Писателят Димитър Динев от години живее и работи в Австрия. Той беше специален гост на 16-ия София Филм Фест във връзка с филма Испания, на който е съсценарист заедно с дебютантката в игралното кино - режисьорката Аня Саломоновиц. Предлагаме ви извадки от поредната фестивална пресконференция, която се превърна в непринуден разговор между Динев и водещата Антония Ковачева и послеслова на четири очи и две люлки пред фестивалния прес център Матти'Д.

Как се намерихте с Аня Саломоновиц и как вървеше работата по сценария на Испания?

Аня ми се обади един ден и се срещнахме в едно виенско кафене. Каза ми, че иска да напиша сценария за новия й филм. Тя познаваше моите творби. Тогава получавах много и най-различни предложения, но не беше дошло това, което да ме подтикне да направя малка разходка към друг жанр, защото интересното е, че първите ми творби на немски бяха сценарии, но имах много затруднения в реализирането им. Тогава реших, че трябва да се отдалеча от този жанр. Когато дойде успехът ми с прозата, няколко режисьори се наредиха на опашка. Но техният интерес беше чисто комерсиален. Докато Аня дойде с неподправен ентусиазъм. Заложих и на факта, че това беше първият й игрален филм, до момента беше снимала само документални на границата с игралното кино. Хубаво е да се работи с дебютанти, защото те не се чувстват наблюдавани, нито се опитват да повторят някакъв успех, абсолютно свободни са в избора си на средства. Естествено, станахме си симпатични на разговора, което също е важен фактор.

Тя ме остави да работя по драматургията, по историята, а там където се намесваше, беше за да задава въпроси за достоверността на дадена сцена или реплики. Винаги е добре да имаш жив човек насреща – когато словото откликва в друго сърце, тяло и мозък. Работата по сценария беше на два етапа. През 2007 написахме първия вариант. Срещахме се всеки ден сутрин, защото тя имаше малко дете. Аз един ден й казах, че на другия няма да мога да дойда, защото ще се женя...

Първият вариант беше много обстоятелствен и знаехме, че от него няма да стане филм. Докато чакахме да свърша и други мои проекти, Аня роди още едно дете и времето стана кът, но затова пък работехме много дисциплинирано. Основно за нас беше колкото е възможно повече да разказваме чрез картината, а диалогът да е толкова скъсен, че да присъства, само когато без него просто не може да се разбере нещо.

На снимачния процес не присъствах, защото там е голяма скука, не е като в театъра, където виждаш крайния продукт. При филма нещата много се променят при монтажа. Другото предизвикателство беше Грегоар Колен, когото с Аня много обичаме като актьор. В началото той се съгласи да играе на немски, после малко се стъписа, защото на непознат за него език не може да има свободна интерпретация. Оказа се, че най-бруталният език за французите е немският и те просто не могат да произнесат някои неща. Затова се наложи да скъсим още диалога, да търсим нови синоними, докато намерим тези думи, които са правдоподобни. Записахме всички негови реплики с моя глас и акцент и той казваше, че аз съм му майка, тъй като го уча да говори. Сценарият в крайна сметка стана по-меланхоличен, в началото имаше повече хумор.

Имате ли вече впечатления от реакциите на друга публика?

Не, само от прожекциите на Берлинале. Идният вторник е премиерата в Диагонале, Австрия, техния национален фестивал. Като цяло има разлика при възприемането на филма в католически страни и некатолически. В Берлин религиозната тема не я възприемат толкова сериозно, защото има много протестанти. Австрия, която е много католическа, или псевдокатолическа, религиозната тема ще бъде основно дискутирана. Интересното е, че този филм е правен от австрийска еврейка и аз, който съм православен, израснал при диалектическия материализъм.

Има ли реални прототипи и случки в сценария?

