Ретроспектива на провокативния датски режисьор очаква зрителите на 18-ия София филм фест

Ларс фон Триер e eдин от малкото съвременни европейски режисьори, признат заслужено за велик новатор в киното. Почти невъзможно е да си представим кинематографията на последното десетилетие на ХХ век без филми като „Европа”, „Порейки вълните”, „Идиотите”, „Танцьорка в мрака”. Всяко ново негово творение е очаквано с нетърпение на най-престижните международни фестивали и почти винаги предизвиква дискусии и спорове. Филмите му винаги излизат от рамките на тривиалното и баналното. Експериментатор като творческа нагласа, Ларс фон Триер непрекъснато търси нови изразни форми, разработва оригинални теми и проблеми.

Датският режисьор и сценарист е роден в Копенхаген на 30 април 1956 г. През 1979 г. постъпва в Датския филмов колеж, където снима „Ноктюрно” (1980) и „Картини от освобождението” (1982), като и двата печелят награди за най-добър филм на Мюнхенския филмов фестивал. В този период заради прекалената му аристократичност и надменност режисьорът се сдобива с прякора „Фон Триер”.

Веднага след завършването на филмовата академия през 1983 г., той се заема с т. нар. „Е-трилогия”, посветена на Европа. Първият филм „Елемент на престъплението” (1984), който е и пълнометражният му дебют, представлява уникален опит за смесване на две параноидални естетики: на немското експресионистично кино от 20-те години на миналия век и на американския „черен филм” от 40-те и 50-те години. Филмът е триумф на визуалния стил. Печели „Гран при” за технически постижения на кинофестивала в Кан и бързо носи култово признание на своя автор.

През 1987 г. Ларс фон Триер снима „Епидемично”, като изпълнява и главната роля в него. Филмът разказва за това как компютърен вирус унищожава киносценария, над който Ларс и приятелят му работят с години. Странното е, че никой от тях не си спомня неговото съдържание, поради което възстановяването на текста е невъзможно. Започват да пишат наново, опитвайки се да разкажат за мистериозна болест, обхванала цяла Европа. Междувременно наистина избухва епидемия.

През 1991 г. „Е-трилогията” завършва с „Европа”, удостоен със Специалната награда на журито в Кан. Чрез него датският режисьор потапя публиката в дълбините на един от най-мрачните пространствено-временни митове – Германия, непосредствено след войната, през така наречената година нула.

В екранизацията по нереализирания сценарий на великия датски кинорежисьор Карл Теодор Драйер „Медея” (1988) Фон Триер демонстрира поразително умение да си служи с камера от ръка и с метода на рир-проекцията, пренасяйки образи от античното изкуство и от току-що излезлия по европейските екрани последен филм на Тарковски „Жертвоприношението”.

През 1995 г. Ларс фон Триер и Томас Винтерберг основават авангардното филмово течение Догма ’95. Те създават манифест със строги правила, които връщат филмите към класическите ценности: сюжет, актьорска игра и смисъл, и абсолютно изключват специални ефекти и използването на високи технологии. Към тях се присъединяват още двама от водещите датски режисьори – Кристиян Левринг и Сьорен Крах-Якобсен. Едновременно с това Триер декларира, че ще започне да прави нова трилогия, посветена на темата за „доброто”, чрез която възнамерява да изследва природата на женската безусловна любов. Той споделя, че идеята му хрумнала, след като си спомнил за приказката „Златно сърце”, която много обичал като малък.

Трите филма, включени в новата трилогия, са „Порейки вълните” (1996), „Идиотите” (1998) и „Танцьорка в мрака” (2000).

Действието в „Порейки вълните” ни пренася в края на 60-те и началото на 70-те в малка презвитерианска община по западното крайбрежие на Шотландия. Едно простовато селско момиче на име Бес Макнийл (Емили Уотсън) се омъжва за работник от океанска петролна платформа на име Ян. След трудова злополука той претърпява мозъчна операция и остава парализиран. Ян уговаря Бес да прави секс с други мъже и да му разказва подробностите, за да подклажда еротичните му фантазии. В крайна сметка Бес загива от ръката на моряци садисти, а Ян оздравява и устройва ритуално погребение на жена си сред океана.

