Sofia International Film Festival

КАНДИДАТСТВАНЕ ЗА ФЕСТ 2012

Правила за кандидатстване 2012 Формуляр за кандидатстване

JAMESON SHORT FILM AWARD

Правила за кандидатстване 2012 Формуляр

КЛУБ "СФФ ЗА УЧАЩИ"

Формуляр

Вход за потребители

Акредитиран от

След „Предизвикателството”

28.10.2011

Ина Николова и Райна Атанасова в Сараево

Ина Николова и Райна Атанасова спечелиха „168-часовото филмово предизвикателство”, състояло се в рамките на 15-ия Международен София Филм Фест в категория „анимация” със своя филм Хромони. Късометражните филми – победители от него, по правило се представят на някои от другите фестивали, които са част от програмата „Операция Кино”. Това е общ проект на международните кинофестивали в София (София Филм Фест), Сараево (Sarajevo Film Festival), Клуж (Transilvania International Film Festival) и Истанбул (International Istanbul Film Festival), подкрепен от МЕДИА Мундус.

Ина Николова е толкова жива и неподправена, че е трудно да я редактираш в своите рамки. Лъчезарна е, усмихва се много и излъчва крехкост, но това е лъжовно усещане. Замисля се и разсъждава дълбоко за нещата около себе си. Пряма е. Впечатлителна и впечатляваща. Зеленият цвят, в който е облечена, когато се виждаме в Борисовата градина, е пролетта на обещанията за много артистични успехи. Дано!

Ина споделя какво се е случило в Сараево, където двете с Райна представиха филма си през юли, а разказът й е като бълбукащо ручейче. За Ина тази година е особена и по всичко личи – много успешна. Освен участието във Филмовото предизвикателство, тя се снима и в режисьорския дебют на Валери Йорданов и Иван Владимиров Кецове, за който вече ви разказахме. Днес филмът тръгва по българските екрани и да му пожелаем поне толкова положителни реакции от родните зрители, колко възторжени бяха те по световните фестивали до момента.

„Част от наградата на „168-часовото филмово предизвикателство” беше да отидем с Райна в Сараево и да го представим. На фестивал се запознаваш с всякакви хора – някои харесаха филма ни и Хромони вече има четири прожекции на фестивала FIC Puebla - Festival Internacional de Cine в Мексико, през октомври участва в Аржентина на Cine Migrante, а беше част и от възстановения Световен фестивал на анимационното кино във Варна през лятото, където много зрители му ръкопляскаха. Там също се запознахме с много хора и трябва да изпратим Хромони на най-големия фестивал за анимационно кино в Русия „Златна рибка”. Хубавото е, че не ние се бутаме някъде, а те ни търсят.

На фестивалите има всякакви хора и наистина тези, които гледат на киното по еднакъв начин, се надушват и дали ще се натъкнеш на тях в бара, в меле пред залата или погледите ви ще се срещнат и ще разберете, че имате какво да си кажете, няма значение, но в общи линии фестивалите преминават така. По този начин се запознахме с много ценни хора. Двете с Райна нямахме особено самочувствие, защото всъщност на двете много ни харесва процеса на правене на кино – много повече от нещата, които трябва да се случат след като филмът е готов. Освен това направихме Хромони за една седмица и всеки път като го гледаме си казваме, че това трябваше да е така, а онова – онака. Много се ядосваме, че някои неща не са изпипани както ни се ще, но пък явно хората не ги забелязват и улавят основно идеята.

Първите думи на голяма част от зрителите на филма бяха, че е много естетски. Сега, по фестивалите, гледахме много неестетски неща и разбрахме, че ако не друго, нашият филм поне е много естетски. Разбира се, той има и история с начало и с край. Освен това един филм е и декор, идея, типажи. В много от филмите, които изгледахме, виждахме как отделните елементи се цепят един от друг – декорът, например, не стоеше добре като фон на това, което се случва, докато при нас не се опитваш да следиш нещо отзад, а всичко възприемаш вкупом. Това с намирането на целия реквизит беше много сложно, направо убийствено, особено в цветово отношение. Два дни пускаме обяви във фейсбук: „Моля ви се много спешно ми трябва жълто халатче и леген, зелена покривка и чаша!” В същото време търчим навсякъде и търсим разни неща. Всъщност целият този процес беше много готин. Това като че ли беше най-готиното от всичко, както че и хората го харесват, защото нали за това се правят филми!?

