На 7 септември 2007 влиятелното сп. „Варайъти” публикува програмна статия, озаглавена „50 филмови фестивала, които не трябва да се пропускат” (“50 Unmissable Film Festivals”). За филмовата индустрия това се превърна като подпечатване на визи на попадналите в списъка събития, осигуряващи им вход за световната лига на кинофестивалите. Нашият София Филм Фест бе сред 20-те европейски фестивала, част от групата...

„Варайъти”:
„Сред повече от 1000 филмови фестивали в целия свят има няколко, които се ползват с особено влияние във филмовата индустрия. Няколко десетки още са фестивалите, които със своята визия, оригиналност, впечатляваща среда, ангажираност на публиката или уникална способност да се впишат в определена ниша, също попадат в категорията „не бива да се пропускат”.

Берлин, Кан, Сънданс, Торонто, Венеция, „Голямата петорка” включва най-големите, най-богатите и най-комерсиално ориентирани фестивали. Този факт се определя от финансирането, влиянието им върху киноиндустрията, майсторският маркетинг и - най-вече - от творческата прозорливост, които ги превръщат в абсолютни стандарти по отношение на фестивалния календар.”

През 2010 се навършват 10 години от съществуването на София Филм Фест като международен филмов фестивал без тематичната музикална насоченост на първите четири години. Енергичният екип на феста реши да ознаменува събитието с няколко видими нововъведения, част от които е визията, уебсайта и новата програмна схема на фестивала. Подарък за всички киномани е рубриката „Голямата петорка”, която включва филмите, спечелили големите награди на най-престижните кинофестивали в света през 2009 – Кан, Венеция, Берлин, Торонто и Сънданс.

КАН
Логично фронтменът на програмата е филмът, стигнал единствен до покрива на света – „Златната палма” на кинофестивала в Кан – Бялата лента (Das weisse Band - Eine deutsche Kindergeschichte) на австрийския режисьор Михаел Ханеке. В колекцията си филмът има още 3 Европейски филмови награди (филм, режисьор и сценарий), „Златен Глобус” за чуждоезичен филм и е основен претендент за "Оскар" в същата категория. Решена в черно-бяло, творбата на Ханеке проследява кризата в германското общество в навечерието на Първата световна война и се превръща в оригинален опит за изследване на корените на нацисткия терор. Сюжетът отвежда зрителите в малко протестантско селце в Северна Германия, където се случва поредица от зловещи престъпления. Хората са шокирани и започват да търсят виновници и причини.

Прокрадва се намек, че в ужасяващите деяния са замесени деца, жертви на родителски заплахи и жестоко отношение към тях. Доста лицемерно, както подсказва и заглавието на филма, някои деца са принудени да носят бяла лента, която да има напомня за невинността и чистотата – качества, които техните родители непрекъснато мачкат.

Бялата лента е поредният киноопит в изследването на насилието и жестокостта в сърцето на едно общество, без да допуска моменти на катарзис у зрителите или воайорско наблюдение. Филмът просто разкрива непредсказуемата и неконтролируема природа на злото. В същото време творбата на австрийския режисьор е изпълнена с много повече хуманност от предишните му филми. 144-минутната драма е заснета и монтирана с точността на педантизма, присъщи за автора, и разкрива умението на Ханеке да провокира публиката и с умело написан диалог. Този филм печели първа „Златна палма” за Михаел Ханеке (режисирал Скришна игра и Пианистката), но той самият отбелязва, че Бялата лента не трябва да се разглежда като разказ само за нацизма, а за всяка форма на фанатизъм.

Пророк (A Prophet)  на френския режисьор Жак Одиар е носител на Голямата награда на журито в Кан – второто по стойност отличие на престижния форум след „Златната палма”. Властта и природата на злото са тема и на този награждаван филм, създаден от  автора на известния у нас Сърцето ми спря да бие (2005). Филмът разказва потресаващата история за възмъжаването на френски младеж от арабски произход на име Малик (в ролята Тахар Рахим), попаднал твърде млад в затвора. Затворът в Пророк обаче е не само място за изтърпяване на наказания за престъпления, но и територия, на която се извършват престъпления, цари невиждана корупция и насилие. За да оцелее, главният герой решава да не губи време, а да се самообразова и да стане перфектен играч в ужасяващия престъпен затворнически свят, където властват дрогата и контрабандата. Актьорската игра на актьора Тахар Рахим е от висока класа и представя грубата реалност в затвора по особено въздействащ начин.

