По време на срещата със зрителите на филма му Багаж в Дома на киното Данис Танович каза, че смята себе си за весел човек, който обича да се смее. Но в разговора ни преди това беше доста сериозен и сподели, че някои неща го карат да е песимистично настроен. Във филмите му винаги има място за хумор, но обикновено той се появява, за да разведри някоя тягостна ситуация. Вероятно колкото по-сериозно се вглеждаш в света, толкова по-мрачен ти изглежда той. А най-сериозните, тези, които потъват най-дълбоко, имат най-голяма нужда от хумор, защото как иначе биха се спасили от мрачните полутонове на действителността?!

След като живее пет години в Брюксел и Франция, Танович се връща в Сараево, след края на войната и започва да гради живота си наново със семейството си от 5 деца, 3 кучета и съпруга, или както отбеляза с топла усмивка: „Аз живея в истински цирк.” Войната в страната му, която той заснема в документални филми, докато следва босненската армия, го е разтърсила дълбоко. И ако реши да се съгласи с един от зрителите, че филмите му са лична терапия, го прави с шеговитата уговорка, че тя е „доста скъпа”. Филмите на Танович се разведриха с Цирк Колумбия (разпространяван в България от Арт Фест). В него, въпреки наближаващата война и напрежението между етническите групи, които дотогава живеят мирно в Югославия, слънцето грее щедро, а атмосферата е заредена с плътна и опияняваща надежда за ново начало и любов, която възкръсва след години на съмнения и очакване, и още една любов, която поразява две млади сърца.

Но черният цвят пак преобладава в късометражния Багаж, който удря зрителя в гърдите на финала на своите само 27 минути. Какво обаче да очакваме от режисьор, който сподели, че снима, само когато е вбесен от нещо! При 4 игрални и 2 късометражни филма (единият е новела в 11 септември) можем да се надяваме, че животът му всъщност е доста щастлив.

Борис Лер, който изпълнява главната роля в Багаж, е пораснал след Цирк Колумбия, където беше толкова естествен като момче, което още не е станало мъж и млад мъж, който все още не се е отърсил от момчешката си неувереност. Поредица от предимно близки кадри движат филма напред и добре улавят емоциите на немногобройните герои. Спокойната камера на моменти се разтърсва, когато героите преживяват някаква шокираща ситуация. Музиката ви вкарва в съноподобно състояние, а на моменти е контрапункт на случващото се, като в епизода, в който главният герой седи сред руините на бащината си къща, а спомените за детството му извикват весела детска песничка. Войната може и да е свършила преди 15 години, но все още взима своите жертви. Възможно ли е раните окончателно да заздравеят и животът да потече в нормалните си коловози? Може би и търпението не може да чака до толкова. Може би винаги ще има мрачна утайка в ранените души. А ако трябва да сме оптимисти, можем да отбележим, че винаги е най-тъмно току преди да съмне.   

Тази вечер ще получите Наградата на София за цялостен принос в световното кино. Как се чувствате?

Прекалено рано ми е за такава награда! Току-що погледах малко от Ничия земя и имах усещането, че вчера съм го снимал, макар да са минали 11 години оттогава. Времето лети и дори и да искаме, не можем да го спрем. Тази награда ме прави щастлив, щастлив съм и че прожектират всичките ми филми. Всеки режисьор иска филмите му да стигнат до колкото се може повече зрители.
 
Вашият продуцент и член ма Международното жури на СФФ тази година – Марк Баше, сподели колко „Оскар”-ът е помогнал за това Ничия земя да бъде оценена в международен план. Имат ли и тъмна страна наградите?

Всички фестивали имат тъмна страна. Не знам как точно да се изразя, за да ме разберете правилно. Когато участвам в някой фестивал, обикновено се състезавам с други хора. А дори не знам как би трябвало да се състезавам. Често съм в конкурс с хора, които преди са били мои идоли. Затова ми е трудно да се състезавам или да давам оценки на филми. Как можете да сравните хубав анимационен филм с психологическа драма или фантастика? Всичко зависи от вкуса на журито. Имах късмета да получа много награди, когато бях много млад. Но те не означават, че филмът ми е бил по-добър от останалите в конкурса. Ако пък не съм печелил, това също не означава, че филмът ми е бил по-слаб от останалите.