Когато зрителят мисли, че във филма има реални случки, съм много щастлив – значи, че съм създал правдоподобни образи. Всеки автор прави сравнение със собствения си опит. Дали става дума за биографията на неговото тяло или за движението на душата му, за развитието на идеите му - трудно е да фиксираме автобиографичното в едно произведение. Аз съм работил какво ли не в Австрия, докато се установя, включително съм се учил да бъда дърводелец и реставратор. Ако преодолееш трудната фаза, ако не се пречупиш в нея, ако имаш късмет и срещнеш хора, които могат да ти помогнат, ще се справиш. Качествената емиграция има най-малко проблеми.

Но аз не съм от тези автори, които искат да пишат автобиографично – много по-интересно е да изживяваш различни животи чрез своите герои.

Главният ви герой казва, че иска да живее в Испания, защото там хората все още имат страх от Бога. Защо е толкова важно това за него и какво всъщност означава това?
 
В страна, в която все още съществува комунистически режим, ти можеш да се аргументираш във всяка една ситуация и да излезеш победител. Обаче това е проблемът на съвременния свят – по-силният винаги може да извърти така ситуацията, че да излезе победител. Няма неясни и несигурни неща, оставени на духовността. Всичко е материализъм. Прегрешението на главния герой Сава е, че иска да работи в един свят, в който са готови да те накажат, защото възприемат желанието ти за работа на черно като грях.

Но репликата на героя има и съвсем конкретен контекст. Испания е единствената държава, която периодично прави амнистии и легализира своите незаконни емигранти. Не знам дали това е защото вярват в някаква морална инстанция като Бог или искат да спечелят повече данъкоплатци, но е факт, че го правят.  

Димитър Гочев спомена на представянето на Испания, че се пише сценарий по вашия роман „Ангелски езици”.

Уговорката ни беше, че няма аз да го пиша, защото ако исках да напиша сценарий, нямаше да напиша роман. Разбрахме се Мартин Киселов да напише сценарий за 6-сериен филм и аз само да преглеждам всяка серия. Оставих сценариста сам да взима решенията. В началото си казах мнението, но усетих, че трябва да седна аз да пиша или съвсем да се отстраня. Определени мотиви са много важни за мен, но за него и за концепцията на сценария може и да не са. Ще се радвам ако се реализира проектът, защото той е скъп и сложен, а в киното нещата стават доста бавно, както знаем.

Логично е „Ангелски езици” да е сериал, а не игрален филм, защото филмът би изисквал много компромиси. Структурата на романа е сложна с оплетеността на двете истории и затова и не исках да се занимавам със сценарий на игрален филм. Има много примери в киното на несполучливи екранизации.

Сложността не идва само от двете сюжетни линии или от това, че историята обхваща цял век, а и от факта, че вашият език е много образен, метафоричен и изпълнен със сентенции и затова начинът, по който се разказва историята е много важен.

Това е може би най-големият недъг на киното в сравнение с литературата. При писаното слово читателят е свободен в представата си – колкото читатели има, толкова и романи „Ангелски езици” има. Всеки читател завършва книгата в себе си. В киното точно този елемент липсва. Пред теб стои картината на въображението на един режисьор и нямаш друг избор освен да видиш нея. Отнетата свобода дразни някой път.

Що се отнася до стила, това е проблемът и при превода на литературни творби, защото това, което е непреводимо, е ритъмът на езика. Голяма част от въздействието на словото е в ритъма му, то живее от тази музикалност. Радвам се, че на български романът звучи добре, това е комплимент към преводачката Гергана Фъркова и основната заслуга за превода е нейна. За мен българският превод е най-важен, защото въз основа на него ще се съди книгата.

Освен братя Тавиани, малко са филмовите автори, които правят добри адаптации. Мога да спомена и Пазолини в същата графа.

Аз бих добавила Часовете по едноименния роман и Опасни връзки.

О, да, особено Опасни връзки с неговата епистоларна форма. Тарковски има също две чудесни екранизации – Соларис и Сталкер. Фауст на Сокуров е сполучлив, или ранните филми на Бресон. Но е трудно, когато става дума за многопластови творби.

