Sofia International Film Festival

КАНДИДАТСТВАНЕ ЗА ФЕСТ 2012

Правила за кандидатстване 2012 Формуляр за кандидатстване

JAMESON SHORT FILM AWARD

Правила за кандидатстване 2012 Формуляр

КЛУБ "СФФ ЗА УЧАЩИ"

Формуляр

Вход за потребители

Акредитиран от

Данис Танович: "В София веднага се почувствах у дома"

12.03.2011

Навярно един от най-дългоочакваните гости и със сигурност един от любимите режисьори специално на публиката на СФФ (още от 2002, годината на Ничия земя – филма, „Оскара”, виното, цялата история) Данис Танович най-накрая пристигна в София, за да се срещне с вярната си публика.

След прожекцията на новия му филм Цирк Колумбия, последвала церемонията по връчването на фестивалните награди няма много какво да си говорим: Цирк Колумбия е оригинално произведение на филмовото изкуство, което е по-добре да се гледа, отколкото да се дискутира. От друга страна обаче, Танович е толкова интересен събеседник, че е грехота да пропуснем възможността да си кажем няколко думи с него. Разговорът ни започва индиректно, неангажиращо – съвсем не като „журналистическо интервю”. Тръгваме от музикални теми, тъй като Танович има и музикално образование, ако си спомняте добре от Ничия земя и някои други негови филми отпреди Цирк Колумбия.

Знаете ли, не съм сигурен, че човек въобще може да бъде филмов режисьор, ако не притежава и музикален талант. Защото в един филм, особено по време на монтажа, има ритъм и темпо, с които да се съобразяваш – те са органична част от филма. Можех да стана и музикант и може би един ден наистина ще стана. Музиката все още играе важна роля в живота ми – всяка година се захващам с изучаването на някой нов инструмент. От известно време се уча да свиря на барабани, миналата година почнах да уча и саксофон, на пиано свиря от 4-годишен, тук слагаме и китарите, баскитарите и всичко, на което съм свирил през годините...

Но това е нещо много лично, нещо, което никога не съм бил пришпорван да правя публично – с изключение на случаите, в които съм писал музика за филмите си: за Ничия земя, както и за Ад и Незараснали рани. В Цирк Колумбия изобщо няма музика, но това е защото почувствах, че така трябва да бъде...

Но ако се върнем на това как музиката е повлияла филмите ми, не знам точно. Всичко около нас оказва влияние върху това, което правим: четенето на книги например – особено ако ти самият си писател, много е важно да четеш други писатели; за правенето на филми е хубаво да гледаш как са направени други филми. И т.н.

Ако си говорим за историята на Югославия и за общата история на бившите югославски републики, едно от най-важните неща в Цирк Колумбия е специфичното време, в което се развива действието – вие улавяте онези кратки и напрегнати месеци, когато комунизмът вече си е отишъл, но войните още не са започнали...

Да, ние обикновено не си даваме сметка за тези неща – като си помислят за бивша Югославия, хората повече се сещат за битки, за войни и прочее. Войната, разбира се, е много по-благодатна за филмиране, по-кинематографична, и затова много рядко можем да попаднем на филм, който говори за времето непосредствено преди войната. За мен беше важно да направя точно такъв филм, защото хората в моята страна, и не само там – това важи и за хората от други бивши югославски републики – вече забравят как сме живели в онези времена. Това е един вид причината да реша да направя такъв филм. И трябва да кажа, че бях приятно удивен, когато филмът започна да пътува по фестивали не само в страните от бивша Югославия, но и из цяла Европа (Венеция и т.н.) и навсякъде хората разбираха много добре какво съм искал да засегна с него.

Но ако трябва все пак да сравните реакциите на босненската публика и тези на западноевропейската, къде са разликите? Имам предвид, едно е да си преживял това, за което се говори във филма, а съвсем друго – да го гледаш като чужденец...

Да, в Сараево всички плачеха след прожекция. Реакциите бяха много емоционални. Но това е нормално, мисля – всеки филм, занимаващ се с дадена култура, винаги е по-комуникативен спрямо представителите на тази култура. Имам предвид: българските филми също навярно биват най-пълноценно възприемани от българската публика, както босненските от босненска – заради езика, заради културата, заради общата памет...

Но както и да е, не смятам, че обективността съществува. Не вярвам в обективността и този филм е просто един вид моето собствено виждане за този малък свят, който функционираше по странния си начин в онези времена. Знаете, за някои хора комунизмът беше затвор, но днес никак не са малко и хората – навярно и в България е същото – които искат да се върнат в този затвор. Защото е много жалко да виждаме по улиците на посткомунизма университетски професори, например, които ровят в кофите, за да намерят храна. Бяхме свикнали да живеем в една система. Разрушихме я, но не я заменихме с истински капитализъм, а с нещо като феодализъм.

Наскоро у нас излезе книгата на вашия сънародник Джевад Карахасан „Писма от тъмния вилает” – и Вашето Сараево в „Цирк Колумбия”, като атмосфера и дух, много напомня точно на неговото Сараево в различните истории...

На първо място, много се радвам, че българската публика знае за Джевад Карахасан. Джевад Карахасан е много важна фигура и лично в моя случай, защото беше мой преподавател – по История на драматургията и История на театъра. И мисля, че ако се вгледаме в „Ничия земя”, например, филмът много напомня на театрална пиеса – той беше направен по този начин до голяма степен благодарение на това, което съм научил от Джевад Карахасан. Голям фен съм му, много го ценя и като писател, и като учител, и можете свободно да ме сравнявате с него, когато пожелаете – за мен това ще е чест.

Накрая ще засегнем темата за паралелния живот на филмите и за света, който даден филм създава извън самия себе си... Как ви се хареса виното No Man’s Land, което СФФ пусна в чест на Вашия филм?

Помня, че когато получих пратка с това вино, много се изненадах. Още тогава исках да дойда на СФФ, но нямах възможност, работейки по нещо друго. Но накрая дойдох. Тук съм, в София, и още с пристигането по странен начин веднага се почувствах у дома. Седнахме в една механа и като видях думата „механа” ми стана много драго и се разсмях. У нас в Босна имаме същата дума за „механа”, но като архаизъм. И така – оказа се, че по много неща си приличаме. Когато вървя по улиците на София и слушам хората как говорят, мога да разбера почти 95% от това, което казват. Щастлив съм да съм гост на СФФ.

Интервю на Цветан Цветанов

Последни дни за гласуване за фотоконкурса „Животът е цирк”

05.01.2012

На 23 януари преди прожекцията на "Цирк Колумбия" в рамките на София Филм Фест за учащи, ще обявим победителя от фотоконкурса.