От друга страна, наградите наистина помагат, особено в наши дни, когато така привличат повече зрители в киното, които иначе стават все по-малко. Всички свалят от интернет и това се превръща във все по-голям проблем. Независимите кинодейци страдат от това много повече от големите студия. Последният ми филм имаше премиера в Италия и преди да бъде показан официално където и да е другаде, се появи в интернет, при това в HD качество. Хем се радвам, че така повече хора ще го гледат, хем пък ми се иска да мога и да спечеля нещо от него.

Според мен има връзка между последния ви филм Багаж и предпоследния – Цирк Колумбия – в края на Цирк Колумбия синът на главния герой емигрира от Босна току преди началото на войната, а родителите му останаха в Сараево. В началото на Багаж главният герой се връща в Босна, за да погребе останките на родителите си, загинали по време на войната.

Да, още някой ми сподели същото – че между двата филма има подобна приемственост. Като сценарист на филмите си аз пиша за нещата, които ме вълнуват. Между всичките ми филми би могло да се намери някаква връзка. Всеки път се опитвам да намеря формата, която съответства на съдържанието. По някакъв начин Цирк Колумбия е доста старомоден филм, напомня на италианския неореализъм. Природната картина напомня за Прованса, атмосферата е по-лека, хуморът – също, докато Багаж напомня за Ничия земя. Той е много мрачен, вдъхновен е от реална история, която е ежедневие в Босна. Но, не, между двата няма връзка.
 
Заради музиката и операторската работа имах усещането, че гледам нечий сън. Историята е едновременно реална и в същото време е като сън.
 
Като кошмар, по-точно! Но за съжаление това е реалността в моята страна. И нещата не се променят в положителна посока.

А не мислите ли, че филми като вашите могат да помогнат на босненците да излекуват раните, които войната им е причинила?
 
Това е вечният въпрос – дали изкуството може да промени живота. Все се надявам, че може, но би било много арогантно да си мисля, че моите филми биха могли да го направят. Правя каквото умея, но не съм много оптимистично настроен по отношение на случващото се в страната ми. Макар че ситуацията е същата като тук и навсякъде другаде. Препускаме към някаква стена. Струва ми се, че всички очакваме нещо да се случи. И никой не е оптимист за бъдещето.
 
Аз съм оптимистка.

Браво! Значи сте щастливка. Споделете защо.

Оптимистка съм, защото мисля, че нещата се променят в положителна посока, макар и много бавно. Трудно е да се загърби период от 45 години комунизъм.

Но замислете се за страните, в които никога не е имало комунизъм. И те са в криза. Не мисля, че изживяваме икономическа криза, а криза, породена от липсата на морал и етични норми. Сякаш сме в годините на упадъка на Римската империя. Всичко е позволено, няма никакви граници. Ценностите, в които съм вярвал и в които продължавам да вярвам, днес са изкривени. Няма грешно и правилно, черно и бяло. Няма истински герои. Когато бях дете, героите ми бяха рок музиканти и митични личности като Че Гевара. Днес в Сараево децата се впечатляват от гангстери с огромни коли и три девойки на задната им седалка. Аз, например, изпитвах огромно възхищение към моите преподаватели, а не виждам подобно отношение у по-младите. Може би просто остарявам. Или изживявам криза на средната възраст.

Забелязах, че имате 5 деца и 5 филма. Кое е по-трудно – да отгледаш дете или да осъществиш един филм?

Не може да има сравнение между двете! Да отгледаш дете е много по-важно. Семейството е моята страст, както и филмите. Но семейството е по-важно за мен. Налагало ми се е да избирам неведнъж между семейството и кариерата и съм избирал семейството за сметка на киното. Аз съм старомоден. Да отглеждаш деца е трудно, но е страхотно. Нищо не може да се сравни с това да наблюдаваш как тези малки човечета растат и се превръщат в личности.

Учите ли ги на отношение към киното?