Злото и престъпността не са единствените теми в Пророк – във филма става дума и за приятелството, и за дадената дума, а най-голямото му предимство е емоционалното въздействие. Освен това е перфектен в жанрово отношение, изпипан е в детайли, които осмислят всяка минута пред екрана и стига до сериозни философски обобщения.


БЕРЛИН
Млякото на скръбта (The Milk of Sorrow) на 33-годишната перуанка Клуадия Льоса  е удостоен със „Златна мечка” на Берлинале 2009. Това е вторият игрален филм след „Направено в САЩ” (Made in USA) на родената в Лима племенница на писателя Марио Варгас Льоса. Филмът е испано-перуанска продукция, която разказва мрачен епизод от политическото насилие в Перу през 80-те години на миналия век. В основата на историята е образът на младата Фауста, чиято майка е брутално изнасилена. Това е причината, поради която тя, подобно на много други перуански жени, страда от странна болест на душата, определяна от местната народна традиция като „уплах на майчиното мляко”. Според Клаудия Льоса, заради „желанието на Фауста да направи достойно погребение на майка си, филмът се превръща в документ за трудното, но все пак възможно изцеление на колективното съзнание”.

Млякото на скръбта разкрива отражението на ритуалите и суеверията върху съзнанието и чувствата на една перуанка, чиято болест се нарича „страх” и тази болест е ограбила душата й. Изпълнен с много женска тъга, драматизъм и магически реализъм, филмът е демонстрация на режисьорското умение за майсторско смесване на перуански народни вярвания с кодирана по Фройд алегория. У зрителите ще провокира интерес и атрактивното актьорско изпълнение на Магали Солиер, подплатено с впечатляващ автентичен саундтрак.

Гигант (Gigante) на аржентинския режисьор Адриан Биниес е носител на Голямата награда на журито „Сребърна мечка” на Берлинале 2009 (поделена с Всички останали на Марен Аде). Освен това филмът печели наградите за дебют и „Алфред Бауер” на същия фестивал. Биниес разказва част от живота на един самотник, който постепенно се променя, за да „отвори широко прегръдката си за живота, а може би, макар и не задължително – за любовта”. Хара е едър 35-годишен охранител, редовната нощна смяна на голям супермаркет в Монтевидео, Уругвай. Понякога той забелязва как някоя от чистачките краде стока от магазина, но няма смелост да се изправи срещу нея. Един ден той наблюдава на монитора Хулия, която задържа вниманието му. Няма обяснение – има усещане.

Гигант е ненатрапчиво увлекателна и освежаващо оригинална любовна история, уравновесена с подходящото количество хумор, топлина и фин чар. Филмът получава още „Златен Хюго” за най-добър млад режисьор на фестивала в Чикаго, наградата „Хоризонти” в Сан Себастиан и специалната награда на журито в Лима през 2009 година.


ВЕНЕЦИЯ
Ливан на Самуел Маоз е носител на „Златен лъв” от кинофестивала във Венеция 2009. Израелският режисьор триумфира на 66-ия кинофестивал с първи автобиографичен филм, който разкрива ужасите на войната през амбразурата на един танк. Подхранван от болезнените спомени на своя създател, филмът е автобиографичен и е посветен на началото на първата война в Ливан през 1982 г., когато Маоз е служил в израелската армия.
„Ливан”  е копродукция с Франция и Германия, действието му се развива почти изцяло в интериора на един израелски танк, където четирима 20-годишни осъзнават, че са емоционално и психологически неподготвени за това, което предстои. Игал (Михаил Мощонов), Гамил (Зохар Щраус), Аси (Итай Тиран) и Шмуел (Йоав Донат) са израелски парашутисти, изпратени на рутинна военна мисия да претърсят и прочистят вражески град, но нещата ужасно се объркват.

