международните кинофестивали и получиха награди, стартираха от София! Фестивалът и неговият кинопазар се превърнаха в това, което за Румънската нова вълна е фестивалът в Клуж.
 
- Кога пое менажирането на Дома на киното? Кинокариерата ти е започнала там като програматор – имаш ли някакъв сантимент?

Когато запонах да работя в Дома на киното през май 1992 нямах никакво понятие как се програмира кино. Учех се от Янко Терзиев и начин, по който той програмираше кино „Одеон“ тогава. Той ме посвети и на програмите на Нешънъл Филм Тиътър в Лондон. Още пазя няколко дузини. Постепенно започнах да работя с културните институти в София. Сам рисувах първите програми на киното и лично ги лепях. Офисът ми беше малка стаичка, която служеше за склад на прожекционна техника. Изхвърлих боклуците и я боядисах. Който искаше да се срещне с директора на Дома на киното, трябваше да мине през прожекционната кабина...

Тогава започнах да работя с изключителния Кръстю Бекяров и Янка Митова, която застана на касата. Бекяра до последния си ден остана верен на Дома. Малко след началото в екипа се включи и Румяна Радева и на нея се дължи взискателното отношение към прожекциите. Двете с Янка са в бойния екип на Дома и до днес, а програмата през последните години се прави от Владо Трифонов, който програмира и Киномания. Първият фестивал направихме през август 1992 и се казваше „Световно кино в края на лятото“. Заглавието измисли режисьорът Коста Биков, който беше главен секретар на СБФД тогава. За нас двамата той казва: „Този отбор равен мач няма!“. Много ми помагаше в началото и ме защитаваше. Не бях никак лесен и не се вписвах в правилата, вървях си по своя програма, режим и ритъм.

После с Британския съвет направихме първия Рок Филм Фест. След това, благодарение на тях, заминах за Великобритания със стипендия и изкарах кратък арт мениджмънт курс. Престоят там и особено в Лондон направиха разликата (made the difference), както би се изразил сър Алекс Фъргюсън. Зарядът от острова се отрази на бъдещата програма на Дома на киното през 90-те, който беше пълен със събития, случващи се само там, гости от цял свят и енергия, която зареди много хора в противоречивото време, в което живеехме. Лондон е моят град извън България! Първите ми международни контакти са оттам. Нешънъл Филм Тиътър оформи вкуса ми към кино, а Лондонският фестивал беше първото голямо киносъбитие, което посетих и от което се учех в началото. 

Освен рокът в киното, наред с многобройните филмови седмици, ретроспективи и премиери, Домът на киното представи през 90-те за България феноменът Монти Пайтън. Това се случи през 1996. Тери Джоунс дойде лично в София да тества зрителите си на филма The Wind in the Willows, които бяха първата му публика в света... През есента същата година той ме покани на вечеря у тях в южен Лондон. Вратата се отвори и освен Тери разпознах още един усмихнат джентълмен с тенис ракета в ръка – Майкъл Пейлин. Като десерт на другата сутрин направих интервю в дома на Тери Гилиъм...

Паметен беше и пътуващият френски фестивал в края на 90-те. Направихме го с моя добър приятел Фредерик Жюжо, аудиовизуален аташе към Френския културен институт, и Катя Лимончева. 12 френски филма обиколиха 17 български града. С Фред се разминавахме из България, а някъде се и срещахме. Той пътуваше с жена си Вергиния и малката си дъщеря Сара, аз – със старата ни Шкода 105. Тогава открих Кърджали. Фестивалът стартира на 3 март по обед. Залата беше с 800 места, а имаше към 1200 души и поне 500 не можаха да влязат. Едвам стигнахме сцената да открием... На следващата година направихме Британски Филмов Фестивал в София, Пловдив и... Кърджали. Директорът на Британския съвет Кевин Луис така се впечатли от моите разкази за френския фестивал, че дойде лично на откриването. И той откри Кърджали...