Това брилянтно кинематографично изследване на темата за страданието и чудото е заснето в суперкрупни планове с камера от ръка от великия немски оператор Роби Мюлер, който преди това снима основно с Вим Вендерс. За „Порейки вълните” Ларс фон Триер получава Европейската награда за най-добър филм, а Емили Уотсън е обявена за най-добра актриса.

„Идиотите” е може би най-шокиращата творба на датския режисьор в края на ХХ век, предизвикала скандални тълкувания още по време на представянето й в Кан. Филмът е своеобразна парабола, в която се оглежда модерното общество, издигнало в култ хедонизма, консуматорския нагон и егоизма.

„Танцьорка в мрака”, с участието на Бьорк и Катрин Деньов, е сред най-силно въздействащите музикални драми, в която гениалността на режисурата буквално извира от всеки кадър. За тази си творба Ларс фон Триер е отличен със „Златна палма” в Кан, както и с Европейската филмова награда за най-добър филм за 2000 г. В Кан Бьорк печели приза за най-добра актриса.

Три години по-късно във филмографията на Ларс фон Триер се появява „Догвил”, с Никол Кидман в главната роля. Филмът е първият от новата трилогия на режисьора, посветена на Америка. Догвил или градът на кучетата, се намира в Скалистите планини в Америка, която е изцяло продукт на въображението на Ларс фон Триер, тъй като режисьорът никога не е стъпвал в САЩ. В действителност този филм въздейства като преобръщане на американската мечта, показвайки сцени на зависимост, унижение и жестоко отмъщение, вместо предполагаемия от наложените клишета апотеоз на свободата и справедливостта.

Втората част от замисления епос е „Мандерлей” (2005). Чисто сюжетно кинотворбата започва оттам, където свършва „Догвил”. Грейс напуска града и пътят й минава през Мандерлей, където все още съществува робството. Грейс е потресена. Тя иска да освободи робите и да ги научи да живеят в демократично общество. Но се оказва, че за тях този начин на живот е по-естествен, отколкото демокрацията, която възприемат като нещо натрапено и чуждо на природата им.

„Aнтихрист” (2009), с участието на Уилям Дефо и Шарлот Генсбур, шокира всички присъстващи на предпремиерата му в Кан. Филмът разбуни духовете за броени часове след първата си прожекция, но въпреки това донесе на французойката признанието за най-добра актриса. Сюжетът разказва за скърбяща двойка, която се опитва да преживее загубата на невръстния си син. Двамата главни герои се опитват да преоткрият себе си, като се преселват в хижа в гората. Вместо спокойствие обаче, там те откриват най-големите си страхове. „Антихрист” е истински неистов филм, който едновременно привлича със силата на своята визия и отблъсква с правдоподобността на показаното насилие”. Това го прави и най-добър скандинавски филм за 2009 година.

В „Меланхолия” (2011) Ларс фон Триер за пореден път демонстрира умението си да разкрива убедително интересни женски персонажи и да режисира превъзходно някои от най-добрите съвременни актриси. Джъстин (Кирстен Дънст) и Клер (Шарлот Генсбур) са две сестри, които търсят своето място под последните лъчи на слънцето в няколкото оставащи дни до края на света. „Меланхолия” е психологически трилър с елементи на филм-катастрофа, в който Земята е изправена пред унищожение, след като орбитата й се пресича с тази на странстваща планета. Творбата на Триер е номинирана за „Златна палма” в Кан, а Кирстен Дънст получава Наградата за най-добра актриса. На Европейските филмови награди „Меланхолия” е обявен за най-добър филм.

„Забрави за любовта!” е мотото на Ларс фон Триер в най-новия му филм „Нимфоманка”. Той е поетична история за еротичното пътешествие на една жена от нейното раждане до 50-тата й годишнина, разказана от гледна точка на главната героиня – самообявилата се за нимфоманка Джо (в ролята отново е Шарлот Генсбур). Партнира й цяла плеяда от небосклона на холивудското и европейското кино – Стелан Скарсгард, Шая Лебоф, Джейми Бел, Кони Нилсен, Ума Търман, Крисчън Слейтър, Уилям Дефо и др.

Филмът ще бъде показан не само пред фестивалната публика през март, но и ще стане част от програмата на кината в София и страната, разпространяван от „Арт Фест” и програмата „София Филм Фест на път”.