Иначе в Сараево, освен че представихме филма си, бяхме и жури на тяхната „Операция кино” – Sarajevo City of Film. Четири босненски филма се бореха за Atlantic Group Award. Регламентът при тях е доста по-различен. Екипите имат субсидия от 12 000 евро. Снимат за една седмица, но подготовката преди това е доста по-дълга. Екипът се сформира наполовина по избор на фестивала и по избор на режисьора. Въпреки разликите с нашия фестивал, пак е много готино, защото става дума за млади хора и дебютни късометражни филми.

Този момент с журито беше страшно интересен. И двете с Райна се притеснявахме, защото ни беше за първи път. Журито се състоеше от четирима – освен нас двете, от австрийката Ане Гарбер, професионално жури, която хвърчи по фестивали и дори тогава беше бременна, както и французина Кристиан Дение от фестивала на късометражното кино в Клермон-Феран. Интересно беше, когато седнахме да гледаме филмите заедно. След първия имаше жестоки овации в залата, всички много го харесаха. Вторият и третият филм не бяха нищо особено като идея, седяха много леко. Почти не сме ги коментирали. Четвъртият филм беше потресаващо заснет, много лошо монтиран – имаше кадри от по 8 минути върху ръце, например, ужасно, наистина. Австрийката се обърна към мен с думите: „Събуди ме като свърши”, при което аз се стъписах, защото имахме само четири филма да изгледаме!

След прожекцията тези, които не напуснаха залата, започнаха да се подиграват на филма. Само че, ако се вгледаш малко по-внимателно в него, на 25-ата от общо 30-те му минути се случва нещо, което те хваща за гърлото и не те пуска. Изключителен! Имахме един ден за размисъл, в който ние убедихме австрийката да изгледа филмите още веднъж, макар тя да имаше друг фаворит – сладко филмче, тип Невероятната съдба на Амели Пулен. С Райна си казахме, че ние си легнахме и станахме с мисълта за четвъртия филм, защото той има точно това, което според мен всеки млад режисьор трябва да притежава, за да прави кино. Не говоря само за потенциал, а за смелост, защото когато си млад, трябва да се опиташ да прокараш идеята си, колкото и да е крайна или смахната. Защото с времето се обираш, сам себе си цензурираш, с течение на опита. В крайна сметка се оказа, че французинът е на нашето мнение и успяхме да убедим и германката да наградим четвъртия филм, Bodily Function на сценариста и режисьора Дане Комльен. На самото награждаване хората от екипа просто не вярваха, че получават награда и за тях беше много ценно, че някой е разбрал и оценил идеята им.

А Кецове?

Най-добре започна да се усеща реакцията на публиката към Кецове в Москва, защото в Карлови Вари, например, започнаха да ръкопляскат преди да е дошъл последният кадър, решиха, че филмът е свършил. В Москва не се излъгаха, усетиха, че има още. Залата беше в едно от най-старите кина в Москва – „Октябр” с 1500 човека и се пръскаше по шевовете. Ръкоплясканията им не бяха студени и служебни – те плачеха, смееха се, идваха при нас, прегръщаха ни и един час не можахме да излезем от залата. Жени на по 80 години, супер елегантни, идват и ми благодарят, а аз им казвам: „Как така, аз ви благодаря, че останахте до края, че усетихте филма, че се концентрирахте, това е убийствено признание!” Най-готиното е, че в деня на прожекцията на Кецове сутринта излезе фестивалният бюлетин с изключителна статия за филма, която досега не е писана, а няма и да се напише. Там завършваха с цитат: „Когато Бъч Касиди и Сънданс Кид умираха, вие плакахте, бихте дали живота си за тях, но не умряхте с тях. Гледайте на живота си, както гледахте този филм. Кецове ще ви припомни това изречение като ви доведе до края си.” Много силни думи и подобна характеристика дори не ни беше хрумвала.

Текст: Лора Трайкова

Последни дни за гласуване за фотоконкурса „Животът е цирк”

05.01.2012

На 23 януари преди прожекцията на "Цирк Колумбия" в рамките на София Филм Фест за учащи, ще обявим победителя от фотоконкурса.