През 1995 британският режисьор Тони Палмър дойде в София да снима част от филма си за композитора Хенри Пърсел. Предложи ми да организирам снимките. Направихме го с известния оператор и режисьор Радослав Спасов, който е един от най-близките ми приятели. Така станах продуцент. Регистрирах продуцентска фирма. Пътувах още повече по света. И хоризонтът на мечтите се разшири...
 
- Вече трета година Арт Фест реализира проекта София Филм Фест на път – каква е публиката за некомерсиално кино в България? Положението извън София и по отношение на киносалони, и по отношение на възпитаване на публиката, е драматично. Чувстваш ли се алтернатива на моловия мейнстрийм?

В България публика за европейско и алтернативно кино има достатъчно. Интересът към фестивалите го доказва. Също и броят на тегленията на филми в интернет. Това са хора, които се интересуват от кино. Наша грижа е да ги привлечем в кината. Все още има много да се работи по въпроса.

Пътуващият фестивал е новата ми страст. Всъщност това не е нищо ново. Киното е започнало като пътуващо в края на 19 век. Първите рок-филм-фестивали пътуваха в няколко града. В края на 90-те беше пътуващият френски фестивал в 17 български града... Първият износ на София Филм Фест стана през 2003 – в Бургас, благодарение на мисионерския ентусиазъм на Георги Дюлгеров и огромната енергия на незабравимата Йорданка Ингилизова, която вече не е между нас. Те поеха щафетата. Три години след това ги последваха Пловдив и Боби Лалев. През 2007 направихме галапремиера на „А днес накъде“ на Рангел Вълчанов в Русе на площада пред общината заедно с режисьора и по-голямата част от актьорите. Беше вълнуващо. От 2009 фестивалът се движи из цялата страна, имаме вече повече от 15 града, в част от които няма киносалони. Това е част от проекта „Операция Кино“, който правим заедно с фестивалите в Сараево, Клуж и Истанбул с подкрепата на МЕДИА Мундус и НФЦ. Нещо много смислено. През 2013 ми се ще да сме в над 20 града.

- Кое е най-незабравимото за теб представяне на филм в България?

Преди 2 години представихме в петък вечер в 23.00 Дневниците на Уудсток на Д.А.Пенебейкър в Дома на киното. Бяхме с изпълнителния му продуцент Крис Мулд. Разказахме доста забавни истории. Той – за Джими Хендрикс и цялата одисея около филма на Питър Нийл. Аз – за първите рокфилмфестове, за духа, атмосферата. Почна филмът. Уж трябваше да отида на още две места най-малко. Всички фестивални гости бяха пристигнали. Стотици. Но на екрана вървеше Уудсток, толкова истински. Публиката яко се забавляваше. Като в онова лудо време в началото на 90-те си взехме по бира. И останахме докрай. След втората част попитах публиката, а не искате ли да видите и третата част, планирана за следващия ден. Никой не излезе.

- Как решаваш кой филм да влезе в програмата на предстоящия фестивал?

За международния конкурс е рефлекс. Опитвам се да откривам нови имена. Нова енергия, тема, стил. Дори филмите да са били на някой фестивал преди нас, да не са преекспонирани на много фестивали. През последните години по-голяма част от конкурсната програма е съставена от филми, които са кандидатствали за фестивала. Това е голямо постижение. Означава, че все по-качествени филми кандидатстват. Водещи сейлс компании изпращат цели пакети с филми за СФФ! Откриването на талант е голямо удоволствие. Имайки възможността да избираш, винаги е възможно да сгрешиш. Човешко е. Умората при гледане понякога изтощава сетивата. И въпреки това, опитът и рутината рядко изневеряват. В извънконкурсната програма се стараем да не пропуснем важен за киното на днешния ден филм. Почти не правим компромиси с вкуса. Не се стараем да сме популярни. Мога спокойно да кажа, че сме се опитали да покажем повечето филми-събития на последните години. Каталозите ни са впечатляващи с качество и висок стил на дизайн и публикация. Минаха през три етапа на дизайн. В началото работихме с Пенко и Сотир Гелеви. Първите пет години. Един ден Сотьо ми каза, че иска плакатът на фестивала да бъде с букви. Аз му показах гърба на Монти Пайтън фланелката си: такъв ли? И той веднага реагира, като направи надписа в 3D много преди да се появи Аватар :) Вторият етап беше с дизайнерския екип на сп. „Ритъм” – Албена Драганова и Стефан Попов – Пърси. Каталозите станаха по-класически като форма и съдържание, както и фестивалът. След 7-8 години започнахме да работим с дизайнерите на сп. „Екран”, което вече не съществува, но продължаваме да работим със Сашо Рангелов. А върху основната визия вече втора година работи екипът на Иван Москов и Неделчо Хазърбасанов. Много сме доволни от раздвижването, което настъпи с тяхната намеса, от разнообразието на визия, което имахме през 2012.