Критиците определят Ливан като един от най-негероичните антивоенни филми,  правени някога. Едно от най-ценните предимства e дълбочината на образите, с които са представени и израелците, и ливанците.

Храна за душата (Soul Kitchen) на талантливия германски режисьор от турски произход Фатих Акин спечели Специалната награда журито на кинофестивала във Венеция.  Трогателната история на двамата братя от гръцки произход Зинос и Илиас обра не само овациите на професионалистите, но и симпатиите на фестивалната публика. Всъщност Зинос е германец от гръцки произход, който живее в Хамбург и е собственик на луксозния ресторант „Храна за душата”, но се намира в тежък период от живота си. Приятелката му Надин го напуска и заминава за Шанхай, а току що излезлият от затвора негов брат Илиас непрекъснато го замесва в бели…

Фатих Акин с изискано чувство за хумор разказва за връщането на двамата братя един към друг и за мъчителния процес на осъзнаване как само двамата заедно могат да излязат победители от ситуацията. Храна за душата е любовно обяснение на Акин към неговия град Хамбург – така определя филма си 36-годишният режисьор, който с творбите си и особено със Срещу стената доказа, че е едно от най-перспективните имена на европейското кино. „Обръщането ми към комедията е осъзнато. Искам да накарам хората да гледат положително на трудностите”, казва в интервю за филма си Акин.


СЪНДАНС И ТОРОНТО
Прешъс (Preсious: Based on the Novel Push by Saphire) е една от перлите в програмата на 14-ия СФФ. Филмът на режисьора Лий Даниълс е с рекордните 39 награди и 44 номинации, но най-впечатляващото му постижение е спечелването на главните награди на най-престижните фестивали на Америка – Сънданс (Голямата награда, специалната награда на журито (за актрисата МоНик) и наградата на публиката) и Торонто (Наградата на публиката, която е главната награда на фестивала). Освен това филмът взе „Златен глобус” за поддържаща женска роля на МоНик.

За своя втори пълнометражен филм Лий Даниълс избира млади, непознати актьорски таланти, редом със световни звезди от музикалната индустрия като Марая Кери и Лени Кравиц, които изключително добре се вписват в историята за бременна тинейджърка от Харлем, която искрено желае животът й тръгне в нова посока. Голямата новина за родната публика е, че композиторът на оригиналната музика във филма е българин! Марио Григоров е „дясна ръка” на Лий Даниълс в повечето му проекти като режисьор и продуцент.

Прислужницата (The Maid) на младият чилийски режисьор Себастиано Силва спечели специалната награда на журито от фестивала Сънданс 2009 и получи номинация за „Златен Глобус” 2010 в категорията за най-добър чуждоезичен филм. Изключителното артистичното актьорско присъствие се дължи на Каталина Сааведра, която е носител на 10 фестивални награди за ролята си във филма. Режисьорът, автор и на оригиналния сценарий, разказва история за прислужница с 20 годишен стаж в едно чилийско семейство, чието естествено желание е да запази достойнството и свободата си.

Пренесена на големия екран от Брус Бересфорд, режисьор на прочути филми като Да возиш мис Дейзи и Black Robe, вдъхновяващата история на Ли Куншин в Последният танцьор на Мао разказва за личната и духовната свобода. Филмът е подгласник (runner up) за наградата на публиката на фестивала в Торонто и получава наградата на публиката за чуждоезичен филм в Сао Пауло 2009.

Ли е роден през 1961 г. и израства в бедност заедно с шестте си братя и сестри в провинция Шандонг. Когато в малкото селско училище идват представители на Балетната академия на мадам Мао от Пекин в търсене на самороден талант, който да шлифоват и поставят в първите редици на Културната революция, те се спират на 11-годишния Ли и го подлагат на необичаен нов живот, изпълнен със строги тренировки в залата и с идеологическите доктрини извън нея.

Последният танцьор на Мао ще предложи на публиката на 14-ия София Филм Фест едни от най-въздействащите танци в киното. Филмът напомня за жертвите на идеологическото противопоставяне и за недалечното минало, в което артистичната свобода е била въпрос на човешки права.