На мен ми беше странно как може една толкова българска история да бъде написана на чужд език и да звучи толкова български. Чувствате ли се още между две култури, или вече сте у дома си в Австрия, носейки България в себе си?

Може би това чувство е конструкция, както започва конструирането на усещането за родината в училище. Човек се чувства у дома там, където е любовта. Човек забравя, че открива другите хора преди да открие пейзажи, например. Той се чувства у дома първо в една социална среда, а после в някакво място. Социализира го словото и майката. Майката е и любов. Конструкциите за родно и чуждо може би служат повече в случай на война, когато трябва да се мотивират двете враждуващи страни; те са много архаични и атавистични остатъци, които обаче са силно въздействащи и могат да се активират при нужда. Един човек е винаги по-свят от едно място, защото ако и в най-святото и красиво място има наранено човешко същество, мястото се превръща в ад. Тоест, моралът служи, за да аргументира човешкото, а не някаква държавност, някаква нива или друг пейзаж. Човек се чувства у дома, докато може да обича и да бъде обичан. Той не е между две култури – той е техен обединител без никакъв проблем, без да се намира в някаква шизофренна ситуация. Аз се чувствам прислонен и на двете места.

Четох, че в Испания искате да използвате характеристиките на уестърна. И наистина имаме един герой, който задвижва историята като се появява отникъде в едно все още младо и оформящо се общество – това на смесените двойки. Това е някаква алегория на обединена Европа. Какви са положителните страни на смесването на културите и кои пък биха могли да са недостатъците?

Смесването винаги е добре за която и да е култура. Проблемът е, че много голяма част от историята е идеологически записана. Иначе, ако тръгнем из Европа и разпитаме кой е построил тази къща или онази сграда, ще открием колко чужденци са работили на различни места. Културата никога не е била монолитна, винаги е имало обмен. Поривът да създадеш нещо красиво, да получиш от друг нещо красиво, съществува във всеки. Една от основните характеристики на всяка голяма култура е да остава смес, да не се старае да се изчиства. Ако една култура не се бои от чужди влияния, значи, че хората, които се свързват с нея са сигурни в идентичността си. Ако не са сигурни, ако нямат да речем вяра в Бога, се чувстват заплашени.

Един човек със силна вяра трудно може да бъде потресен. Той знае, че в най-лошия случай ще отиде в ръцете на Бога. Дори най-голямата трагедия няма да го смаже. Той знае, че човек е слаб и прегрешава. Не се бои, а вижда предимствата на всяко ново явление от техническа или духовна гледна точка. Страхът е опасен, защото може да се използва политически. И тогава започва да се търси идентичност, погледът се обръща назад, търси свидетелства за величието на културата си в миналото, а според мен величието трябва да се търси в настоящето. Ти си много по-велик, ако не се страхуваш сега, отколкото от всичко, което прадедите ти са направили някога. Бъди добър човек, а пък хората после ще се сетят за добрия българин.

Смесването ни движи напред. И когато някои елементи отпадат, а на тяхно място остават други, се вижда какво е наистина силно и ценно. Но тук става дума за сравнение, а не за борба.

Борбата може би идва когато ние каним някой да ни построи къща, но не бихме искали да живеем редом до него. Ставаме подозрителни, какъвто беше единият от героите във филма - полицаят Смутни (в превод от чешки – тъжен; бел. ред.).

Да, неговото име не е случайно, както не са случайни и имената на Сава, Магдалена и Габриел.

Проблемите не са културни, а социални и затова касаят винаги бедните. Ако в страната дойде богат чужденец, няма проблем. Най-много чужденци в Австрия има от Германия, но никой не говори за тях като за проблем. Колкото по-беден е човек, толкова повече се страхува, че някой друг, още по-беден от него, ще дойде и ще вземе неговото, защото той не се е погрижил да се подсигури. Въз основа на това, че си роден в определена страна, не можеш да очакваш да бъдеш третиран с привилегии, особено ако новодошлият работи по-добре от теб.

Лора Трайкова