- Случвало ли ти се е наскоро да гледаш филм и да забравиш, че гледаш – да се потопиш в него, ако "да" – кой беше този филм?

Да, три филма. Пина на Вендерс. Бях на световната му премиера в Берлин. След края Вим извади на сцената повечето танцьори, изкара ги на преден план, стоеше винаги зад тях, съвсем скромно. Беше уникално. Другите два филма гледах в София. Имало едно време в Анадола – абсолютна магия, забравяш за какво е филмът, потапяш се в уникалната атмосфера и се оставяш големият майстор да те води, няма значение къде. Третият филм е Меланхолия. Какво ли ще следва след него за Ларс фон Триер? Какво повече? Ще видим догодина.

- Има ли момент, в който да усетиш, че вече си направил всичко възможно по подготовката на следващия фестивал, и очакваш само да започне и/или си доволен, че вече е започнал...

Винаги има какво да се желае в повече. Да не говорим, че в последните години фестивалът се доработва в движение. Преди началото изработвам една програма, която е като библията за целия екип: Кой-кога-какво-как... схемата на работа на фестивала. Колегите ми го наричат „хора-пътища-автомобили”. Никога не успявам да направя тази програма на 100% до началото на фестивала. Винаги я доработвам.

Принципно голямото напрежение е до откриването на фестивала. След това нещата тръгват по програмата. Няма какво много да се направи. Въпреки това трябва винаги да си нащрек и да реагираш при възникнали непланирани ситуации. Но това е в реда на нещата.

След всички тези години, след целия опит, имаме яснота какво трябва да се подобрява, къде сме добри, къде има да се желае още. Не съм от хората, които остават доволни от свършената работа. „I Can Get No Satisfaction”. Знам, че винаги може да е по-добре. Кулминацията на всеки фестивал е Церемонията по награждаването. След това е Концертът на Фестивалния Бенд. Там отпускам цялото напрежение, мога да свиря 3 часа без умора и с много кеф.

Много от нещата, които разказвам, нямаше да се случат, ако до мен не беше жена ми Илиана. Винаги ме е подкрепяла и отменяла вкъщи и се е грижила за израстването на дъщеря ни, докато аз пътувах и правех фестивали и филми...

- Снимаш ли местата, на които се налага да пътуваш; кои са най-незабравимите образи – може би не на снимки, но в паметта ти...

Киното ми даде изключителната възможност да посетя много места по света, където надали бих отишъл при нормални обстоятелства. Страшно съм благодарен за този шанс. Най-много километри навъртях със Светът е голям. Бях къде ли не с филма. В първата година се редувахме с режисьора Стефан Командарев, после основно пътувах сам. Случвало се е да обиколя земята с едно пътуване: първо в Аржентина, Мар дел Плата, после – в Индия, Колката. Всичко това за две седмици. Но две пътувания се открояват с уникалните впечатления, които местата провокираха: Америка (Ню Йорк и Калифорния) и Кападокия. И на двете места наехме кола и обикаляхме. Много обичам да шофирам. И да звучи любимата ми музика. Най-впечатляващият трип беше из Дивия Запад. За пет дни видяхме Долината на смъртта и Забриски пойнт, пустинята Мохаве, Гранд Кениън, Монюмент Вали, кактусовите палми в Аризона, Джошуа Трий над Палм Спрингс, спахме в мотел-фургон като от филмите, после Сан Франциско, Биг Сур... голямо удоволствие.
Пълен съм със снимки. Същото е и в Кападокия. Неземно място. Приказка.