Не бих искал да ги подбутвам в една или друга посока – искам всеки да е такъв, какъвто е. Съпругата ми, например, отвори филиал на училището Монтесори, защото не бяхме доволни от образователната система. В него децата имат възможността да открият какви искат да станат. И си мисля, че съм голям щастливец, защото родителите ми ме оставиха да стана какъвто сам пожелах да бъда. Те искаха да съм инженер и аз дори следвах за инженер известно време. Ако отделите достатъчно време на нещо, можете да усвоите всякаква професия, но тя няма да се превърне във ваша страст. Но ако откриете страстта си, работата вече не е работа. И моята страст е за снимам. Затова и понякога ми е неудобно, че ми плащат, за да се отдавам на страстта си.
 
От миналата година насам заснех два филма, приключих монтажа на единия – нискобюджетен проект, който ми достави голямо удоволствие.
 
Всичките ви филми са посветени на войната и на белезите, които тя оставя у хората. Като човек, който никога не е преживявал война, всеки път да въздъхвам с облекчение, че нещо такова ми е било спестено.

Това е добре – защото е и единственото послание на филмите ми.

Единствен Ад е различен, макар отново да става дума за някакъв вид война, за семейни дрязги и конфликти. Какво ви привлече към историята му?

За мен всичките ми филми са доста различни един от друг. То е същото като начина, по който възприемаме хората от Изтока – японците, корейците, китайците, - за нас те изглеждат еднакви, както и ние на тях им се струваме едни и същи. Но когато ги опознаете, започвате да усещате и многообразието на културите им. Да, филмите ми като цяло са посветени на тази огромна тема – войната, но всъщност са доста различни. По форма те се различават напълно – операторската работа, актьорската игра, монтажът, тонът, употребата на музика и хуморът. И това е защото аз обичам да пътувам по места, на които не съм бил преди. Следвам естествения ход на живота си и правя филми за това, което ми е интересно в момента.

Причината, поради която заснех Ад е, защото точно тогава създадох семейство и тази тема ми беше много интересна. Цирк Колумбия завършва в първия ден на войната и е посветен и на нея, но не е военен филм. Багаж разказва за това, което се случва всекидневно в Босна. За съжаление, нашето общество все още не се е успокоило и нещата не са се оправили, но така и ще продължи да бъде, докато не започнем да се държим като възрастни, не приемем миналото си и не вкараме военнопрестъпниците в затвора. Как да си в мир със себе си и със света, когато тези хора все още се разхождат свободно между нас!?

Багаж беше показан в рамките на програмата София Филм Фест за учащи, която София Филм Фест организира съвместно със Столична община, НФЦ и Дома на киното. През последните 3 години се опитваме да достигне до колкото се може повече ученици и студенти, на които да показваме веднъж седмично в Дома на киното качествено световно кино, за да възпитаваме киновкусовете им. След всяка прожекция има дискусия, водена от известния български режисьор Георги Дюлгеров и кинокритика Антония Ковачева. Но е трудно наистина да разпалиш учащите и да ги задържиш в киното. Много млади хора идват в киното, но не всички се връщат. Как, според вас, да достигнем до повече млади хора, които да запалим за идеята?

Няма как. Бъдете щастливи за тези, които идват, говорете с тях, но иначе… Сега преподавам в Киноакадемията в Сараево и осъзнах, че киното ще бъде моята страст до края на живота ми. Всеки ден гледам филми, чета сценарии, живея с киното. И така от 25-30 години насам. Когато бях на 9 майка ми ми разрешаваше да излизам сам и аз използвах това, за да се катеря по покривите на магазините около лятното кино в Стария град в Сараево. Идваше един чичко да ни гони оттам. Но никой не ме е карал да го правя, аз просто исках да го правя. Преди се опитвах да подтиквам студентите си към едно или друго, но наскоро се отказах. Споделям мислите си с тези, които посещават лекциите ми. Светът постоянно се променя – какво можем да направим? Когато звукът навлязъл в киното, немите филми умрели, когато дошъл цветът, спрели да снимат черно-бели филми. Светът се променя. Подобно на танците – преди 30 години всички танцуваха по двойки, а сега всички са сами за себе си. Може би това е бъдещето – всеки сам за себе си, а може би е просто период, в който ще осъзнаем, че имаме нужда един от друг.
 
Дано да е второто.

Интервю на Лора Трайкова