- Най-емоционалната и незабравима среща с известен кинотворец?

Вим Вендерс има една уникална книга. Казва се „Веднъж“ (Once). Там той разказва кратки истории, които илюстрира с по няколко снимки. Всяка история започва с „Веднъж...“. И аз в този стил имам една история: „Веднъж пътувахме с Вим из България. Беше при второто му гостуване. Тъкмо бяхме закрили със „Снимки в Палермо“. На сутринта тръгнахме към Ковачевица. Минах да ги взема с жена му Доната през Гранд хотел „София“. Тръгнахме. Вим беше отпред. Отзад седяха Доната и Илиана. Като излязохме от София включих моя iPod, 30 гигабайта, пълен с моята музика. Неусетно казах:„Ако случайно сте далеч и искате да си спомните за Кита, пуснете „Strangest Tribe“ на Пърл Джем и Кита е с вас“. След няколко мои парчета, Вим включи своя iPod, 160 гигабайта, пълен до дупка, и почна: „Ако, драги Кита, си далеч и искаш твоят приятел Вим да е близо до теб, пусни това парче и така ще бъде“... и зазвуча  „I’m Your Man” на Ленард Коен. Доната, която е професионален фотограф, направи няколко снимки от този поздравителен концерт с моя любителски апарат. Беше невероятно. Не усетихме как стигнахме до къщата на Славчо (Спасов).“

- Мечтал ли си да бъдеш "пред кулисите" в киното – не като продуцент, мениджър и фестивален директор, а като актьор или друга творческа длъжност – режисьор, сценарист?

Бил съм актьор в няколко филма. Не особено добър. Не се взимам насериозно. Никога не ми е хрумвало, че мога да се занимавам с режисура, макар да режисирам голяма част от фестивала и непрекъснато да импровизирам. В този смисъл там съм режисьор, сценарист и актьор. Иначе извън сценария на документалния филм на Митака Митовски за ФСБ не ми се е случвало, пък и не съм усещал потребност да се проявявам в такова амплоа, поне засега.

- Много ценен фактор в Арт фест е екипът - как го подбираш, сподели няколко думи за него :)

В началото бях сам на улицата с една китара. През 90-те правехме събитията с много малък екип, който извън щата на Дома на киното се събираше сезонно. От 2001 обаче започнахме да правим нещата по-професионално. Постепенно се оформи екип, в който ключовите фигури бяха Марги (Маргарита Радева), Мира (Станимира Сталева) и Кико (Кирил Лозанов). Марги движеше целия офис и координацията на продукциите. Мира – международната дейност, която промени облика и мащаба на фестивала. Кико – финансите и управлението на екипа. Всеки от тях няма аналог за позицията си в България. Постепенно в екипа влязоха Вихрена Нинова, Йорданка Сапаревска, Петя Митева, Светла Дамянова, Ивайло Вутов, Лора Трайкова, Деница Езекиева... Работили сме с Галя Крайчовска, Преслава Преславова, Андроника Мартонова, Явор Цветанов, Катя Лимончева...

Основният критерий е да се посветиш на работата – емоционално и съзнателно. И да си малко луд, за да ти хареса. Има една работа за вършене, свършваме я и се прибираме по домовете, независимо колко е часът. Накрая е задължителният разтоварващ купон с Кита и Пешето, Фестивалния Бенд или Зиг... Екипът се оформи преди 10 години. Но само с фестивала беше невъзможно да се задържи през цялата година. Затова започнахме да се занимаваме с продуциране и дистрибуция на филми, поехме менажирането на Дома на киното и направихме пътуващ фестивал... През годините сме работили с много хора. Някои от тях бяха целогодишно, но за кратко време. Други – само по времето на фестивала, когато екипът нахвърля 100 души. Основните хора се задържаха. Само Марги я няма... Отиде си от този свят след едно незавършено пътуване... Наградата на Europa Cinemas за „Най-добър мениджър за 2012 година” е за целия екип и най вече за нея!